ИРЕНА БАБАМОВА СТОЙЧЕВА, МАКЕДОНИЯ
ЧАКАЛНЯ
Тези тавани вече не ни познават,
падат върху нас, защото не ги окачихме на небето.
Никога не сме били добри майстори,
да построим къща за повече от един;
вихърът, който лъжица завърта в чинията,
носи със себе си дрънченето на оковите:
току-що ги свалихме,
некадърни да ги заключим завинаги,
поне докато не приключи рушенето.
Сега са разпръснати навсякъде
на ръба на разума,
измислихме трапеза,
тя се кикоти като победител.
От кухите стени и треперещите врати,
изникват гатанки, които чувам за първи път,
те ечат сред тенджерите, които се търкалят,
без да знаят кой път да хванат.
Събрахме всички полемики на едно място,
горките нямат покритие,
скоро ще се опушат.
През комините на тази чакалня,
ще пуснем в сивото небе
обезкриленото възнесение,
може би други ще го хванат
и ще му нарисуват нови криле
ПРИСПИВНА ПЕСЕН
Обичах вечерите с Nietzsche.
Когато всички заспиваха,
извиквах го по име
и започвахме да издялкваме свръхчовечето;
като сирене, което трябва да се изцеди и да се стисне,
за да придобие форма по калъп,
да преживее болката до безкрайност,
пак и пак.
Отглеждахме този нехранимайко
от роб до господар,
натрошавахме го на желания
и провокация да бъде по-жив от другите.
На края, изморени
от значимия момент на сътворението
заспивахме на различна възглавница:
той винаги избираше по-високата,
мен ме болеше врата от височината.
Сега рядко поглеждам нагоре към мрака,
да не ми хване окото
някой майсторски мустак
от пукнатината на тавана.
МАМА
Между твоите и моите думи,
протегнати,
се развяват мокри халища.
Цялата ни история
е разстлана върху тънките струни
на ръждясала женска арфа,
от която изтичат майски цветя,
поникнали от детски плач и петна от вино.
Понякога ме събужда
небе кацнало върху масата,
на която се стоварват мотиката и политиката
и цапат всичко, което е чисто.
Вече не се страхувам
от сенките, закачени върху миглите на мрака.
Кротко пред мен почти очовечени
те смирено пазят пред моя огън,
да не изгорят отново,
защото са израснали
сред цъфтящата гнилост на булеварда,
над която танцуват
изпраните от миналия век ризи.
Сгъвам ги на два ката,
за да изгладя по-лесно горчивината,
хваната между устните ми.
Как иначе мога да завържа този чеиз
РАЖДАНЕ НА ПЕСЕНТА
За поетите писането е като почивка
– някой беше написал.
Когато моите животни излязат,
те спират въртенето на Земята,
докато не се изправят, жестоки каквито са,
нито украшение, нито корона,
ревът им не спира
до последната точка
до празнотата под думата.
и тогава ги оставям да дишат,
след като ме съблекат до кръв,
до следващото убийство.
Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА
Ирена Бабамова Стойчева е родена през 1979 г. в гр. Струмица. Завършва Юридическия факултет „Юстиниан Първи“ в Университета „Св. Кирил и Методий“ в Скопие. Автор е на стихосбирките „Вик в тишината“ (1992), „Сага за обетованата земя“ (1997), „Поклонение“ (2024) и „Сивка: Геометрия на болката“ (2025). За непубликувания ръкопис на „Сивка“ печели международната награда „Антев Златник“ за 2024 г. в рамките на литературния фестивал „Антево Перо“, както и общинската награда за литература „Свети петнадесет тивериополски свещеномъченици“ (2007). Участва активно в поетични фестивали, сред които „Стружките вечери на поезията“ (2025), а стихотворенията ѝ са публикувани в национални и международни литературни списания и антологии