Неделя.
Толкова рано сутринта, че прибиращите се от бар могат с чиста съвест да твърдят, че още е събота вечер.
Точно в 5:00 затрещява алармата на телефона. Любимата се протяга и спира пищящото чудовище, а аз лежа и се опитвам да разбера какво се случва и защо, по дяволите, някой си е навил аларма за пет сутринта… в неделя.
Кой нормален човек става толкова рано в неделя?
Спортуващите, разбира се.
Но те, както е известно, не влизат в графата „нормални“. Дори травма и лекар не могат да ги спрат – най-много да ги забавят, колкото да си вържат по-здраво маратонките.
Докато се опитвам да наместя мисловния процес – без особен успех – любимата вече е изпила първата си доза кофеин за деня. Облечена е в тънък спортен екип и застава до леглото в стойка „Ф“.
Погледът ѝ е достатъчен да смрази горещ летен ден, а навън още е зима.
Почувствах се като зеленчуците във фризера. Тъп. И замразен.
Все още неотворил гуреливи очи и не напълно осъзнаващ реалността, чувам дежурната реплика:
– МЕЧКООО, СТАВАЙ!
– Що бе, любов моя? – остроумнича аз. – Да не си купила самолетни билети и да ме водиш на почивка?
– Не. Неделно бягане с Алекс. Пък и да отбележим празника подобаващо.
Тук вече започнах да превъртам празниците. Рожден ден не е – има време до май. Годишнината ни е посред върлото лято…
С риск да си навлека вселенски гняв, задавам тъпия въпрос:
– Ъъ… че к’ъв празник е днес?
– ОСМИ МАРТ Е!
Все едно ме фрасна с кроше по носа.
Аз, разбира се, съм крайно неподготвен, но промърморвам:
– Честит празник, любов моя…
– Ай стига си дърдорил! — срязва ме тя. – Ставай, Алекс ще ни чака на “Капани”!
Тук, отново с риск за живота си, промърморвам:
– Мен ме тормозиш, щото сме женени, аз съм свикнал… ама що тормозиш момичето?
– Само сутрин ли губиш връзка с мозъка? – отвръща тя. – Нали се готвим за маратон. Айде, ставай!
Тук здравият разум окончателно ме изостави. Ясно е, че вече съм в издънка, но продължавам да си насилвам късмета.
– Вие ще ходите на маратон… аз само държа фотоапарата. Някой трябва да документира безумието.
Дори не успях да си довърша мисълта.
Онзи поглед – заради който белите мечки вероятно са мигрирали чак до Северния полюс – отново проблесна в очите ѝ.
Няма как. Ставам.
Започва дежурното приготовление: фъргам вода на очите, взимам гребена, заставам пред огледалото… и се сещам, че нямам какво да сресвам.
Нахвърлям някакви дрехи върху себе си – все пак навън е зима, не мога да изляза по тениска.
За всеки случай поглеждам термометъра.
Цял един градус.
Напълно е възможно белите мечки вече да са се върнали по нашите ширини.
Грабвам раницата с фотографското оборудване, моля се поне една батерия да е заредена и драматично се завличам към колата под строгия поглед на Натали.
Стигаме до Капаните. Навън е кучи студ и мъгла, гъста като фрикасе. Никакъв шанс за слънце и красиви цветове.
– Нищо де, ще пиеш кафе на плажа – успокояващо нарежда Натали.
В този момент се появява и Алекс – в типичното си прекрасно настроение и с чаровна усмивка.
Има нещо дълбоко сбъркано в тия хора – спортуващите.
Не стига, че доброволно си причиняват всичко това… ами са и щастливи.
Хукнаха двете да си тренират.
Взех си кафе от вендинга и вървя по замръзналия пясък с мислите си.
И тогава осъзнах нещо важно.
На 8-ми март някои мъже подаряват цветя.
Други купуват бонбони.
Аз ставам в пет сутринта, мъкна раница с техника по плажа в един градус температура и документирам как жена ми тича щастливо в мъглата.
Любовта има много форми.
Моята, явно, е “кардио със свидетел”.
