Катерина
Какво става с нас в тази забравеност, наречена живот. Докато губим стъпките, очите си, докато губим дъх,
лишени от дъх.
Къде преоткриваме своята собствена съкровеност.
В тишината, в слънцето…
Днес имам ръката ти, петте риби на пръстите ти.
И ме повеждаш, Катерина, към пристанището,
където от високите морета са идвали предците ти,
към лодките,
сини като небе.
И ме водиш, Катерина.
Безкрайна радост е да имаш пристана си,
да се връщаш в залива му, когато падне първата слана, когато бродиш през тънките като дим улици, запазили време и ухание.
Искам да ми покажеш себе си в това отражение на небе и дъх,
в потрепването на сетност и птица, в самотата, която прегаря.
Следвам те, защото е радост.
Някой ден пръстите ти ще отплуват от мен,
пръстите ти ще ме изпратят.
Затова тук, днес, в този морски град,
затворил крепостта и сенките си,
въздигнал маранята си, те следвам и се уча.
От дъха ти, от очите ти.
На радостта да бъда друг.
Чуй тишината ми.
От далечните кули на чужди за нас градове.
Чуй, Катерина. Твоят ням.
Дописах нямата си книга. И нека само тишината да казва всичко, нека бездумието да кове сенките ни
върху легендите за кръстове и птици.
В безмълвие разчетох стъпките ти, Катерина.
В тишина разчетох високите камбани.
Някой ден, когато и сърцето утихне искам да си спомням само за вятъра и за косите ти.
А другото, другото е и беше само смърт.
Тези паднали до вик скали. Това срязано ехо.
Този срязан дух.
Уморих се от шум. От всичко човешко.
Затова никога няма да мога да бъда
и никога не съм бил поет.
Защото за миг позволих да не обичам…
… Там, където спира слънцето.
Следобед.
Има тих хотел, дървени пейки, палачинки със смокиново сладко.
Там, където пада слънцето. Следобед.
Чешма, която работи. Бистро, което не работи. И една група от спретнати жени, които се смеят.
Толкова малък е животът.
Толкова крехък е животът.
С тревите си, със спрелите си птици. С полуовъгленото предверие на затворената сладкарница.
Колко бавен е животът.
Днес ми се струва приемлив. С догарянето си.
С това абсолютно самочувствие на четиримата мъже, седнали на дървени столове, седнали на тяхната улица,
в най-малкия град, недокоснати от усещането за вселенската си невидност.
В тази малкост, която ги кара да губят свяст и да се смеят високо.
Да говорят много високо.
Ще те даря, Катерина, с обич, която не стигнах…
както преди!
С беззлобност,
с гилотина.
Ще ти дам още поезия, вкована до съвършенство и
тишината,
тихостта…
И когато ме разкръстиш,
и когато ме поведеш към влажния мирис на листа, на есен, предсетно ще ти разкажа за тези преди мен,
които играеха, играха с високото сребро на сребърните,
на сребърните твои риби…
Пак дойде вечер, Катерина. Както идва вечерта.
Винаги.
И пак. И всеки път различна.
С високата си тишина. С нашепването.
За какво да ѝ разкажа?
Пак за този голям, прашен път, за тази невъзможност
да разбирам думите.
За тази далечност, която натежава.
За теб ще ѝ разкажа – тогава, когато носеше детето ни, когато тичаше и детето ни тичаше с теб,
за очите ти ще ѝ разкажа.
За папурите, които събираше и за един чуплив, бял ангел, който разтваряше криле.
Как се търсим в колебанията си.
Колко привидни са всички скрижали.
И ги следваме.
И късаме плът върху кръвниците на мраморните им постаменти.
Защо си, Катерина?
Защо си ти? Говоря с живота чрез теб.
Заедно сме и вървим, Катерина.
Купувам праскови и вървим.
Небето винаги издъхва в море, нали?
Созопол