Сдружение Бургаска писателска общност

Програма м. ноември 2022

Дом на писателя, ул. „Вола“ 1, 18 ч. Продължете да четете Културен афиш за месец ноември в Дом на писателя →

Равденски цикъл

I. Пристигане в Равда

Жена му се разшета

за радост на поета,

оставен на диванче,

без никой да го чанчи

(в казарма който бил е,

навярно ме разбира).

Да гледа той обича

доброто си момиче –

от шетане помилван,

че дълго е шофирал.

II. Отвъд сезона

Полежахме на шезлонг, безплатно –

привилегия рядка на плажа

за онези, които последни

се сбогуват с морето и лятото.

И си рекохме: може и другаде

да направим възможно туй чудо.

III. Подозрение

Светлото климатично бъдеще

на планетата

ще бъде като онова, в което

вярвахме с наивност на хлапета

(влюбени в Гойко Митич

и Дийн Рийд) –

отгоре спуснатия мит

готови да прегърнат

беззаветно.

IV. Хормонално

Хормонът на щастието

държи кратко.

Хормона на бедата,

прогласявана отвсякъде,

с храната го ядем

и пием го с водата

всеки ден,

та белким ни накара

най-накрая –

обръгнали на всичко,

красотата да презрем,

да мислим и милеем

само за едната кожа (тая!),

от страх и мъка

да умрем.

V. Фотоапаратът на свободата

Как можах да те забравя

фотоапарат тъй цèнен,

появил се в дни, когато

ни споходи свободата

с неочаквано спасение

и ни подари приятели

за годините нататък

като чудо на общението.

Преди теб тъй малко имаше,

дето заслужава снимане!

21.09. – 26.09.2022

Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет, преподавател по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на три литературоведски книги, на сборника с есета „Забравената мая“ (2020), на шест стихосбирки (първата излиза през 1991 г. в поредицата „Литературна академия“ на УИ „Св. Климент Охридски“), както и на повестта „Смъртта няма последната дума“ (2021). Пише поезия и проза от ранна възраст, първата му стихотворна творба е публикувана през 1979 г. Негови поетични творби се появяват на страниците на сп. „Родна реч“, в. „Средношколско знаме“, в. „Пулс“, в. „Стършел“, поредицата „Литературна академия“ на СУ „Св. Климент Охридски“, сп. „Пламък“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, сп. „Съвременник“ и мн. др. Последната му засега поетична книга е със заглавие „Слънчице в креватче“ (2022). През 2018 г. на полски език излизат избрани негови стихотворения под заглавие „Какъв е смисълът?“ (Jaki jest sens?). Поетични творби на К. Михайлов са превеждани и на руски, немски, италиански и английски език. Носител е на български и чуждестранни награди за поезия.

“Книгата “ Обгорени съдби“ съм я работил може би цял живот. Тя представлява съдбата на репресираните, на пострадалите и на техните потомци. Книгата съдържа общо 19 разказа, Продължете да четете Бургаският писател и журналист Иван Ванков представи своята книга „Обгорени съдби“ в Дом на писателя →

ваканционен дневник, край

 По време на вечерята се видя за колко кратко време едно привнесено щастливо настроение и общество поради множество незначителни, но решаващи причини изведнъж може да бъде помрачено. Сякаш не искайки да се отдадем на ужасното, за което трябваше да мислим докато ядяхме, ние се страхувахме от последеците на всички мисли. Най-голямото безпокойство, в което предположения и опасения бяха довели до едно, особено за съпругата на липсвощия, ужасно мълчание, започна точно с вечерното угощение. Чичо ми не се бе върнал от горската инспекция. Търсихме го, безуспешно. / Фактът на неговата липса беше от такова сковаващо действие, тъй като той никога не се бе връщал ненавреме от вечерна горска инспекция/.

Докато ние мълчаливо поглъщахме вечерята, аз изследвах преди всичко поведението на жената на чичо ми. Но не описанието на притеснението, дори отчаянието на компанията ме интересуваше сега, която беше свързала чичо ми с редица ужасни нещастни случаи и престъпления, само това, което чичо, след като изненадвощо се появи половин час след началото на угощението, имаше да докладва.

Вече не повече очакваният беше влязъл и седнал на мястото си, сякаш нищо не се е случило, и разказваше, че срещнал в гората, онази част смесена гора, която граничи с боровата, без предварително да забележи и най-малкото във връзка с тази среща, един млад мъж, както се изрази “един от най-представителните млади мъже”. Човекът бил отлично облечен. Чичо не можал да види поради обстоятелствата лицето на чужденеца, но веднага класифицирал гласа му като на човек с интелигентност над средната. /Още от първия миг чичо ми бе почувствал срещата с чужденеца като щастлив случай./

– Беше – каза чичо – забележително, сякаш години наред не бях очаквал нищо друго освен тази среща.

Нито миг чичо не беше помислил за престъпление, нито миг за клопка.

Той поканил младия мъж, който бил назовал името си и все пак запазил пълна анонимност, да повърви известно разстояние с него.

Той трябвало да изследва множество стволове дали са годни за отсичане, та предпочитал да вървят двама отколкото сам, и си помислил, човекът е достоен за доверие и: “възможно е той да мисли също като мен, от настроения и движения може да се правят изводи за личността” и т. н.

-Тази гора –  казал чичо на младия мъж – е добра. После отново: – Тази гора е лоша и ще ви обясня защо тази гора е добра, а другата лоша. В тъмнината не виждате защо тази е добра, а другата лоша. Но защо Ви казвам, че тази гора е добра, а другата лоша /”хора!”/. Възможно е това съвсем да не Ви интересува. Мен обаче тези особености постоянно трябва да ме интересуват, особености на местността. Ден и нощ ме занимават тези мисли: Тази гора добра  ли е? Тази гора лоша ли е? Защо тази е добра? Защо онази е лоша? Ако беше денем, веднага щяхте да забележите, че тази гора /”човече!”/, в която сме сега, е лоша, и бихте казали със същата сигурност за тази, в която влизаме сега, че е добра. Но сега не различавате нищо. Тъмнината прави невъзможно да се установи дали гората /”човече!”/ е добра, дали гората /”човече!”/ е лоша. Аз обаче знам, че гората, в която сме сега, е лоша, и че гората, в която сега влизаме, е добра. Познати ми са особеностите на всички мои гори… Ден и нощ наглеждам моите участъци…Непрекъснато…Моите участъци са моите теми… Мога да си представя, че един философ наглежда ден и нощ всички свои философии, ако е идеалният философ. Изкуството се състои в това, че философът винаги преглежда всички философии, както и моето се състои в това да преглеждам винаги всички участъци. Трябва да знам дали и поради какво дървото е прогнило. Трябва да знам какво има в дървото. Винаги трябва да зная как стоят нещата. Светът, както знаете,е един възможен свят, моите участъци са възможни участъци, както и философиите са възможни философии. Ние всички мислим  винаги посредством възможности. Младият чужденец се показал не само заинтересован, що се отнася до науката за горското стопанство, но се оказал и подготвен по темата. /Както се оказа, чужденецът беше специалист по отношение на цялото развитие на горското стопанство./

– Това, което харесвам – каза чичо- е, че младежът цитира самата природа,  а не писания за природата.

Чичо все повече се кефеше на срещата. Както докладва, темата на разговора не била скоро само науката за горското стопанство, това учудило чичо ми, тъй като двамата били т. н. практици в зенита на двайсети век, а в крайна сметка изкуствата, за които те си говорели. Говорило се за литература. За музика. /Един от малкото млади хора, с които човек може да говори за всичко, без да се бои, че трябва да банализира тях, а следователно и себе си във всеки момент, чужденецът поради своите предпочитания като тези към литературата и музиката и знанията му по отношение на природата, след кратко време бил сигурен за неговата симпатия/.

– Немският на младежа беше изключителен, но все пак говорен от един чужденец – каза чичо. Французин! беше си помислил той веднага, да, французин! и: как по това време един французин се озовава в моята гора?  Но после си казал: естествено, касае се за един от френските роднини на министъра на селското стопанство. Младият човек си направил по каквито и да е причини, а младите хора имат младежки причини, разходка преди лягане; интересът към явленията тъкмо в Горна Австрия на толкова многобройни особености от химическо, физическо, философско естество в здрача са го накарали да излезе от къщи. Разбира се, сам човек в гората в тъмнината не само тук, навсякъде е във висша степен подозрителен. Но тази мисъл не бе занимавала чичо ми.

– Доверие – каза той – взаимно доверие.

Нито миг чичо не си помислил за огнестрелно оръжие.

– Беше в здрача, който е вече мрачен – каза той. – Странно – каза той, и после: – След като разказах на младежа за торенето и сечта, за дърветата, които виреят в сянка, интересна история за боровете на Веймут, стигнахме до разговор за политиката. Отново направих заключението, че разговорът на двама интелигентни мъже естествено се насочва към политиката, към вся и всьо на ясния разум. Тук се показа в пълна степен високата интелигентност на моя партньор. Ясно, помислих си, говори един французин!

/Това, което имал да каже за демокрацията, направило най-голямо впечатление на чичо ми, който е образцов слушател./

– Французинът знаеше какво е демокрация – каза чичо – какво е държавата днес, младежта преди всичко и държавата, бъдещето и държавата.

– Прецизност – каза чичо – отличаваше французина, елегантна прецизност.

Младият французин бил, докладва чичо, майсторски познавач дори на най-мрачните зависимости, не само на европейската, но и на цялата световна политика. Без нито веднъж да цитира от историята той успял с няколко изречения да направи така нагледна днешната гледна точка на историята, че трябвало да предизвика възхищението на чичо.

– Вие сте завършили това училище, което всъщност не съществува, но което е най-доброто – казал чичо на младежа.

Двамата стигнали до елите.

– Направих на французина предложението да вечеря с нас – каза чичо – но той отклони поканата ми. Той ме помоли да го изведа от гората, защото беше загубил ориентация, и аз го изведох – каза чичо. После: – Мисълта, че съм видял този човек за последен път, беше болезнена за мен.

По обратния път през смесената гора французинът му се сторил “един от най-важните хора” в живота му. / – Този човек е изцяло привилигирован – каза чичо – както и е привилегия да срещнеш такъв човек./

23. 9.

Днес чух да говорят за мъртвец “с простреляна глава”.

25. 9.

– Касае се за аташе от френското посолство – каза чичо.

Превел от немски език:

Иван КЕХЛИБАРЕВ

“Бургас ми е изключително скъп. За мен е голяма чест и удоволствие да бъда тук“, сподели проф. Михаил Неделчев по време на своята юбилейна вечер в Дом на писателя снощи. Събитието е част от Есенни литературни празници.

„Аз съм за вплитане на литературно исторически сюжети, които в своето вплитане улавят явленията“, допълни още той.

Половинката на Здравко Събина допреди време бе нормална жена, изрядна къщовница. У дома им цареше уют, подхранван и от мириса на вкусните ѝ гозби. Откликваше редовно на мъжките му мераци. Не му натякваше, че живеят в малък апартамент, че не носи достатъчно пари в къщи. Рядко се караха, бързо се помиряваха. „Златна жена имам” – хвалеше се Здравко пред приятели, особено, когато си пийне. Докато Събина не почна покрай своя колежка да ходи редовно на църква в неделя, да чете книжки за разни духовни старци и старици, да пости в сряда и петък и през дългите Коледен и Велик пост, да ходи на поклоннически пътувания до манастири. Почти престана да изпълнява съпружеските си задължения. Вече рядко имаше нещо сготвено вкъщи.  Добре, че децата им бяха големи и не живееха с тях, иначе и те навярно щяха да бъдат потърпевши. Преди да тръгне по църкви и манастири Събина се обличаше добре, в крак с модата. Сега се бе занемарила и влачеше кльощавото си тяло в дълги почти до земята поли.

  Здравко се видя в чудо. Какво да прави? Тя изобщо не го слушаше. Правеше каквото си е наумила. Почнаха да се карат през ден. Здравко, никога не бе изневерявал на жена си, но сега устремяваше вече поглед навън. Все пак се надяваше да си върне предишната Събина. Разбра в кой храм ходи тя и реши да отиде да говори с някой от свещениците: „Бива ли, аджеба, Църквата да разваля семейства?”

  Беше се настроил войнствено. Ще им даде той да разберат на тези попове!

Почука на вратата на свещеническата канцелария.

  – Искам нещо да си поговоря с Вас – каза с нетърпящ възражение тон Здравко  на белобрадия свещеник.

   – Заповядайте, седнете – покани го свещеникът. – С какво мога да Ви помогна?

  – Жена ми идва от една година във Вашата църква и съвсем престана да се грижи за мен, сякаш ме чувства като излишен товар.

  – Как се казва жена Ви?

  – Събина.

  –  Да, сещам се коя е. Изглежда свястна жена.

  – Беше свястна. Преди да дойде при вас.

  – Господине, ние никога не сме довели тук насила. Бог никого не насилва да вярва в Него против волята Му.

  – Не съм дошъл да слушам Вашите проповеди, а искам да си върна жената. Тя съвсем ме е зарязала заради Вашия Бог. Май идва време и аз да я зарежа.

  „Това като че ли е характерна черта за почти всички новообърнали се към Бога – помисли си свещеникът. – В устрема си към Господа те забравят, че и тези, които досега са ги заобикаляли, имат нужда от тяхното внимание и любов”.

   – Ще се опитам да поговоря със съпругата Ви,  да отдава дължимото на Вас и семейството, но дали ще ме послуша, не мога да Ви обещая.

  „Често пъти такива хора като Събина повече слушат наставленията на старците, чиито житеописания четат, отколкото на нас, свещениците. Само че тези наставления са отправени към конкретни хора по конкретен повод и не са общо приложими към всички” – каза си свещеникът, а после се обърна към мъжа, воюващ за жена си:

  – Ако позволите, ще Ви дам един съвет: Не се отдръпвайте от жена си, не преставайте да я обичате, тя има нужда от Вашата любов, от Вашето разбиране. Някой беше казал, че невярващият трябва да разбира този, който вярва в Бога, както и обратното, защото ако няма разбиране между хората, няма да съществува и изобщо човекът.

  Войнстващото настроение, с което Здравко влезе в храма, сякаш го напусна след като излезе от него. „Все пак си я обичам тази пущина” – призна пред себе си той и въздъхна дълбоко.

Разказът е от сборника „Хлъзгаво време”

ЯНЧО МИХАЙЛОВ

Янчо Михайлов (свещеноиконом Йоан Карамихалев) е роден в Бургас през 1957 г. Завършил е Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ). По време на следването си е приет за член на Кабинета на младите писатели-студенти към Студентския дом в София. Специализирал е в Източноцърковния институт и в университета в гр. Регенсбург, Германия. Бил е преподавател в Софийската духовна семинария и хоноруван асистент в Богословския факултет на СУ. Негови възпитаници са множество свещеници и монаси, и настоящи архиереи на БПЦ. В началото на 2001 г. приема духовен сан. Понастоящем служи в столичния старинен храм „Св. София”.

  Автор е на стихосбирките: „Паралелни монолози” (1997 г.), „Трохите от пейзажа” (2009 г.), „Дни без море” (2016 г.) и „Притоплени надежди” (2019 г.), на сборниците с къси разкази „Лъх от тих вятър” (2020 г.) и „Хлъзгаво време” (2022 г.), на сборника с проповеди „Изкачване на Тавор” (2006 г.) и на богословското пособие „Записки по православна християнска етика”(2010 г.). Член е на Съюза на българските писатели и на сдружението Бургаска писателска общност.

  Негови стихове са превеждани на руски език, включвани са в антологиите „Поети, влюбени в морето” (2010 г.), „Небе за земята” (2016 г.) и „Антология на българската християнска  поезия” (2022 г.).

  Съставител и преводач е на „Сборник с неделни и празнични проповеди на съвременни руски проповедници” в два тома (2014 г.), на сборника „50 избрани проповеди на митрополит Иларион Алфеев” (2016 г.). Превел е и книгите на  Московския и на цяла Русия патриарх Кирил „Тайната на покаянието” (2016 г.) и „Мисли за всеки ден от годината” (2018 г.).

Намери седем зрънца истина
и ги смели между два темелни камъка.

Към водата, докарана от девет кладенеца,

добави жива мая и щипка от солта на живота.

Не меси ново тесто в стари нощви.

Втасването е алхимична трансмутация.

Направи от сърцето си пламтяща пещ,
за да превърнеш
Буквите в насъщния залък.

Те да нахранят
души прегладнели
и зимуващи птици.

Прогресива ГЕОМЕТРИКУС

Кметът Димитър Николов поднася своите съболезнования на семейството, роднините и приятелите на видния писател, общественик и бургазлия – акад. Антон Дончев: Продължете да четете ПОЧИНА ГОЛЕМИЯТ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ И ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА БУРГАС АКАД. АНТОН ДОНЧЕВ →