Живка Иванова

На този ден преди повече от 90 години моят дядо Жельо е поел по небесните пасбища едва 33 годишен. На същия ден преди десетина години тръгна след него и любимата ми леля Данче. Дано са се срещнали и да им е по-лек небесният път!

Продължете да четете Живка Иванова

Веселин Хр. Аврамов

Завръщане в Бургас

„Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне…“

Д.Дебелянов

 

Във тебе съм отново,

аз дълго време скитах.

Душата ми се връща,

покрита със дантела

от бяла морска пяна

със дъх на водорасли.

 

Завърнах се. И бродя,

пронизван от мъглата.

С унесен поглед гледам

прелитащите чайки

над Морското казино.

Възкръснало от пепел.

 

Луната щом изсипе

лъчите си в морето,

прегръщам се с вълните

по златната пътека.

Там горе в небосвода,

звездите се усмихват.

 

Неволно в миг си спомням

за притчата библейска:

При тебе се завърнах,

тъй както оня блуден

се връща при баща си.

И моли той за прошка.

 

Прости, Бургас обичан,

че толкова години

все бях далеч от тебе!

Ще мога ли, кажи ми,

вината да изкупя?!

Животът си отива.

 

Символи

Бургас, ти си град на мечти –

написал бе един поет.

Но… мечтите са реални.

Затова не съм съгласен аз

с този израз вдъхновен.

Защото винаги в Бургас

са много близко покрай мен:

морската градина в лъчезарна пролет,

бялото Казино – чайка преди полет,

морето със вълни игриви,

улиците със жени красиви.

И градският часовник стар,

години спътник и другар.

Там на „Богориди“ той стои,

и без да спира времето брои…

Няма ги и старите файтони,

с капели натруфени кокони.

И франти в старомоден фрак

да скитат в призрачния мрак.

Вече няма го Пандира,

слушаш го, от смях умираш.

Удари неговия сетен час,

остана той легенда на Бургас.

Но живи са бургаските бохеми,

напомнят те за миналото време.

В кръчмите с една надежда гола

спомени удавят в алкохола.

Спомени красиви и лирични,

може би и тъжни, носталгични…

В мъглата чуваш как сирена свири,

и казваш: Тук късмета си аз диря.

Нали защото морските вълни

са люлка на човешките съдби?

 

Бургас

Запазвам спомени за този град,

когато в лунния вечерен миг

оставя златна диря звездопад.

Лети в простора гларус с дрезгав вик.

 

Дочувам в тихия среднощен час

как в унес пеят морските вълни.

И сякаш ми нашепват с нежен глас

любовни думи хубави жени.

 

В крайбрежната градина мрак цари,

пробягват сенки фантастични.

Отгоре гледат светлите звезди,

далеч от мисли прозаични.

 

Бургас – любим и слънчев, свиден град,

роден, израснал край морето.

Ще бъда с тебе винаги богат

там горе, във Небитието.

Нели Арнаудова

Приказки за пораснали момичета“ е съвременна проза с кауза за нежната половина от читателската аудитория, но господата също са добре дошли, ако искат да намерят отговор на безбройните въпроси за женската същност. Феите от  приказки на Нели са от цял свят – едните са избрали да сбъдват мечтите си в родината, а другите са се разпилели по света, за да го направят по-красив. Какво ги свързва? Любовта, без която не можем, любовта във всичките ѝ проявления.  Някои от разказите може да ви се сторят тъжни, но краят им винаги е щастлив, защото Нели Арнаудова още вярва в приказки.

Уверете се сами:

САМОТАТА ИМА ИМЕ

Ден втори от ваканцията. Чакаме да си купим минерална вода от шарен павилион, когато до нас застава Соня – сестрата на нашия кум Иво. Знаем, че кумицата е починала, но не смеем да питаме. Соня ни кани на гроздобер. Страхуваме се да научим подробности, но се съгласяваме от уважение.

Самотата има име. Тяхната се нарича Дори. Висока блондинка с къса коса – прическата на красивите жени. Не я промени през целия си живот.

-Защо престанахме да се срещаме? – питам Дони, който шофира по стръмните завои на Странджа. – Времето ли ни раздели, или се зазидахме в собствените си светове?

Не получавам отговор. Съпругът ми е съсредоточен в пътя. Спираме пред смесения магазин в селото. Миризмата на домашен хляб ме връща в детството, а старицата, която ни поздравява, е облечена като баба ми в сукман и забрадка. Усмихнато ни обяснява къде се намира къщата – любимото място на Дорито. На прага ни посрещат Иво и Ники (брат ѝ) – мъжете, наказани да оцеляват с нейното отсъствие. Поднасяме съболезнования, а очите на всички се пълнят със сълзи. Показват ни градината. Лозниците се огъват от гроздето, а то чака да бъде откъснато. Ники ни дава ръкавици, ножици и кофи. Започва беритбата. Говорим за децата, за живота и Испания. Иво избягва погледа ми. Пред оградата спира кола и Соня слиза от нея. Ръкуваме се и аз я моля да ми покаже едно светилище, останало от времето на траките.

Тя учудено прокарва ръка през посивелите си коси.

Дони остава с Иво и Ники да довършат гроздобера, а ние поемаме по баира, който есента е облякла в златно. Разглеждам каменната порта от 10 век преди Христа. Соня се суети около мен.

– Искаш ли да ми разкажеш? – хващам я за ръката.

– Защо, можеш ли да ни помогнеш? – спира и ме гледа с уморените си от скръб очи.

Не, но искам да преживея загубата ѝ, защото я познавах.

– Откъде да започна? – сяда върху листата и ми прави място. Те са сухи и топли.

– Наближаваше датата за раждане на Татяна – дъщеричката им. Това беше причината да заминем за Испания, въпреки че Дорито се лекуваше от сърдечно заболяване и вземаше много лекарства. Сложихме ги в чантата и развълнувани се качихме в самолета. Когато излетя, тя пожълтя и започва да се задушава. Пътниците се паникьосаха, а стюардите разтревожени обикаляха около нас. Сложиха ѝ кислородна маска, а Дорито държеше ръцете ни и се усмихваше с очи. Толкова се изплашихме, не знаехме какво да кажем…, само повтаряхме, че като кацнем всичко ще се оправи. Когато това се случи, я чакаха с линейка и отведоха в интензивно отделение на мадридска болница. Не ни разрешиха да влизаме в стаята. Тя ни махаше с ръка през стъклото. След ден се обадиха, че е починала. Изследванията показали, че не е имала проблем със сърцето, а с белите дробове. Как ли се е чувствала сама? Какво е мислила, разбрала ли е че умира, беше на четиридесет?

Соня ридаеше безнадеждно и виновно, като дете, счупило скъпа играчка. Тя и Иво бяха неразделни, живееха заедно от деца и си бяха много близки. Не се ожени. Семейството на брат ѝ беше нейното семейство.

Псувах наум некадърните лекари, хипократовите клетви и дяволския сценариий. Седяхме, отправили взор напред, като че ли очаквахме Дорито да се появи.

– Това не е всичко, Нели. Нямахме пари за погребение, не разбирахме езика. Познати на децата сложиха кутии за дарения в няколко магазина. Хората помогнаха да съберем сумата за кремиране. – Соня вече не

бършеше сълзите си и не се срамуваше от тях.

Аз плачех с нея, съсипана от мъката, прегърбила високата жена.….

– Татяна се стресира от смъртта на майка си. От датата, определена за раждане, минаха десет дни. Когато то започна, всичко се обърка и се наложи спешна операция, за да ги спасят с бебето. Седяхме и се молехме да не загубим и нея. Роди се племенника, а ние не можехме да се зарадваме, бяхме съсипани.

За България пътувахме с Иво и урната. Вече седем години той не може да събере сили да разпръсне праха ѝ… Казва, че без урната къщата не е същата. Без Дорито Иво е никой Нели, никой!

– Татяна и малкия как са, къде са?

– Добре, вече са тук, малкият ще е в първи клас. Купихме чанта, униформа, читанка, но те имат свой живот, свой дом, а той се прибира сам. Сутрин се събужда с мисълта, че не се е случило, а вечер заспива с надежда да я сънува… Не зная как да му помогна.  Иво не иска да я преживее, не иска бъдеще…

– Тогава му припомни миналото.!

– Как? Нели!

– Като не се страхуваш да му говориш за нея.

– И мислиш, че това ще помогне? Става тъмно, да тръгваме, слизането надолу е трудно…! – каза Соня и ми помогна да се изправя.

Когато се върнахме, момчетата бяха приключили с гроздобера и приготвили аперитива.

– Иво! Помниш ли, че на сватбата не можеше да закопчеш сакото си, а Дорито се появи ослепителна в семплата си рокля?

– Да. Тя беше ослепителна във всичко – отвръща Иво и очите му заблестяват.

– А на теб как ти хрумна да облечеш дъщеря си с рокля и шапка като на булката? – Соня споделя идеята ми и се включва в разговора.

– Не зная, обичам детайлите. И синът ни беше на две години, но с костюм. А Дони каква реч дръпна като кръстник, тържествена… И танцувахме ламбада. Незабравима сватба…

– Да. След това годините станаха трудни, храната с купони, но бяхме млади, подкрепяхме се, обичахме се и правихме своите стъпки напред. – Иво с тъжно удоволствие връщаше скритите спомени.

– Соня! Какъв беше този десерт със сирене крема, който Дорито приготвяше, а ние всеки път забравяхме от какво е направен?

– Не зная, Нели, но ще ти намеря рецептата. Пазим всичките ѝ неща. Понякога ги разлистваме с Иво и се любуваме на почерка ѝ – Соня се усмихваше…

Припомнихме си празниците, които сме посрещали заедно, местата, където сме били, малките неща с любимите хора, които правят живота специален…

Отново плакахме и се усмихвахме. Думите ни направиха близки, бяхме заедно както преди.

Само Дорито не идваше…

ВЛАКЪТ НА ДЕТСТВОТО

Изгрев – комплексът в който израснах, в който се влюбих, ожених, в който моята приятелка – леля Янче, както я наричаме с децата – има луксозен фризьорски салон. Посещавам го за разкрасителните си процедури. След една такава се разхождам в парка виждам старото влакче. С открита вагонетка, която тегли открити железни вагони с места за родители и деца. Мотрисата се върти в кръг по стари и износени релси, също като нея. И машинистът, който продава билети е същият, облечен в същия железничарски костюм с шапка и надува същата свирка, както преди тринадесет години, когато водехме внука си тук. Чувствам се някак носталгично. Впечатление ми прави едър мъж, който едва се е побрал на седалката, прегърнал малко момиченце и малко по-голямо момче. Когато влакът приближава ,,посрещачите”, маха с ръка на жена с къса, руса коса. До нея е застанала Соня. Обръщам гръб, ентусиазирана от видяното, но Соня застава пред мен.

-Не ни ли позна? – прегръща ме тя.- Ела да ти представя  Зина. Жената на Иво срамежливо се ръкува с мен. Толкова прилича на Дори, че ентусиазмът ми се превръща в болка, после в удоволствие, накрая в щастие. Влакът е направил последния си завой. Иво се измъква от купето, хваща за ръце децата и идва притеснен при нас. Не му давам възможност да се оправдава. Прегръщам го. Извинявам се, че бързам и го оставям да бъде щастлив.

Нели Арнаудова твори в областта на поезията, прозата и драматургията. Нейната книга ,, Приказки за пораснали момичета излиза от печат след дни. Тя ще се разпространява   в подкрепа на сдружение Онкоболни и приятели Бургас.

 

 

 

 

Бургаски творци участват в Стружките вечери на поезията

На 24 август в Струга, РСМ бяха открити Стружките вечери на поезията. Те се провеждат за 62 път и ще продължат до 28 август. В програмата сс включени четения на няколко езика, Продължете да четете Бургаски творци участват в Стружките вечери на поезията