Мила Люцканова

 

юли
беше дъждовен
но мек
като праскова
дъхав
лепкав и сладък
стичаше ми се по брадичката
юли
от първи до трийсет и първи
от минус безкрайност до плюс безкрайност
денонощен
непредвидим като март
юли
се увиваше около мен докато спим
през юли
в юли
и той във мен като море
и като слънце като спазъм
като човек

 

виждам майка си,
съблякла се е по кости,
скривам се под масата
да ù ушия рокля от покривката,
а тя попива небрежно една сълза
и ме завива с кожата си.

Това
вечно скитане
сред собствените ми невъзможности,
измислените липси,
внушените недостатъци,
това вечно скитане сред празните редове на вярата,
която винаги е отсъствала,
винаги ли е отсъствала,
това вечно скитане,
това

 

има хора, които нося на тила си,
протягат се, тичат, понякога острят ножове
някои нося в косата или в стомаха,
в гърлото, в китките, много тежат тези в коленете,
лекарят каза, че имам износени стави, но знам истината,
хората, които точат ножове, смеят се с прастар смях
или си разказват истории за призраци,
хората, които запечатват рани с лейкопласт
или пият валериан за лека нощ,
които пеят песни, когато им е тъжно
и ме обиждат, когато ми се ядосат,
когато се направя, че не са там или
в яда си се опитам да ги изхвърля
после разказват на психолога си и
изгарят стари мои вещи
стави, кости и хрущяли,
скелет от хората, които нося,
които никога не могат да
бъдат оставени на никоя
спирка или случайно
забравени в някой сумрак,
пълен с повече надежда
от предния

 

в дните, в които четях Камю
и правех любов със себе си
в самотата нямаше двуличие
само
обещание

 

мечтатели, загледани към слънцето
минава облак, скрива цялото небе
някой ни е изпреварил

на Веси

Миглите ти разсейват
топлината на утрото, което
се топи върху небцето ми.
Устата ми прелива от лимони и шоколад в този
внезапен четвъртък, изскочил между саксии със
здравец и калъфки на възглавници.
Изисква се решителност
да не се оставя на трептенията на тялото ти,
да не се отпусна в безтегловността на общия ни сън.
Безсилна съм пред хрумванията на Онзи,
който създава внезапните четвъртъци – в чието утро
събуждаме се двете с теб
на всеки сто години.
Натам ни водят всички пътища.
Изисква се решителност,
за да не стана прах;
бавно да покрия
лимоните, дантелите, възглавниците, теб.
А ти разсеяно да ме прогониш с ръка.
Така да чакаме виновни
да минат още сто години.

 

Пияна съм – вишна, сиропирала времето
в опит да го консервирам
като змийорка в саке,
като снимка във вестник,
с който увивам съня си,
маринован в злощастия.
Колко ли е голям твоят soul kitchen,
има ли място, скъпа, за празнотата в бутилките?

лицето ти е цялото в история,
а в бузите ти свети малък мъж
„там никой никого не обича” –
аз съм никой,
а пък ти си никого

 

Tи си номад сред думите
и нищо не е твое,
и никому не си.
Аз – чакам вятъра.
Замесени сме от една глина.
Изсъхнали сме от еднаква язва.

безкрайност на нула за теб

Не съм била в очите ти отдавна,
толкова отдавна, че споменът
не съществува другаде,
освен в самия себе си.

Алпи, катедрали, витрини –
пощенска картичка, изпратена в един
напълно обикновен вторник,
от единия край на моста до другия.
Докато гаргите гнездят край реката,
а облаците правят напълно непознати форми,
боговете се свиват някъде между орнаментите.
Аз още не намирам своя ъгъл,
но пък това вече не ме притеснява,
щом все още имам адрес на получател.
А в това има симпатична надежда,
поне до сряда следобед.

Надвечер хората бродят по покривите.
Гълъбите търсят някоя троха,
която вятърът да не е разпилял все още.
Затварям очи и търся къде съм.
Ако доловя дъх на
смокини, значи – в
Созопол или на риба,
по някое друго
крайбрежие или на
тамян, в Севиля, или
на самота, в София.
Когато слънцето се скрие,
хората ще слязат от покривите,
а гълъбите ще си тръгнат гладни

Опитвам се да се зашия
със значки, с бели конци, с Доорс, но
колоните в „Амстердам” нещо пращят,
аз си поръчвам още едно малко и чакам голямото. А ромът нагарча,
не е като едно време, говорим си,
едно време всички бяха рокенрол, едно време в „Амстердам” се
запознавахме, целувахме се, заключвахме и после димяхме, издишахме
дима в сърцата си.
Навън беше пролет или зима, прясна софийска киша, и ние я пиехме,
и лицата ни бяха криви от смях и любов, и от гадене, когато
всичко започваше и всичко свършваше тук.
Днес се препъваш в спомена,
свиваш цигара, издишаш.
Никого не улучваш.

 

Мила Люцканова учи Културология в Софийски университет, а по-късно записва Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и се дипломира в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. В последните десет години работи главно като актриса на свободна практика, има опит и в режисурата. От 2017-та година насам е един от организаторите на Международен студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“, който е първият международен форум в България за дипломни спектакли на театрални студенти. От февруари 2023 г. следва магистърска програма Expanded Theater в Академията по изкуства в Берн, Швейцария. Стихосбирката „Краят на думите“ е неин литературен дебют.

Ваньо Вълчев събра някои от най-добрите си разкази в нова книга, представя я на 8 ноември

„Лула от земното кълбо“ се нарича новата книга на обичания бургаски писател Ваньо Вълчев. Тя съдържа някои от най-добрите му разкази, писани през годините, както и няколко Продължете да четете Ваньо Вълчев събра някои от най-добрите си разкази в нова книга, представя я на 8 ноември

РАЙНЕР КУНЦЕ, Германия

МЕДИТАЦИЯ

Какво било това, дъще?

Призори

седейки на бюрото, на крачола

нощна пеперуда,

която спи

 

И никой не знае за другия.

 

 

    НАСТОЯЩЕ

 

Какво съхранявам зад седем ключалки?

 

Никаква конспирация, дори не и

порнография

 

Минало, дъще.

 

Да го познаваш

може да струва

бъдещето

 

       АПЕЛ

 

1

Д., ученик в седми клас,

снабдил с очила и гъста растителност

портрета на Ленин

 

Публично

 

Така

попаднал в опасна близост

с враговете на работническата класа,

с империалистите, почти техен помагач

той трябвало да стои

в средата на училищния двор

 

Наказание:

мъмрене, нанесено в досието

 

което ще го придружава

до живот

 

2

Питаш защо

до живот

 

Ленин вече не може да му помогне, дъще

 

СЛЕД ЕДНО НЕДОВЪРШЕНО КОНТРОЛНО ПО МАТЕМАТИКА

 

Всичко

е пронизано от математиката, казва

учителят: медицина

психология

езици

 

Той забравя

моите мечти

 

В тях аз непрекъснато пресмятам

невъзможното за пресмятане

 

И се стряскам когато позвънят

като теб

 

     КАТО ПРЕДМЕТИТЕ ОТ ГЛИНА

 

1

Искахме да бъдем като предметите от глина

 

Битие за онези,

които сутрин в пет си пият кафето

в кухнята

 

Да принадлежим към простите маси

 

Искахме да бъдем като предметите от глина, направени

от пръст от нивата

 

Също, никой да не може да убива с нас

 

Искахме да бъдем като предметите от глина

 

Всред толкова

търкаляща се стомана

 

2

Ще бъдем като парчетата

на нещата от глина: никога повече

едно цяло, може би

един проблясък

във вятъра

 

  1. ОКТОМВРИ 1970 г.

/връчване на Нобеловата награда на А. Солженицин/

 

Един ден прозрачен до

Рязан

 

Не могат да го заточат в Сибир

 

Цензурата не може

да го зачеркне

 

/В ъгъла блести

пукнатият бохемски кристал/

 

Ден, който изсветлява

тъмнината

 

Който напомня за възможното:

 

Да натовариш с едно утро

съвестта си

 

       НОКТЮРНО

 

Сън, ти не идваш

 

Ти също

се страхуваш

 

В мислите ми виждаш

съня, твоя

убиец

 

СКУЛПТУРА В ЦЪРКВАТА НА Л.

Жената

 Гола

Изгонена

 

Не можеше ли

поне ключ

около врата:

 

Ева

 

И ТОВА Е НАДЕЖДА

 

Гроб нейде в пръстта

 

Надежда да възкръсне

в едно стръкче

 

/Няма

надгробна плоча

 

Да се провалиш в смъртта

о камък/

 

УБЕЖИЩЕ ЗАД УБЕЖИЩЕТО

/на Петер Хухел/

 

Тук само вятърът

влиза непоканен през вратите

 

Тук се обажда

само Бог

 

Безброй жици полага той

от небето към земята

 

От покрива на празния обор за крави

към покрива на празната кошара

плющи от дървени улуци

дъждът

 

Какво правиш, пита Бог

 

Господи, отвръщам

вали

какво да се прави

 

А отговорът му прораства

зелен през всичките прозорци

РАЙНЕР КУНЦЕ, роден 1933 г. в семейството на миньор, изучава философия и журналистика в Лайпцигския университет, където до 1959 г. е научен сътрудник. През 1968 г. в знак на протест срещу смазването на Пражката пролет напуска ГЕСП. Все пак излизат стихосбирките му „Стайна сила на звука“ и „Писма със син печат“. Прозаичната му книга „Чудесните години“, публикувана във ФРГ, става причина да бъде изключен от Съюза на писателите на ГДР. В Западна Германия, където се преселва, издава стихосбирките „На своя надежда“, „Разговори с кос“ и

„Единственият на всеки живот“.

След промените в Германия е избран за почетен доктор на Дрезденския ТУ и почетен гражданин на Грайц. Живее в Ерлау, Бавария.

Книгите му са преведени на 30 езика. Получава наградите на Баварската академия за изящни изкуства, „Георг Бюхнер“ и „Андреас Грифиус“.

 

Превел от немски език

Иван КЕХЛИБАРЕВ

Есенните литературни празници в Бургас събират две млади авторки за премиера на 27 октомври

Есенните литературни празници в Бургас продължават в петък, 27 октомври, в Дома на писателя от 18.00 часа с представянето на творчеството на Ева Гочева. Младата Продължете да четете Есенните литературни празници в Бургас събират две млади авторки за премиера на 27 октомври

Център АЛЕФ дава старт на XI Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

От днес изкушените от литературата, киното и историята млади хора могат да дадат полет на своето въображение и да участват в конкурса „Който спаси един човешки живот, спасява Продължете да четете Център АЛЕФ дава старт на XI Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Христо Карастоянов представи „Петият вагон и други истории. Малки романи за из път“ в Бургас

Един от акцентите в „Есенните литературни празници“ в Бургас бе гостуването на уважавания писател и журналист Христо Карастоянов. Представянето в Дома на писателите Продължете да четете Христо Карастоянов представи „Петият вагон и други истории. Малки романи за из път“ в Бургас

Мариана Праматарова представя новата си книга LE PAROLE/ ДУМИТЕ на 16 октомври в Дома на писателя, от 18 часа

Мариана Праматарова представя новата си книга LE PAROLE/ ДУМИТЕ на 16 октомври в Дома на писателя, от 18 часа. Ще звучи поезия на пет езика – италиански, френски, немски, Продължете да четете Мариана Праматарова представя новата си книга LE PAROLE/ ДУМИТЕ на 16 октомври в Дома на писателя, от 18 часа