КАК ДА НАРЕКА ВЪРВЕНЕТО

Спомням си кaк се разхождах Продължете да четете Палми Ранчев →

ВЪОБРАЗЕН ДИТИРАМБ

Твоят дитирамб Продължете да четете СТАНКА РАДЖЕНОВИЧ СТАНОЕВИЧ, ЧЕРНА ГОРА →

ЧИСТИЛИЩЕ

Живея там, където няма смърт!
Във свят с вълшебството пропит
където словото изгрява
и нова същност сътворява.

И къщата му е ковачница,
езиковата разказвачница
там думите безспир танцуват,
мечтаят, чуват и будуват
и всяка сричка звънти като паричка

безгранични предели
на приказната реч темели

Виж този бляскав светъл път
към свят с вълшебството пропит

сред думи златни и омайни
привидни, фантастични, тайни
отвъд великото губилище
на пролет от това чистилище
полека-лека ще израсне
разлистено чудесно
дърво словесно.

ИЗВАЯНА ПЕСЕН

Гледам те!
Приличаш ми на снеговете на Сава.
Малко на слънчоглед,
онзи без ухо.
На триумфални порти,
планински върхове,
на вятъра,
който духа от тези върхове.
Приличаш ми и на сянка.
Следваш ме навсякъде.
На мост,
когато се извиеш
за да хванеш звезда,
като антилопа,
без много усилия.

На гръмове!
на гробове!
На стълбове,
на морска пяна!
Най-вече на моето слово.
В камък.

РАЖДАНЕ НА СТИХОТВОРЕНИЕ

Понякога си мисля,
че световете ни нямаше да са същите,
нито цветята, които родихме.
Понякога,
накланям душата си към челото ти,
и всички светове разцъфтяват.

ЗАВЕТ

Оставям ти птица!
Нося клетката със себе си.
Вятърните мелници на Дон Кихот
и Сизифовия камък.
Оставям ти барикадите,
написаните и неизречените думи,
шоколадите,
горчивината на живота,
да ги отвориш, когато ти потрябват.

Оставям ти и небето!
Намери своята дъга.
Нося моята
точно като тъгата,
за да не я пропуснеш случайно.
Днес присвиваш очи!
А аз моите вече не мога да отворя.
Мижанка винаги е била за нас –
децата.

Има ключ под саксията.
Този за душата ми, за да не чуе злото.
Държа песнопойка в чекмедже,
ако песните пресъхнат
и писма в картонена кутия за обувки.
Оставям ти и вълшебна флейта,
спомени,
така че свири, когато връхлети виелица,
или времената станат смешни.
Едно сърце,
вятър
и розовата градина,
която тази грешна ръка подряза.
И перото, което ти се радва,
земята, която гладува…
И тази пухена възглавница,
за да можеш да спиш спокойно.
На покрива!

И…, не се тревожи.
Ще запаля звездите малко по-късно.
Знаеш, че ни викат.

АГНЕТАТА МЛЪКВАТ

Виждал съм я често
във Franše d’ Epereа
как гледа през прозореца
с очи на персийска котка
и ушите ѝ са накичени с Ехо,
как копаят дупки
с нарциси по челото.
Кръст, карст и канара
там горе клетата
плаче сред цветята.

В кафенето отляво,
котките играеха.
Заровете сами се хвърляха
върху дъските на живота им,
за да добавят още три точки, защото,
няма начало без край,
както няма край без начало
без единствения блясък.

В края на тази улица
стояха вечни стражи.
Всички тези агнета копнеещи
за зелени приказни поляни
и гробовна тишина на света
пред стареещата гора,
когато словото отеква
след едно истинско стихотворение.

Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА

Сърджан Лекович е роден в Белград. Завършва начално училище в Сокобаня, гимназия в Бар и колеж в Котор.
От 2005 г. насам е публикувал пет стихосбирки: „Когато дойде при теб“, „Светулка“, „Алемен“, „Слово и мълчание“ и „Хербарий за зебри“. В процес на подготовка е шеста, „Плашило“, както и романът „Как си направих четка за зъби“.
Той е член на Дружеството на писателите на Черна гора, Дружеството на писателите в Белград, „Поетика Стенка“ от Белград, „Соколов пера“ от Сокобаня и „Арс Антивари“ от Бар.
Участвал е в множество културни събития, включително: Barski ljetopis (Бар, 2017), Дни на поезията на Драйнец (Прокупле, 2022), Сутрини на поета (Загреб/Риека, 2023) и Долините на поета (Мойковац, 23/24 2022).
От 2022 г. той организира културния фестивал „Звездни нощи в Годинч“, заедно с роднини и приятели от това село.

НЕБЕТО

В дъното на небцето Продължете да четете Милутин Джуричкович, Сърби →

ИЗБЛЕДНЯЛА СНИМКА

Себе си искам сега да си спомня…
Докато изписва дъждът
поредните свои истории
отвън по стъклата…
Капка по капка –
и заприличва прозорецът
на времето ни разклатено –
мълчат уморените от глупостта,
а тези, които нямат
какво да ни кажат,
говорят, говорят, говорят…

Себе си искам сега да си спомня…
Не избледняла дата,
не име, изговаряно често,
не лице, с оживена мимика…
Парче по парче
искам да залепя стомната
на свойта душа,
прелетяла над черното,
разхлабила примките,
изплатила греха си –
сторен-несторен…

Себе си искам сега да си спомня…
Моментната снимка,
преди есента да разкъса
гердана си от кехлибар…
Зрънце по зрънце
събирах безспорните
съкровища на есента…
Но късно се сетих:
сега едва сварвам,
а трябва да вдигна
мокри криле за полет…

Себе си искам сега да си спомня…
Гласа си, изгубен
от дълго надвикване с вятъра
и още по-дълго мълчание…
Вокал по вокал…
Гласът ми е проснат
в тревите изсъхнали,
като куцо щурче – без вярата,
че пак ще прозвъннат чанове
и ще повикат след есента
в сърцето конвулсии пролетни…

Себе си искам сега да си спомня…
Едно зачервено утро,
в което Мирът обуваше чехли
и сънено се протягаше,
докато в оная кухня световна
ухаеше сладко кафето,
а гларус почукваше
вън, на прозореца, за да ми каже,
надвикал с мълчание болката:
„Имам нужда от теб!
Имам нужда от тебе, Любов!

Себе си искам сега да си спомня…

***
На теб!

Отведи ме оттук,
да избягаме, моя Любов!
Зад зида от отровни усмивки
ме хвани за ръка, изтръгни ме като бреза,
поникнала на грешното място,
бреза тънконога в пустиня.
Отведи ме оттук!

Остър вятър кове
за мене измамни гривни,
за духа ми – прозрачни окови.
И със бузи издути изпива сока ми брезов.
Прогони този вятър оттатък зида,
не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!

Отмаля Пролетта.
А и Лятото катастрофира.
Онемя Есента. Емигрираха птиците.
Дълга Зима отново плете дантели ефирни.
И дори за мен, за брезата, студено е.
Ти грабни ме, моя Любов!
Отведи ме оттук!

Един облак пълзи
и някого долу проклина.
И на теб се заканва, ала не бой се!
Просто нежно хвани стъблото ми брезово,
изтръгни ме с последни сили…
Не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!

АТЛАНТИДА

На сина ми
и неговите синове

Мое малко момче –
най-големият
майчин залог за живота,
изсветляха годините
по моите слепоочия
и по твоите…
А пред нас за надежда
сур елен всеки ден оставя следи,
ала оня ловец – Животът,
прицелва се точно…

Аз вървя след елена.
След мене с децата си ти.
Този свят е студен, по-студен е
от Атлантида.
Аз не знам ще потъне ли.
Атлантида е болният стих –
той в душата ръми,
аз притискам го мълком у мене.
– Не потъвай – му казвам, –
дори и аз да си ида!

Мое мило момче –
най-големият майчин залог,
той – ловецът-Живот
с пълна пазва с любов
от мен си отиде! Ти си водещ сега –
здраво стискай двете момчета!
По леда да четат
та следите бели да видят!
И така във душите си
ще спасят Атлантида!

Поет, белетрист, преводач от 5 езика, антологист, културен модератор. Директор за Балканите на МАП (Международна асоциация на писателите). Председател е на Славянска академия. Главен редактор на сп. „Знаци“. Член на редколегиите на литературни списания в 5 славянски страни. Член е на Съюза на българските писатели и на неговия Управителен съвет. Редовен член на 3 международни Академии за литература и изкуства.
Първа за литературата я открива Дора Габе и я представя пред публика, а Елисавета Багряна е една от поръчителките й за СБП. Автор е на 13 поетически книги на български език и на още 12 книги, публикувани в други държави. Превеждана е на над 20 чужди езика.
Носител е на редица престижни национални литературни награди, сред които: за дебют – „Южна пролет“, за цялостно творчество – „Изворът на Белоногата”, наградата „Дора Габе”, а напоследък – Почетен медал „Пейо Яворов“ (за значими заслуги към българската литература) и др…
– Лауреат е и на международни литературни награди в Русия, Полша, Великобритания, Латвия, Сърбия, Черна гора, Македония, Република Сръбска.

СЯНКА

върху розовата завеса на пеперуди Продължете да четете Калина Изабела Жиола, Полша →

ЛИЛАВО ПАЛТО

Ти се разхождаше в лилаво палто Продължете да четете Миряна Никич, Сърбия →

СИЛАТА НА МОИТЕ СИНОВИ

Това са те!
Двете лица, които винаги ме връщат назад:
мислено ме връщат в младостта;
връщат ме към най-красивите мигове от живота ми.
Това са те!
На които винаги пожелавам
да се усъвършенстват и да бъдат успешни,
по-успешни не само от мен,
но и от всички останали.
Това са те!
Те винаги са най-добрите.
Те са светлината на живота ми.
Това са те!
Когато ги няма;
когато не са около мен;
когато искам да си спомня
как изглеждах в миналото,
преди повече от двадесет години…
Това са те!
Винаги ще съм нащрек за тях;
Винаги ще треперя за тях;
само между мен и тях няма съперничество.
Това са те!
Двамата млади,
двете лица по-ценни от очите ми,
и от всяко неизмеримо богатство.
Това са те!
Те са моето шофиране,
мотото за ново по-добро време
Това са те!

Превод: Ваня Ангелова

Роден е в Струга (1971). Писател, поет, есеист, разказвач и преводач. Завършил е Икономическия факултет в Прилеп към Университета „Св. Климент Охридски“.
От 2020 година е председател на Културния център „БРАН“ в Струга, главен и отговорен редактор на списанието „Бранувания“, както и организатор на „Стружките литературни срещи“. Администратор е на платформата „Македонска поетична съкровищница“. Най-известното му произведение е стихосбирката „Бащиният завет“. Носител на множество национални и международни награди.

***

Криволичещи думи са подходящи,
та и Балчик не е сътворен от Божията ръка.
В него са работили усърдно турци, гърци и шведи
и всеки е допринесъл за историята на заболяването му.
Ала тук всъщност нищо не е толкова кратко,
колкото шведското „tack“
и нищо не е толкова дълго, колкото гръцкото „mikos“.
Аллах затворил благосклонно очи
и мъжете разпалили въгленчетата

в съдинките на наргилетата.

Добитъкът издишва топлина,
лениво се носи по Белите скали, дъвчи нагарчащи билки,
поели от солта на разбиващите се вълни.
Тук се носи вечен шум
и преграда за него са само неравните стени
на стари обиталища.
Разбитите улички определят темпото,
и най-силният дори
трябва да превие гръб,
за да се промуши
през дървените портички –
да премине и да види.

Балчик се отваря.
Дали да вляза в него?

А ти къде си?

***
Младата принцеса сяда на трона.
Нека очакването е венецът ѝ,
както и нейната надежда.
Далечината е синкава,
Тронът – ледено мраморен.
Хладината на земята,
движението на водата,
от Черно чак до Азовско море
се кълбят мъглите на надеждата,
само и единствено на надеждата.

Лилии.
Ириси.
Дишай и живей.

***

Настъпи времето за плевене.
Валяло е, пръстта е много омекнала,
ръката ѝ е решителна.
Само безкрайно налудничав
идеализъм
би могъл да спре
нежната, но решителна траектория
на тази дейност на плевене,
датираща от няколко десетилетия.
Богоугодна работа,
очарователна градина
и въвеждане на ред.

Между поветицата и лепката,
които издърпва заедно с коренчетата,
се държи упорито някакъв друг корен
и както толкова пъти,
дори и днес тя не намира име
за него.
Остава си.
Несъвместим е.

Твърд, заклещен между камъните,
не можеш да го измъкнеш, да го изровиш, да го придумаш,
дори да изпочупиш в него всички нокти,
да плувнеш в пот и да грохнеш от дърпане.

От колко години размишлява тя тук върху това?
Кое ли изобщо е било в началото?
– Хаоса и тя, в шеметен въртоп

разперила ръце и крака,
изпънала ги чак до крайчетата на пръстите
и наклони ли глава назад,
ще я удари в крайпътния камък
на своите безкрайни, обсебващи пътувания.

Нокти без лак,
очи без грим,
само широко отворени,
вкаменени
и о, удивление –
първият кълн
от корена под камъка,
тази вечна решимост за живот,
та нали точно заради това
тя не вдигна ръка да прекъсне живота му,
не го разсече със сърпа,
не го задуши,
не го заля с отровата на злобата.

Само заради това удивление, тази радост
и новия пролетен ден
тук и сега с общи усилия
пазят
сърпа на полумесеца
и се питат заедно и отново заедно:
Ние също ли сме част от зората?

Това не е паметник.
Това е празник
на несъвместимостта
и красотата,
и преходността.

Превод: Димана Иванова.

Радка Рубилина завършва магистратура по русистика във Философския факултет на Карловия университет в Прага и докторантура по литературознание в университета в Констанц, Германия. Занимава се с превод на поезия, промотиране на славянска литература в Чехия, както и на чешката литература в чужбина. Превежда модерна поезия от руски и украински език (Анна Баркова, Ян Сатурновски, Саша Соколов и Сергей Жадан). Автор е на стихосбирката „Евтина романтика“ (изд. „Дофин“, 2017) и поемата „Балчик“ (изд. „Персей“, 2025). Живяла е в Европа и Азия, където се е занимавала с дипломация, култура и човешки права. В момента е директор на Чешки център София.