Мартен Калеев

***
Ела,
ти, който пътуваш
и търсиш човека.
Приятелю,
с име, което още не знам.
Приседни, щом пристигнеш
до човека у мен.
Той седи отдясно на Бога,
този Бог, който
всъщност е в него.
Заради който
от хората често се крие
и тайно,
и мъчно понякога
тягостно вие.
Чуй,
недалеч камбаната бие –
но не за последно,
а за някой от нас,
пореден несретник,
изяден от мъка и глад,
паднал насред безумната улица
с надпис “Живот”.
Вместо жал, чалга се сипе,
някой пиянски се киска,
бие жена си и плямпа
за …човешки права и ракия.
Само вятърът
със своя ключ е отключвал
неговите тягостни мисли
и никой никога
не е присядал
до човека у него.
Сега камбаната бие,
нека с теб се помолим:
– Моля те, Господи,
Исусе Христе,
не слизай още тук,
на земята!
Слезеш ли,
ще трябва да учим
как да вървим
и как в тебе да вярваме.
Как правото
на челата да носим,
мирът да стига за всички
заедно с достойнството.
И винаги, когато
чуем камбана да бие,
ще знаем –
при нас слязъл си, Господи,
да ни посрещнеш с мъдри слова,
а приятелят, тръгнал отдавна,
е пристигнал, нарамил въпроса:
– Защо
все още светът
е онзи алчен древен Рим –
като гладиатори воюваме,
а обезумялата тълпа ликува,
че изтича ни кръвта
и мъчително умираме?

 

Мартен Калеев, България
Мартен Калеев е български писател, журналист, публицист, педагог и общественик. Роден на 18 август 1958 година в град Вършец, обл. Монтана, но живее и твори в град Монтана. Завършил е икономика, журналистика, информатика и информационни технологии.
Автор на десет книги /поезия, проза, хайку, разкази, новели и др./, на романа „Градината с разпятието“, на два сценария и на стотици публикации в национални издания и медии. Съавтор на учебници по литература.
Включен в енциклопедиите: Българска журналистическа енциклопедия и Бележити българи на съвременна България, в множество антологии за поезия и проза.
Носител на национални и международни отличия и награди за поезия и проза, между които на СБЖ /“Златно перо“/ и на СБП – за принос към съвременната литература. Носител е и на първа награда за кратка проза за сборника с разкази „Всичко и нищо“ на Съюза на българските писатели и др. Главен редактор е на алманах „Огоста“ и председател на Дружеството на писателите от област Монтана. Негови произведения са превеждани на английски, руски и японски езици.
Заслужил гражданин на град Вършец. Почетен гражданин на град Монтана.

Иван Брегов

ГРАДЪТ НА ИЗТОЧНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

Платихме на историята наем и стана наш дом по неволя.
Сред пусти хълмове пасяха на стада панелни блокове,
сред кални улици напредваха като отвързали се биволи,
подгонили в покрайнините своите стопани – биволи неукротими.
И хората, побягнали като от бедствие, сновяха сред калта с коли.
По мостовете идваха и грохналите влакове да преведат телата.
Градът се стелеше сред пусти паркове с бетонни почести
и като туморно петно растеше, къщите погребваше,
за празниците грозновато се маскираше във опит да ни бъде дом.
Комините димяха и отравяха телата на поспрелите се тук да поживеят.
Отвъд реката и оттатък моста бе болничната стара сграда.
Пристигаха и си отиваха или пък ги отнасяха със траурни коли
родените и излекуваните, живите и мъртви хора, мои братя –
оттук потегляха и тук се връщаха, за да започнат и приключат.
И днес – не мога да ти кажа в този град дали човек се ражда,
за да си иде, или пък го довеждат да умре.
Лозунги от покривите проповядват вярата на минала епоха:
Замърсеното тяло поддържа духа неспокоен.

 

ОПЕЛО ПО ПЪТЯ ЗА СЕВЕРОЗАПАДА
(труп, два коня и трима музиканти)

Сноват коли като вдовици и черният им дим на изток ги издига.
Остава да дойде тълпата – мъртвеца оттук да изпрати,
оттук да потеглят и плач, и мълва – като брат и сестра пребледнели.
Но е пусто надлъж и нашир, изоставена, твърда земята е.
Съставен от пътници град – не останаха тук изпращачи.
Няма даже маршрут, автобус, а и влакът дори подминава,
никой тук не поема на път – непосилен и скъп се оказа светът,
тука хората нищо не струват и само са в дълг.
Няма близки, познати – да понесат към дома си тревогата, –
ридания няма, ни почести, свещи, венци и молитви.
Конете покойника водят –
окъсан оркестър и селски цветя възвестяват града.
Няма майки да сложат храна за из път на покойника,
да приготвят прощални отвари,
ни сестри и деца да изхлипат –
раздялата днес не търпи ритуали.
Познати служебни слова над покойника проехтяват:
гражданин с три имена със света се прощава,
в отменена родина роден –
дълго бил е какъвто дългът повелява.
Милостива земята сина си познава.
Конете със него днес сбогом си дават.
След сбогом конете къде да се дянат,
щом път предстои към пазари и кланици,
и кой накъдето в живота е тръгнал.

Иван Брегов
Роден в гр. Бургас през 1986 г. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“.
Живее в гр. София. Автор е на стихосбирките – „Небе в земна рамка“ (2003), отличена с наградата на в-к „Пулс“ на „Южна пролет“ за издаване на последваща стихосбирка – „Разказвач на стихии“ (2004). През 2014 г. излиза „Няма места за сбогуване“ (Изд. Жанет 45), отличена със „Золотой Витязь“ (Москва, 2014), а през 2023 г. – „И сърцето тренира своята смърт“ (Изд. Жанет 45).

Пенка Бангова

ЛЮБОВНИЦАТА

Щом започна работа, Мая се нанесе в заводското общежитие. Там живя три години, но й дотегна да слуша чалга, когато искаше да чуе Гершуин, Стравински. Омръзна й да търпи гостите на съквартирантките си, когато очите й се затваряха за сън. Тези три години й се сториха безкрайни. А и компанията на застаряващи момичета нямаше ли в скоро време да я превърне в госпожица, нехаресваща никого и нищо?! Хаотичните вибрации, които пораждаха подобни въпроси, я накараха да прегледа обявите за квартири.
Спря се на самостоятелна стая в двуетажна къща. Старинните мебели и погледът към дълбок двор, обрасъл в бръшлян и чемшири, й допадна. Плати предварително и в неделя си нанесе багажа. Докато лъсна паркета, мургавото й лице поруменя, а когато започна да подрежда леглото, върху него трепна усмивка, изпълнена с надежда. Тя разхвърли възглавници по дивана. Безбройните вази, които сама си бе подарявала по различни поводи, напълни с цветя от градината. И в новия й дом стана приятно и изобщо умееше да създава уют, но интересно защо нито един мъж не я бе открил досега. И въпреки способността да излъчва топлина, защо животът й течеше самотно?!
През седмицата не се чувстваше зле. Работеше като преводачка в големия завод край града. Материалите, сякаш подредени на конвейер, се нижеха един след друг и тя не усещаше как времето лети. Но през почивните дни …. Каквото и да правеше през тези дълги дни: да гледа телевизия, да бъбри с някоя приятелка, да чете поредния роман, изпълнен с много любов, мисълта, че силите й изтичат напразно, я гнетеше. Накрая не издържаше. Обличаше най-хубавите си дрехи. Тръгваше из улиците. С надежда се взираше в лицата на мъжете. Но спреше ли я някой, сърцето й забиваше като на подгонен заек и тя енергично отказваше предложеното й запознанство. Единствено на Панайотов не отказа. Дебел, поприведен, той й изглеждаше грозен, но тя го познаваше от завода. Панайотов бе първият заместник на генералния директор. Снимката му не слизаше от почетната алея, може би затова никога не бе подозирала, че именно той ще прояви интерес към нея. Когато й предложи да отидат заедно на кино, бузите й така пламнаха, сякаш някой я опари с коприва. Обаче спокойните му очи й вдъхнаха смелост. С трепет си помисли: “В действителност не е чак толкова противен!” И въпреки отегчителния филм излезе от залата със светнали зеници. На улицата, за свое учудване, се разбъбри. И все по-оживено говореше, защото й се струваше, че му е интересно. И наистина, мъжът я гледаше с буден поглед. А когато стигнаха до нейната квартира, пожела през следващата неделя да й дойде на гости.
За първи път Мая очакваше с нетърпение почивните дни. В събота всичко блестеше от чистота, а на другия ден още от двора се носеше ароматът на току-що опечена шарлота.
Панайотов се появи към четири следобед. Седна до масичката срещу нея и в този миг тя с ужас осъзна, че няма за какво да си говорят. Беше му разказала за своята работа, за книгата, която четеше, за колежките си. Какво друго да му разкаже ?!

Погледна с надежда към него. Той разсеяно местеше очи от предмет на предмет. Накрая попита:
– Има ли някой вкъщи?
– Не – радостно се усмихна.
Ето, можеше да сподели как си е въобразявала, че ще бъде безкрайно щастлива, когато заживее сама. Но неочаквано мъжът я привлече към себе си.
Момичето се сепна. Беше скована, непохватна. Хапеше смутено устни. А така й се искаше да се отпусне, защото и тя го желаеше.
На следващата неделя, към четири следобед, Панайотов пак дойде. И постепенно, без предварителни уговорки, започнаха да се срещат. Още в началото Мая почувства, че му е приятно да го гали с върха на пръстите си и непрекъснато го милваше. Дори и след като ръката й изтръпнеше, пак продължаваше. И едва когато усетеше, че най-после се е насител, едва тогава спираше. На втората среща й заяви, че не желае да говори за своята работа и тя не го разпитваше независимо, че й беше интересно да надникне в големия му, значим в нейните очи, свят. Спомена, че обича бишкоти. От тогава на кръглата масичка винаги имаше пресни бишкоти. И нещо по-важно – Мая непрекъснато си налагаше да победи стеснителността, да бъде нежна.
Всичко това допадаше на Панайотов. Той несъзнателно задържаше поглед върху мургавото й лице и трезво преценяваше, че от тази любовница ще излезе прекрасна съпруга. Но истината беше, че не я виждаше като своя жена. А милата Мая! Често бе изпитвала срам от пияния си и едва сричащ родител, ето защо копнееше бащата на нейните деца да бъде мъж с авторитет и още при първото гостуване съзря в Панайотов човека, с когото иска да върви до гроб. Започна да го очаква с нетърпение и все се надяваше, че ще я почувства достатъчно близка, за да сподели нещо за себе си. Все се надяваше, че някога ще й прошепне: “Не мога без теб!” Когато си заминеше, изпитваше горчиво чувство. Обидно й беше, че никога не й предлагаше да излязат заедно. Обидно й беше, че по време на срещите почти не разговаряха. Но след миг си спомняше как на събрания на завода щом започнеше да се изказва, залата притихваше. В съзнанието й оживяваха гласовете на френските колеги, които открито показваха уважението си към него. И тя отново го поставяше на високия пиедестал, на който го бе издигнала. Трескаво започваше да търси вината в себе си. Измъчваше се. Презираше се, а него оправдаваше. Но в края на годишнината от тяхното запознаване изворът, от който черпеше оправдания, пресъхна.
– Утре е рождения ми ден. Искам да празнуваме – каза му на последната среща, усмихвайки се стеснително.
– Зает съм. На обяд трябва да бъде в сестра си. А вечерта съм канен у приятел.
– Нима ще предпочетеш него!
– Да. Беше в Париж. Имам толкова много неща да го разпитам.
– Тогава ела следобед.
– Няма да мога.
– За рождения ми ден нямаш време … Ако не дойдеш, ще ти се обидя. И то завинаги!

В деня на своя празник сърцето й така неспокойно туптеше, та на моменти й се струваше, че е без тяло, че е само от това полудяло сърце. И едва когато видя набитата му фигура да пресича с бързи крачки току-що преметените плочи на двора, едва тогава почувства ръцете, очите, ушите си. “Държи на мен!” – възкликна несъзнателно и с надежда си помисли, че сигурно днес ще й прошепне нежна дума. Но Панайотов, както обикновено, без приказки, без милувки, я привлече към себе си. А след два часа мълчалив, дебеличък и поприведен, си навлече ризата, после панталона. Излезе в коридора и припряно затвори вратата.
Мая го изпрати с широко разтворени очи. Строполи се върху леглото и заплака така отчаяно, както не бе плакала от смъртта на любимия си брат. На другия ден се чувстваше зле. Подаде молба за три дни платен отпуск. Заключи се в квартирата си и на никакво позвъняване на вратата не отвори, а в продължение на две седмици започна да прекарва часовете, в които й идваше на гости, ту в едната си приятелка, ту в другата. Те бяха омъжени, с безброй проблеми и на работа, и вкъщи. Разговорите се въртяха все около техните неприятности. Понякога се сещаха да попитат как е. Но по разсеяните им погледи разбираше, че въпросът е зададен от учтивост и със стеснително-срамежлива усмивка отговаряше.
– Добре.
Но в действителност не се чувстваше добре. Мисълта, че ето, годините летяха, а тя все още нямаше дом, деца, я измъчваше. Непрекъснато мислеше и за Панайотов. Отначало го упрекваше. Презираше. Дори мразеше, но с времето над образа му отново затрептя ореол. Тя отново започна да го извинява. И когато в края на тъжните дни, през които бе решила да изчезне от неговия път, го видя да влиза в двора, приведен, с ръце, по-дълги от нормалното и леко пречупени в лактите – животно, готово да сграбчи плячката си – вместо да изпита отвращение под момичешкия й корем премина тръпка, втора, трета. И както в скулптора пламва копнеж да превърне камъка в птица, устремена към небето, така у нея изгря желание с топлината на тялото си да стопи леда в душата на този мъж. С отдавна неизползвана гальовност помилва хладната стена и леко заеквайки промълви, че трябва да се освободи от необходимостта да прегръща. Да целува. Трябва! Защото и нищо да не получи, пак ще се чувства по-добре. А и безсмислено е да бъде изпълнена с любов и да не я дарява, дори и на такъв леден къс… А може би се преуморява на работа, затова е мълчалив. Пък щом я търси, не е безразличен…
С треперещи пръсти превъртя ключа. Широко разтвори вратата, дори се усмихна. За първи път усмивката й не беше стеснително-срамежлива, а излъчваше готовност. Готовност да служи другиму и тази усмивка я правеше особено женствена.

Мъжът не можеше да откъсне поглед от Мая.
– Колко си хубава… – и съвсем неочаквано и за двамата нежно докосна косите й. – Нали повече няма да изчезваш!
Очите му страхливо премигнаха.
В този миг Панайотов ясно осъзнаваше, че момичето с пълно право можеше да откаже да се срещат. Но в зениците му се спотайваше и надежда, тъй като с всеки жест досега Мая бе доказвала, че умее да прощава. Докато първата му съпруга – властна и разглезена – не можа да приеме недостатъците му. С голямо усилие се понасяха четири години и тези четири години неуспешен брачен живот го изпълниха със страх от семейството. Страх, който така здраво се впи в съзнанието му, че след развода, щом завържеше връзка и усетеше – водят го към брачното ложе, мигновено си казваше: “На мен ми трябва всеотдайна съпруга, а съвременните са егоистки, затова е безсмислено да си тровя живота.” И се изплъзваше. Но както всеки мъж в разцвета на своите сили, така и той изпитваше страстна необходимост от секс. Скоро в живота му се появяваше нова Ева и историята се повтаряше. Докато срещна Мая.
Панайотов имаше слабост към мургавите жени. За миг се полъга и по къщата. Допадаха му спокойствието и сигурността, които лъхаха от старите, масивни сгради. Но всичко това беше в самото начало, а после стремежът й непрекъснато да му създава радости, бе вълшебството, което обагряше аурата му в златисто и за първи път след среща се чувстваше бодър, пречистен, изпълнен с удвоено желание за работа. Не, не искаше да загуби това божествено състояние. С нетърпение изчака да дойде неделя. А после, пречупвайки гордостта си, започна да я търси в понеделник, във вторник. И ето, Мая е пред него! Той я обгърна с буден поглед и си представи как й поднася венчален пръстен. Фината като струна душа на момичето долови промяната. Изпрати към съзнанието й розовия полъх на бебешки пеленки. Тъмните й очи радостно блеснаха, а устните им се впиха в целувка. И точно в този миг, дявол знае защо, Мая си помисли, че от часа, в който у нея нахлу това лудо чувство, от този съдбовен час се бяха изтъркулили дванадесет месеца, а така неусетно отлетяха, сякаш не бе изтекла пълна година, а един многоцветен ден.

Автор:Пенка Бангова

Концерт на Ивайло Диманов в Бургас

Неотдавна излезе от печат най-новата стихосбирка на Ивайло Диманов „Амфибрахий в До мажор“, която авторът ще представи в Дома на писателите в Бургас на 21 юни /петък/ от Продължете да четете Концерт на Ивайло Диманов в Бургас

Денонощна читалня отвори врати в Регионална библиотека “Пейо К. Яворов” в Бургас

Скъпи приятели и ценители на книгите,

Имаме удоволствието да ви съобщим, че от Продължете да четете Денонощна читалня отвори врати в Регионална библиотека “Пейо К. Яворов” в Бургас

Вижте какво ще се случи в Дом на писателя през месец юни

Сдружение Бургаска писателска общност

Програма м. юни 2024

Дом на писателя, ул. „Вола“ 1

1 юни, събота, 18.30 ч.

„Автопортрет с въображаема сестра“ – стихове от Илеана Стоянова

Представя Ана Боянова

 

4 юни, вторник, 18 ч.

Писателят романист Добри Карабонев от Чикаго

Водещи Невена Проданова и Райна Недялкова-Качулкова.

 

5 юни, сряда, 18 ч.

„Третото око на Едип“ – разкази от Васил Люцканов

Представя Добрина Топалова

 

6 юни, четвъртък, 18 ч.

MEMENTO MINOTAURUS – поезия от Димитър Желев

Представя Христо Узунов

С участието на Стоян Памуков

 

7 юни, петък, 18 ч.

„Музика & поезия“

Представя Наталия Георгиева

 

17 юни, понеделник, 18.30 ч.

„Сърце и липи“ – стихове от Веселина Ангелова

Представя Елена Янева

 

19 юни, сряда, 18.30 ч.

The Great Gatsby или Малки нощни литературни четения

Представя Слави Томов