“Мъртва точка” от Иван Херцег

ЕЗИЦИ

Размесиха се езиците ни,

заплетоха се като отровни змии,

в нещо и нищо, извън паметта.

 

Навсякъде край мен тавани

и стени като чудовищни мазоли,

които помятат черен сняг.

 

Заровена си в земята до раменете

и вените и ноктите ти пукат под налягането

отново и отново, като глас на скулптура.

 

Размесиха се езиците ни

и има камъни във всички наши думи,

които без милост си разменяме.

 

ЗАБРАВЕНИ

Всеки против себе си. Забравени забравяме.

Халюцинираме. Езикът е щастливо погребан.

Слой по слой. В метафората. В нищото.

 

Потопът е в разгара си. И чака Бога. Да забрави.

Зазидан в топлата утайка на тебемене.

 

От нищо не се боим. Свободата е неудобно нищо.

Разкриваме спомените си, ала не помним.

 

Лека-полека се превръщаме в забранено стихотворение,

космическо лепило и десето измерение.

А ти би искала само да бъдеш забравена.

 

Забравени забравяме.

 

СЕМЕЙНИ ДУХОВЕ

Скърцането на нещастието се чува в тялото,

като масивен гардероб в стара къща,

когато нощем го разклатят семейните духове.

 

Виновни са вените вътре,

виновни са спомените, допирите, думите.

 

Дядовците и бабите му разказват приказки

през рохката пръст.

То слуша онова, което не се казва.

Без въпроси. На сянка.

Чака пространство само за себе си.

 

МЪРТВА ТОЧКА

Обезобразява те мъртвата точка,

браздите на въздуха и праха,

като първородния грях, бодежа на сянката,

и ти се връщаш в своето идеално подземие,

което си подготвил преди раждането си.

 

Прозрачното човече под брадичката ти

излива живак в пъпа ти,

като черна дъга, като мрак,

и ти се гърчиш като утроба

и изчезваш във всички посоки.

 

НУЛЕВ ЖИВОТ

Как да си гледаш автопортрета,

да се преобърнеш в друга форма,

друг формат, нулев живот?

 

Ако почувстваш страх,

пази го за пролетта,

за раждането в нереалното,

в началото, поражението.

 

Ти имаш стъклени ръце

и мене ме е страх да гледам в тях,

понеже са без кръв.

 

Обичаме се е и питаме защо.

 

Миналото е любов,

залепена здраво с тиксо,

а нашият мир нечистота,

пустота, в която сме нечовеци.

 

превод: Людмила Миндова

 

Иван Херцег е роден през 1970 г. в Крапина, Хърватия. Завършил е специалност Хърватистика в Загребския университет. Един от създателите и редакторите е на загребското списание „Poezija”.
Автор е на поетичните книги: Другите ни имена (1994), Нощ на асфалта (1996), Снимки на земни въздишки (1997), Ангели в черно (2004) и Неправилности (2007), от която са представените тук стихотворения.
Негови стихотворения са включвани в прегледи, панорами и антологии на съвременната хърватска поезия и са превеждани на полски, унгарски и македонски език. Носител е на няколко престижни награди за поезия, сред които и наградата „Горан” за дебютната му стихосбирка през 1994 г.

 

„Парфюмът“ като симптом за немощта на социално-хуманитарния научен дискурс от Нина Николова

Подкопаващата роля на миризмите се дължи на това, че те са едновременно неуловими и всепроникващи. Те витаят, имат някакво призрачно – невидимо и неведомо[1] – присъствие. Благоуханията имат силата да омайват, да опияняват, да Продължете да четете „Парфюмът“ като симптом за немощта на социално-хуманитарния научен дискурс от Нина Николова

77 АВТОРИ УЧАСТВАХА В НАЦИОНАЛНИЯ КОНКУРС „ХРИСТО ФОТЕВ“, ОБЯВЯВАТ ПОБЕДИТЕЛЯ В ПЕТЪК

На официална церемония в петък, 25 март, ще бъде обявен победителят в поредното издание на Националния конкурс за поетична книга „Христо Фотев“. Тя ще се проведе в Драматичен театър „Адриана Будевска“. Началото е в 18 часа. Продължете да четете 77 АВТОРИ УЧАСТВАХА В НАЦИОНАЛНИЯ КОНКУРС „ХРИСТО ФОТЕВ“, ОБЯВЯВАТ ПОБЕДИТЕЛЯ В ПЕТЪК

Нели Арнаудова

Част от романа “Усмихни се на тъгата”

Прегърна Кенди, която спеше до нея свита на кълбо, но с глава на възглавницата. Ако се научи да си слага лапите отдолу, щеше да я признае за човек, какъвто кучето си въобразяваше, че е. Хърка и пролайва. Може и тя да сънува, че е била самотна, но в някой друг живот, защото сега се имаха взаимно. В началото Ева я гледаше с безразличието, което таеше към всичко, но постепенно свикна с нея и я обикна. Любовта винаги чака някъде за всеки случай
Домът ѝ беше пълен с вещи, но празен от спомени. Промени мебелировката след няколкото бягства. Не остави нищо, което да я връща назад. Но миналото връхлиташе по всяко време. Времето лекувало. Пълни глупости! Хората понякога пишат такива тъпотии, за да предизвикат внимание.
** *
– Ела да ти се порадвам малко! – настоя мъжът- мечта.
Думите му прозвучаха толкова естествено, че наля врялата вода върху ръката си, вместо в чашата. Изтръпна, а горещото я опари чак в диафрагмата.
Той беше всичко, за което мечтаеше. Уравновесен, мил и спокоен. Имаше топли очи и перфектно тяло. Тичаха по едно и също време в парка, дори когато валеше. Излизаха от няколко месеца.
– Нали щяхме да пием чай… – гласът ѝ направо пресипна.

– Ева, ти си голямо момиче и със сигурност знаеш, че кафето и чаят са предлог за по-приятни изживявания!
Гледаше я в очакване. Знаеше много неща, както и че когато си млад, правиш каквото искаш, а от това произлизат неприятности. Някои продължават повече, отколкото можем да понесем. Остави чашите на плота и се обърна.
– Не ми казвай, че не си мислила за това? – повика я с ръка.
– Мислила съм… Бъди сигурен, че не искаш да чуеш точно какво – Ева объркано пристъпяше на място.
– Затова ли се изчерви? – дори да ставаше нетърпелив, с нищо не го показваше.
– Да, спомних си подробности… А ти какво си мислеше, докато бях с гръб?
– Че имаш страхотни коси! – Той чакаше приседнал на дивана.
– Искаше да кажеш хубаво тяло? – тя скръсти ръце пред гърдите си.
– Да, но щях да издам колко съм нетърпелив…
– Знам, че имам хубаво тяло. Лошото е, че жени като мен са обект на сексуални фантазии и мъжете се чувстват длъжни поне веднъж да опитат да ги направят реалност… – тръгна бавно към него.
– Сексуалните фантазии са съвсем естествени, ако се споделят от партньорите. Искаш ли да не го правим по-сложно?
– Искам.
Довери му се изцяло, когато първо целуна ръцете ѝ. Помогна ѝ да седне до него. Придърпа брадичката ѝ и я целуна по устните, без да бъде припрян и настоятелен. Погледна я в очите и каза, че е красива и отдавна копнее за този момент. Продължи да я целува и
гледа в очите, докато събличаше дрехите им. Беше нежен, страстен и знаеше точно как да я накара да се чувства доволна.
А после дълго я притискаше в обятията си.

 

Нели Арнаудова е родена в Бургас. Завършва СПТУ по електотехника. Летата прекарва града, но живее със семейството си във Великобритания. Писането ѝ е хоби. Така изразява себе си. Автор е на стихосбирките ,,Защото те обичам”- 1996г.; ,,И когато вали те обичам”- 2016г.; сборник с фентъзи разкази ,, Истории по действителни случаи с куче”- 2018г. ; пиеса ,,Бълхи”- 2019г.; роман ,,Усмихни се на тъгата”- 2021г. Носител е на първа награда за написването на либрето за детски мюзикъл- 2019г. ; първа награда за разказ на Сдружение Активно общество- 2021г. и голямата награда на Никулденски конкурс на сайта Грамофона- 2021г. Понастоящем вписва рубриката ,, Бургазлии зад граница” , запознава читателите с интересни места в Англия и по света, както и с известни българи в Грамофона.

“Синхроничности” от Теменуга Захариева

Понякога живея с чувството, че сме на една огромна шахматна житейска дъска, където някой свише конфигурира ходовете ни, щателно режисирайки нашите евентуални сблъсъци, травми, помирения и смирения… Друг път, вътрешно усещам, че съм главният режисьор на собствения си път и случванията в него, надделява. И поемам, със самочувствие и увереност в състоятелността на собствените си вярвания, да снимам сама филма на живота си. Но точно тогава попадам в най-измамната клопка. Кадър след кадър, у мене нараства усещането – някой просто ни оставя да мислим, че вървим сами по пътя. И вещо ни наблюдава. За да предотврати фатални крачки встрани, или капаните, поставени от злонамерени създания. Или да ни спаси, когато, без да осъзнаваме, вглъбени във вътрешното си ускорение и устременост, сме се запътили към сигурна гибел…
Осъзнах, че всичко във Вселената има своята неопровержима обоснованост. Всяка мисъл и действие имат своята трептяща струна на самопораждане, разгръщане на песента си, докосването на други същности – чрез интензивността, силата и красотата на песнопението. Всичко в нашия живот е взаимосвързано по строги йерархични правила – от най-елементарното случване, подчинено на рутинни зависимости, до онези Божествени измерения на синхроничността, които ни оставят без дъх понякога…
Мисълта ми, както винаги – твърде сложно изведена, всъщност бе твърде семпла – като смислова наситеност. Ще пиша за съвпаденията. За онези незаменими, неопровержими и безценни синхронизирани случвания в живота ни. Които ни водят до брега на точния океан, море, езеро, река или поточе – за всеки един от нас. Понякога наистина оставам бездумна пред силата на Съдбовните канони, които композират брилянтна полифонична фуга от нашата едногласна житейска мелодия.
Синхроничността за мен е доказала своята тиха сила, като един космичен режисьор зад кадър. Тя просто свързва невидимите нишки на нашите души, в момент, когато неистово крещим вътрешно да бъдем чути, разбрани, приласкани. Tази висша Божествена сила събира вътрешния огън на отдалечени, дори с десетки хиляди километри, човешки същества, подрежда несъвършените планове и им дава един завършен брилянтен израз – като Вселенско намигане или Божествен благослов. Поставя ни в съдбовното уравнение – на точното място за всеки един от нас, без ни най-малък помен от несъстоятелност и неадекватност. Събира реещи се в пространството духовни същности, които търсят пътя към себеподобни.
Може би преди години не съм се замисляла за клеймото на подобни „съвпадения” в тъканта на живота си. Но все повече осъзнавам, че ние, хората, сме неизменно свързани с плетеница от зависимости – „неслучайни случайности”, които вещо наместват пъзела на истината за самите нас.
Връщайки лентата на спомена назад, или символичната Машина на времето, не бих искала да преминавам отново по споменния тръст към далечни, като времеизмерение, моменти. Години, след като съм преживяла повече от половината си живот, анализирам събитията от младостта си – вече като артефакт, като нещо, което гледам като събирателен образ на поуката и синтезираната мъдрост от горчивите житейски уроци. От позицията на настоящите си теоретични познания, преподреждам в рафтовете на събитийността, различни случки. Проглеждам за очебийни, но неосъзнати тогава причинно-следствени връзки. Научавам, макар и с голямо закъснение, доста от съдбовните уроци, на които съм се провалила преди време – на символичния изпит пред Съдника на нашите дела, мисли и емоции. Понякога се ужасявам, друг път притихвам, в подстъпите на собствената си развълнувана душа, която плиска водите си, често недостигащи до брега на вътрешното успокоение…
А отговорите на житейските въпроси идват, за да ни покажат нашите несъвършенства, грешните ни стъпки, греховните ни тежнения. И да ни помирят с истината за самите нас. Защото ние, хората, сме несъвършени. Но затова пък носим уникалния заряд да се себесътворяваме. Дори след най-страшното пропадане в тъмата на собствените си страхове и заблуди. Може би висшето изражение на Божественото начало, някъде из необозримите космични пространства, наблюдава точно тези наши лутания, съмнения, избликнали болки, неутешими загуби и съдбовни разминавания. И ни намига, пращайки ни някое „случайно съвпадение”, което не само отваря сетивата ни за отговора. Но и спасява цялостната ни същност, посочвайки ни пътя. Който знаем, но понякога сме забравили.
Ние, човеците, вървим по пътя на неизменното си израстване – дори понякога да ни се струва, че се плъзгаме към видимо саморазрушение или саморазпад. Неизменно се развиваме, преминаваме на по-висше ниво, дори да не го осъзнаваме. Има и изключения, разбира се – за хора, които трудно учат съдбовните си уроци, или просто им е по-уютно в „удобния диван” на собствения конформизъм и инертност. По отредения ни път преминаваме и през низ от разминавания, посегателства спрямо емоционалната ни и физическа цялост, изгубване в локвата на собствените си мътни води, или в съдбовни завихряния, пренасящи ни на брега на съвсем непознати житейски морета.
Спирам със съзерцателността и самовглъбението. Имала съм нужда, може би. За да победя надигащата се глава на съмнението вътре в мен. И да надмогна страховете си. А малките житейски победи се заслужават – с цената на личностния заряд, който не просто се оставя да тлее, а се развива в посоката на Вселенските очаквания – не максималистично претоварващо външните и вътрешни сетива. А с мъдро, всевиждащо, умерено превъзмогване на нескончаемите измерения на болката. Това пътешествие на Духа – от новородената чистота на Сътворението, до мрачното докосване до извечния хлад на небитието, латентно съществува във всеки наш земен миг.

Теменуга Захариева е родена в гр. Бургас. Завършва Музикалното училище в родния си град със специалност пиано, след което – Бургаския свободен университет, с бакалавърска степен “Социални дейности и консултиране”, втора специалност – “Журналистика” и магистратура “Социалнопсихилогическо консултиране на деца и семейства”. Работила е като преподавател по пиано, журналист във в. “Компас”, “Бургас днес и утре”, “Автограф”, обучител на педагогически специалисти, както и в социалната сфера – Асоциация “Деметра”, ЦЕПСИТ, Отдел “Закрила на детето” към АСП и като областен координатор в Агенция за социално подпомагане. От близо три години и мениджър “Връзки с обществеността” в Държавна опера – Бургас. Има две издадени книги: “Духовен бриз” /издателство “Балтика 2002″/ и “Полети и пристани. Ято спомени” /издателство “Либра Скорп”/.

ЯСНИ СА ИМЕНАТА НА АВТОРИТЕ В ТЯСНАТА НОМИНАЦИЯ НА ЖУРИТО ЗА НАГРАДАТА НА НАЦИОНАЛНИЯ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „ХРИСТО ФОТЕВ“

Петчленното жури на Националния конкурс за поетична книга „Христо Фотев“ обяви тясната си номинация от автори, между които ще бъде определен носителят на голямата награда в конкурса. Победителят ще получи парична премия и диплом Продължете да четете ЯСНИ СА ИМЕНАТА НА АВТОРИТЕ В ТЯСНАТА НОМИНАЦИЯ НА ЖУРИТО ЗА НАГРАДАТА НА НАЦИОНАЛНИЯ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „ХРИСТО ФОТЕВ“

“Градските митове между комичното и трагичното” от Анжела Димчева

Кирил Топалов. „Софийски истории”, разкази и новели, ИК „Бард”, 2021

 Не един литературен критик е определял белетристичните форми като носталгична реконструкция на миналото – било то историческо, близко минало или фикционална действителност. Продължете да четете “Градските митове между комичното и трагичното” от Анжела Димчева

В БУРГАС ОТБЕЛЯЗВАТ С ПОЕТИЧНО КАФЕНЕ ДНЕШНИЯ СВЕТОВЕН ДЕН НА ПОЕЗИЯТА

Днес, 21 март, бургаските писатели ще отбележат Световния ден на поезията с Поетично кафене. Домакин на събитието е Домът на писателя. Началото е от 18 часа. Продължете да четете В БУРГАС ОТБЕЛЯЗВАТ С ПОЕТИЧНО КАФЕНЕ ДНЕШНИЯ СВЕТОВЕН ДЕН НА ПОЕЗИЯТА