Архив на категория: Поезия

Миодраг Якшич/Сърбия

Миодраг Якшич
Сърбия

МОРСКОСИНЬО НА БЕЛИ ТОЧКИ

тази нощ ти ще плачеш,
затова толкова убедено очакваш да не падне мрак.
Не е нужно, щом плачеш, да бъде и нощ.
сълзите са безусловно чувство, когато си сам.
Когато заспиш, ще го сънуваш.
Щом се събудиш, той ще бъде в мислите ти.
любовта ще те връхлети,
ще те обземе тъга от несподелена любов.
Пълна с въпроси и празни отговори.
На нивото на идеите е и нивото на съгласието.
Чакат те окончателни намерения, но…
смъртта не е последната дума.
Печелиш победа,
обличайки любимата си рокля на точки.
Морскосиня, на бели точки.
тъмнината е основа за сияещи зрънца.
среща на тъмнината и слънцето.
Майка ти и същата рокля.
Ще продължиш да сравняваш.
Пролет и сняг около теб.
Понеделник и виковете на деца в парка.
тексаско яке и чанта Pafrois на рамото ти.
Зараждаща се младежка енергия и красота в огледалото…
гордееш се с дългите си крака.
локви по тротоара тази вечер се пенят
като най-красивите морски вълни.
Не мислиш за него в момента!
Булевардът и любимото Blue caffe в обичания град.
По-лесно е да преодолееш тъгата си,
ако всички около теб пеят.
Шумно прогонваш изкушението.
то не записва моменти, важно е те да те защитават.
Дишаш дълбоко и не забелязваш нощта.
и продължаваш напред…
Животът не е нещо от решаващо значение.

Превод Наталия Недялкова

 

Миодраг Якшич е роден през 1969 г. в Белград и прекарва детството си в Стара Пазова. Публикува двадесет книги с поезия и проза, които са преведени на двадесет езика и за които получава множество награди в страната и по света. Като архитект е автор на повече от 200 проекта и изследвания, а като издател на 190 книги и 16 LP плочи. Ръководител на художествената група и издателство „Арте“, председател на Матица на сърбите в региона, член на Управителния съвет на Сръбската библиотечна асоциация, инициатор и главен редактор на Художествената колония в Кръчедин, директор на белградския фестивал на певците и авторите на песни „Кантфест“ и Международния фестивал на книгата „India pro poet“. Живее и работи в Белград.

 

Петър Чухов/България

***

Дори да мислиш
че си Бог
на спомените си
не ти избираш
кой
да възкресиш

случайно
или не
възкръсва друг
и белезите от пироните
не са по него

а по теб
***

Къде ще стигнеш
ако ходиш
със затворени очи

известно време ще вървиш
по права линия

после ще започнеш
да се отклоняваш

в теб ще наедрява
чувство за опасност

ще спреш ли

ще отвориш ли
очите си

знам
няма как да продължиш
задълго
без някой да държи
ръката ти

тогава ще си смел
като живот

спокоен
като смърт

и в крайна сметка
може би ще се окаже
че ти си този
който води

***

Защо трябва
така безцеремонно
да умреш

все едно родителите ти
да те пратят да спиш
точно когато
обещанията на нощта
придобиват форма

измисли нещо

кажи
че ще слушаш

че няма да се правиш
на Бог

че още не си обзавел живота си
като преддверие
на смъртта

или пък
започни да рецитираш
някое дълго стихотворение
и се молѝ
то
да е по-ценно
от теб

Роден през 1961, София. Бакалавър по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на 16 стихосбирки, 3 книги с проза и книга за деца. Носител на много награди, сред които „Иван Николов“, „Славейкова награда”, Голямата награда на музея „Башо“ в Япония, „Магията любов“, „Иван Пейчев“, „Пеньо Пенев“. Негови произведения са включени в много антологии в България и в чужбина. Творбите му са преведени на 25 езика и публикувани в над 25 държави. Участвал в много пърформанси, фестивали и четения в България и по света, пише музика и текстове, свирил в много рок групи („Субдибула”, „Тутакси”, „Стенли”, „Кокарда”, Par Avion Band), съосновател на етнорок група „Гологан”. Представя стихотворенията си с групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“. Преподава творческо писане на поезия, работи в Столична библиотека, ръководител на Литературния клуб на библиотеката. Член на Управителния съвет на Българския П.Е.Н.-център, Сдружение на български писатели, Хайку клуб „София“, World Haiku Association и Musicautor.

 

 

 

 

 

Стефан Стоянов

Истинско сърце
В лицето ми – порой обиди,
в сърцето ми – безброй въздишки.
Аз търся – истинско сърце.
Сънувах себе си в реалността,
напусто бяха моите слова,
и от бродене, колко много,
ранени бяха моите крака.
Не можех да се разбера
и както се заключвах с катинари,
затворен бях в своите кошмари.
Във нощи тихи покрай мен
стъпки някакви вървяха,
и тъжно във душата ми кънтяха.
И знам, че всичко ме издава,
и знам, че всичко ме предава,
без да виждам твоето лице,
аз още търся
истинското ти сърце.

Продължете да четете Стефан Стоянов →