ОСТРОВА

„Душите ни са острови”

На върха на показалеца на Моста,
протегнал се в измамния Прибой,
обърнал взор на Юг –
към устието на Морето,
в миража на соления Простор,
с тревога търся
отплавал ли е Острова?

Нима и Залива ще го последва
по лунната пътека
след залеза на слънцето?
Къде Пиратите ще крият
легендите на времето?
А Варварите –
къде ще ги посрещаме?
Фара ще намига ли
за обетовани жени,
щом Скалата е прегризла
пъпната си връв?

Черковнато клепало
ще гони ли Сирените
от плитките скали на
Свършеното време?
Нима оглозганият Остров
на женските копнежи
за вечната Итака
лукаво ще изчезне
без спомен за рибарските съпруги?
Отплавал ли е Острова?

Обърнал взор на Юг –
към устието на Морето,
качен на показалеца на Моста,
с тревога бродя в соления Простор
и питам Острова:
Ти имаш ли си котва?

Монолог на една коркова тапа

Копче не могат да ми кажат,
че съм гумена тапичка
за случайно зачепване.
Аз съм от корк, благороден!
Изящно шлифован
по тялото заоблено
с лице – сакрална щампа:
Оригинал, от мястото на събитието.
С вековна мисия:
Да опазя духа в бутилката.
Да пренеса амфора като метафора.
В звездния си час:
да изстрелям екстаза на победителя,
и да отпуша всички тайни
в последната чаша за метресата.
Щом бутилката на раздора
се строши на човешкия боклук,
яхвам вълните на времето.
Доверяват ми се хора, птици, зверове и риби –
не ставам за дъвка
по трасето на безпътицата.
В подходящо гърло
запечатвам духа на времето.
Защото аз съм послание!
И винаги доплувам до бъдещето!

Бъди Скит

Пришпорвай степите на жребия
Опъни лъка на хоризонта
С аркана на очите си
лови лудостта на вятъра
Вържи юздата за съдбата си,
морето – здраво за седлото
Дишай простора на душата си
и пий кумиса на дните си
Бъди Скит
Боговете ще ти вдигнат
клада от звездите
Безкраят ще се моли:
Бъди Скит!

Слънчогледи

             Хората обожават слънчогледите
             Кланят се на Слънцето от памтивека
             Но му изневеряват под сърпа на Луната.

Слънчогледите ослепяват в Залеза!
Загърбват в зелено
алената кръв на деня,
попивана дълго от Здрача…

Слънчогледите не очакват Луната,
не поглеждат измамния й сърп.
С помръкващи лица в оранжево
остават вгледани на Изток.

Слънчогледите заспиват слепи.
Сънуват портокаловия Изгрев
и утрото на свойта огнена Молитва,
защото помнят изначално:

Само слънчевият Бог
ще благослови Пчелата
да оплоди Душите им.

Васил Люцканов
Роден в Бургас на 21.01.1959 г. Завършил бургаската английска езикова гимназия. Следвал „Българска филология” в Алма матер. Ощастливен с първия експериментален курс на специализацията „Културология”, ръководена от покойния проф. Николай Генчев, с лектори професорите Ат. Натев, Д. Аврамов, И. Знеполски, Н. Георгиев, И. Паси, А. Джурова, И. Славов и др. Работил в девет вестника от стажант репортер до главен редактор в продължение на четвърт век и още петнайсет в сферата на медийния маркетинг. Публикувал от „Родна реч” до „Съвременник”.
Дебютирал през 1987 г. със сборника разкази и новели „Обратни влакове”, Библиотека „Смяна”, издателство „Народна младеж”.
След 27 години пауза и залисии в журналистика и нашенски перипетии излиза сборникът с разкази „Душите ни страдат красиво” (2022 г.) – своеобразен цикличен роман с единство на герои и място на действието на историите – късчета тъга и любов към слабите и онеправданите от един неподозиран уличен свят в нашето дигитално всекидневие. Здравка Евтимова написа: „Васил Люцканов, писател, създаващ разкази, ми прилича на онзи човек, който решил да търси самородно злато. Търсил, ровил, намерил златна руда, изкопал забой, извадил самородното злато и накрая изковал от него пръстен. Но този пръстен струва много повече от цената на златото в бижуто, измерено в грамове. Защото в този пръстен е попаднал не само трудът по откриване на златото. Красивото бижу блести преди всичко с майсторството, които човекът, писателят е оставил в това произведение на изкуството. Такива са разказите на Васил Люцканов в „Душите ни страдат красиво“ – истории, които не могат да бъдат забравени. Те са и търсене, и намиране на златната жила на тъгата, но тъкмо майсторството и талантът правят тази книга така ценна.”
През 2024 г. изненадах себе си с „Третото око на Едип” – сборник разкази с черноморски декор и истории без граници.
Член на СБП и на Сдружението на бургаските писатели.

*
Да изгубиш тъжно слънце.

Да изгубиш слънце, което не желае своя демон,
макар прокълнат и загинал вече.

Слънце и сянка в дълбоката нощ…
…
В дълбоката нощ:
седем непрекосими езера,
седем бродещи призрака,
без наказание или вина.

В дълбоката нощ :
три сестри-змии,
три яростни мишки,
три настръхнали маски.

Коварно слънце.
Изгубена нощ.
Нямата ѝ душа –
замислен странник.
Там положѝ
най-дълго чакания си сън.

Там положѝ молитвата ти, все притихнала

в повърхността на думите.

Паднало, издигнато.
Слънце за губене.

*
На разсъмване плътта разкъсва стените. На разсъмване студът прорязва пръстта.
Вдигам поглед, но късно, твърде късно. Мечтата под ризата цинобърна окъснява.
Тези, които обичаха, само забравиха. Забрава съдбата вечна загърна.
Последен влак и за последно пътник по съмване, щом камбаните бият в съзвучие.
Отдалече далечна надежда се свива в скута на бледата зора.
Двама влюбени, притиснати в прегръдка тъй горчиво-сладка.
Пръсти прилепени. Разклонени клони – срещи закъснели.

Окъснелите молитви все още си тръгват. Все още очи, пълни с корабокрушението на облаците.
Птица на нощта… Викът ѝ трепери в ранната утрин и стене с пухкавите криле на страданието ѝ, които влюбените не чуват ни най-малко, освен ако не се целуват жадно.

На сутринта сълзите им ги разкъсват упорито – трескави, забързани и бледи. На сутринта погледи-опали отразяват остриетата, сразили пръстите, стиснали камата на изстиналите им очи.

„Вдигни глава!“. Ала злокобен сън не се стаява под червената риза цинобърна…

На сутринта, щом прозвучи стенанието на оковите на произволните им съдби, които вещаят без угризения очите да се разделят, с поглед остър и твърд, а пръстите да сочат, треперещи и трескави кинжалите, потопени в мъката на онези отдавна вече изгубени нощи без изобилието на ласките…

Моментът щом настъпи изхлузват се едни от други уморени, избледнели пръсти на изгреви, които не се любят както снощи.

*

Дърпам сенките безпаметно,
за да си спомня.

Дърпам думите дишащи –
още един дъх
да поема.

Издърпвам думите,
фантазии запъхтени.

Съхнат на челото сълзи и упорство,
дишащи, кристално ясни са все още.

Дърпам сенките,
за да си спомня,
че ме бранят.

Ирен Михайлова е български поет, писател, художник и психоаналитик, родена е в София, България през 90-те години, която пише и публикува предимно на френски и български език.

Тя е автор на осем поетични книги, седем от които на френски език : „Дърпане на сенките’’ (Tirer les ombres, Sans crispation éditions, 2023), „Небе на спомена’’ (Ciel de ma mémoire, L’Appeau’Strophe éditions, 2024), „Произход на загубата’’ (Cosmogonie de la perte, Sans crispation éditions, 2025), на един поетичен роман „Писма до несъзнаваното’’ (Lettres à mon autre, Sans crispation éditions, 2025), на един автобиографичен роман “Другата мъка” (Trésor Noir, 2025), както и на една артистична книга с художествени произведения и поезия (“Paraboles sur le coeur, Poésie.io., 2024”).

“Дърпане на сенките” е първата ѝ книга на български език, адаптация на първа част „Сянка от злато’’ на книгата „Дърпане на сенките’’ (фр., 2023).

Поетесата е публикуване в множество литературни списания във Франция (ARPA, À l’Index, Traversées, Phoenix, Fragile и т.н.), в България („Нова Асоциална Поезия’’, „Литературен вестник’’, „Е-същност’’, „Тетрадката’’ и т.н.), както и Испания (Telùrica, Tortuga Bulgarа).

Тя е съавтор, редактор и илюстратор на френското литературно списание за съвременна литература и изкуство „Нажежаване’’ (Peau Electrique – Laboratoire de création contemporaine), за което също превежда български автори на френски език.

“Книжна луна” е заглавието  на новата поетична книга на поетесата и преподавател Лилия Христова– деликатно, загадъчно и вдъхновяващо. В нея се преплитат теми като: Продължете да четете Уважаваната учителка Лилия Христова представя „Книжна луна” в Дом на писателя →

***

Не питам
защо накъсваме думите Продължете да четете Александър Христов →

Събитието ще се състои на 20 ноември от 18. 30 часа в Дом на писателя в Бургас. Входът е свободен. Продължете да четете Слави Томов представя “Романът на една жена без качества →

Идният понеделник, 11 ноември, в Бургас ще се състои вечер на високата литература. В Центъра за съвременно изкуство и библиотека, от 18.00 часа, ще бъде премиерното представяне Продължете да четете В Бургас гостуват ректорът на НБУ, проф. Пламен Дойнов и уважаваният литературен историк, проф.Михаил Неделчев – не пропускайте срещата с тях на 11 ноември в библиотеката →

Сдружение „Бургаска писателска общност“

Програма м. ноември 2024

11 ноември, понеделник, 18 ч. Център за съвременно изкуство и библиотека

Среща с проф. Михаил Неделчев и проф. Пламен Дойнов

Представяне на книгата „Разговори с Михаил Неделчев“

14 ноември, четвъртък, Дом на писателя, 18 ч.

Гостуват автори от Стара Загора

20 ноември, сряда

Гостува Ралица Николова с книгата „Романът на една жена без качества“.

Представя Слави Томов

21 ноември, четвъртък, 18 ч.

Гостува Сергей Трайков с театрален роман „Уилям Шекспир не е девствена“.

Представя Мина Кръстева

22 ноември, петък, 18 ч.

Лилия Христова представя книга със стихове “Книжна луна”

26 ноември, вторник, 18 ч.

Стана Апостолова – роман “Извънземният Лоте”. 

Представя Лилия Христова

28 ноември, четвъртък, 18 ч.

Гостува Ваня Савова, поезия