ПРИКАЗКА

Бродех мъничка, изгубена големия вълнуващ свят. Лутах се, посоката си не знаех и витаех лека, безплътна от  гравитацията на хвъркатите си мечти. Внезапно видях врата, отворих я … – лепкав  мрак, изкусителен шепот, смътен мирис на грях и мастило.  Впих плах поглед в нищото  и на хоризонта изплува  приказна порта. Отворих я бавно и пред мен плавно се полюшнаха две крила. Зачудих се дали да продължа. Затворих портата след себе си и едва докоснах крилата с треперещи пръсти. Бели като първороден  сняг, нежни като облачен пух, те разпръскваха мрака със сребристото си сияние. Доверих им се и се понесох в приказката на ангела – белите му крила, белите му нозе … Изстрадани блянове и несъществуващи досега миражи ме посрещаха и ме поздравяваха. Взрях се нагоре към лицето на своя водач –  не беше ангел, беше човек. Очите му –  искрящи звезди, устата му – трева, докосната от утринна роса. Ръце, ах, ръце –  така сдържани и плахи, но топли и силни. Думи, думи, оцелели векове и тръпнещи да бъдат изречени, погълнати … Красота –  стихия, завихрила  всяко късче  съществуващо значимо … Любов – силна и обливаща, пътуваща и искаща, несъществуваща, но истинска … Любов –  една дума, две срички, пет букви и безброй смисли, сливащи се в едно. Ти! Един човек, две очи, пет сетива и безброй спомени, спояващи те в едно. Ние! Една дума, мъж и жена, пет сантиметра помежду ни, пурпурни искри,  които ни правят единствени – аз и ти …

Надежда Атанасова е ученичка в 11. клас на АЕГ „Гео Милев“, гр. Бургас. Член е на Литературно общество „Петя Дубарова“ в гимназията от четири години. Девойката споделя: „Обичам да чета и да изследвам красотата на човешките души, но пазя интимността между мен и словесните си творения …“. Надежда участва в артистичния спектакъл „На времето светлия ход …“ – проект на Литературното общество, който е носител на две престижни награди: I място в раздел „Театрално изкуство“ на Международен конкурс на изкуствата „Радост на брега“ – Созопол, 2024 г., Специална награда на журито за поетичен спектакъл на името на Пейо Пантелеев в Национален театрален фестивал „Сцена край морето“ – Поморие, 2024 г.

ОТКРОВЕНИЕ

… И ако сега Господ слезе и ме пита дали своето днес бих го дала ти да имаш утре, на мига ще коленича пред него без дъх. Не само днес бих ти дала, а всяка минута, час, ден, месец и година от моята вечност. Твоите очи да са щастливи, другото ще е ненужен блясък. Умре ли искрата в тях, то в душата ми ангел вече няма да пее и в ръцете ми розата ще увехне. Животът не ще бъде живот без твоето име в него – ако дишам, то ще бъде с въздуха на твоята усмивка. Ръцете ми, моля те, на пера ги направи, потопи ги в мастилото на залеза и пиши с тях на брега на времето всяка дума, изплувала за мен в мисълта ти. Създай от очите ми перли, после ги окачи на хоризонта, където ще се срещат погледите ни, когато земята целува небето. Гласът ми, заклевам ти се, огън в жаравата на вярата ще разпалва, когато пред Бог се моля за теб. Нощем обаче точно този глас ще изгаря в мрака и тишината от копнеж, докато душата ми ще бди над теб, когато си далеч. Навярно прилича на Божие откровение, ала кажи ми не е ли по-възвишено от едно единствено „Обичам те“?!

Кристиана Петрова – 10. клас, АЕГ „Гео Милев“

Кристиана Петрова е ученичка в 10. клас на АЕГ „Гео Милев“, гр. Бургас. Вече трета година е член на Литературно общество „Петя Дубарова“ в гимназията. Девойката споделя: „Най-голямата ми страст е литературата, а словесното творчество е това, което ми дава свободата да изразявам мислите и чувствата си“. Другите интереси на Кристиана са в сферата на театралното изкуство, историята и политиката.

ТИ НЕ ЗНАЕШ, НИКОЙ НЕ ЗНАЕ…

Ти не знаеш, никой не знае… Тази любов е тайна, толкова тиха е, че понякога и аз не смея да я изрека … Ако я назова, ако я пусна на светло, може да разруши всичко — теб, мен, света, който по някакво чудо още е в равновесие. А ти,… ти си много за мен – много светъл, твърде далечен, почти невъзможен. И точно това ме кара да изтръпвам …, да искам, но и да се страхувам, да се отказвам от себе си, но и отново да се връщам към мен самата ,сякаш съм затворник на сърцето си.
Боли, когато те видя. Боли, когато те няма… Боли, защото те има точно толкова, колкото не бива да те има. И все пак…понякога се питам дали е грешно. Дали любов, която те променя, може да бъде „неправилна“. Дали чувството, будещо ме нощем, не е всъщност единственото истинско нещо, което е само и единствено мое. Може би не трябва да я има или може би трябва … Между тези две „може би“ живея — с крехки стъпки по тънък лед, с топъл дъх преди неизречен обет, с бяла светлина, която към теб се протяга, но все не те достига …
Ако някога събера смелост да ти призная, светът може да се разруши в своята цялост. Но ако не кажа, може би ще се разруша аз, а светът – той ще потъне в собствения си хаос …

Ева Събева – 10. клас, АЕГ „Гео Милев“

Ева Димитрова е ученичка в 10. клас на АЕГ “Гео Милев”, гр. Бургас. От три години  е член на Литературно общество „Петя Дубарова“ в гимназията – за девойката  това е мястото, където има възможността да развива любовта си към литературата и да черпи вдъхновение от таланта на другите. Ева споделя, че най-голямата ѝ страст е писането – за нея то не е просто хоби, а вълшебство, което ѝ дава свободата да изразява себе си и да създава светове. „Всяка дума, която пиша, е стъпка към разкриването на най-дълбоките ми мисли и емоции“, казва тя.