„Усмихни се на тъгата“ от Нели Арнаудова

„В прелюдиите към интимност харчим време в приказки кои от кои по-празни. Жените бърборим от свян, мъжете – от желание да ни угодят, за да бъдат възнаградени.“
Това бръщолевене ѝ се нравеше. Искаше да се чувствува като героиня от любовен, а не от порно филм, която обладават до вратата, преди да я затворят. Не, че страстта ѝ бе чужда.
Той знаеше това. Ако си беше задала само един въпрос: откъде, щеше да бъде по предпазлива. Едва ли би променила събитията, но нямаше да я изненадат толкова пагубно.
Научи за него, колкото ѝ трябваше. Къде живее, къде работи, как пие чая си… Познаваше приятелите и колегите му. Прекарваха всяка свободна минута в нейния дом. Той бързо свикна с обстановката, а на нея ѝ беше приятно.
Апартаментчето от годините на соца приличаше на кибритените кутийки, в които съжителстваха потомците на хората от село. Те се познаваха по име. Ева се дразнеше, когато на отговора ѝ, че е родена в Бургас, получаваше контравъпрос: а родителите ти откъде са? Естествено, всички бяха от село. Излъгани, че ще намерят „светлото си бъдеще“ в града, младите напускат бащините къщи със зеленчуковите градини и животните в обора, за да се натикат в панелките, за които стана въпрос. Ева си спомни колко се радваха, когато получиха ключа за новия си дом. Големият хол в апартамента стоеше празен, защото за мебели, техника, автомобил и каквото се сетите се записваше и се чакаше години. Някои „връзкари“, които имаха роднини връзкари, получаваха тези неща наготово. Уж всички бяха равни (както учеха управниците), а някои бяха по-равни от другите… Но да не се отплесваме.
Ева отдавна не обръщаше внимание на клюките на съседите, с които прекара половината от живота си. Когато една „хубава жена“ (без да бъде нескромна) живее сама, всеки, който слиза на етажа, е спряган за любовник. Тогава още нямаше интернет и бабите бяха
срастнали с пейките пред блока.
– Защо не говориш за съпруга си? – нежно галеше
косите ѝ.
– А ти защо не говориш за себе си? – Ева придърпа свенливо завивката.
– Защото не съм интересен.
– Затова ли си сам? – прокашля се, за да не се издаде, че прелива от щастие.
– Не съм сам, срещнах теб! – той я сграбчи в прегръдка.
– А преди това? – искаше ѝ се да знае всичко за
него.
– Като студент бях срамежлив, имах няколко
влюбвания… Когато си млад и самонадеян, вярваш, че ще промениш някого, като му сложиш халка на пръста. Двоумях се и се разминах. Радвам се, че стана така.
– Искаш да кажеш, че един четиридесетгодишен психиатър с добра практика не иска да има съпруга и деца?
– Затова, защото имам добра практика. Децата са голяма отговорност… Искаш да ми родиш ли?
– Не точно аз. Но сигурно ще се намерят по- млади. Виж колко мацки тичат в парка. Какво пише в твоите учебници за семейството?
– Не зная, то е за нормалните хора…
– А ние не сме ли? – темата беше опасна, но Ева не можеше да спре.
– Сама си отговори какви сме. Ние сме любовници, които тичат заедно сутрин, имат личен живот по половин ден и вечер се забавляват, като правят или не любов. Оплакваш ли се?
– Не, напълно ме устройва.
– Та какво каза за мъжа ти? – продължи да любопитства.
– Мъжът ми не умееше да обича.
** *
Нещата между тях вървяха добре, даже скучно, като при другите двойки. Работа, срещи с приятели, посещения на кино, театър или вечеря пред телевизора. Много хора живееха така – щастливо с компромиси, а понякога със секс.
За Ева и психиатъра сексът беше естествен завършек на повечето дни, без извинения и оправдания. Те се наслаждаваха един на друг дълго, обичаха се в убийствен ритъм и се приземяваха бавно от своите виталности. Целуваха се и си почиваха.
Какво му трябва на човек – един качествен секс, за да стъпва здраво на земята. А те не бяха от въздушни зодии.
Когато каза, че излизат с приятели, имаше предвид само неговите. Ева не го бе запознала със своето обкръжение. Първо се страхуваше да не развали магията, после за наказание на Мацките, защото бяха любопитни като квачки, а накрая по навик. Мацките бяха дългокраките ѝ приятелки от детството. Понастоящем – красавици с провалени бракове като нея, по едни и същи причини – несходство в характерите, разбирай изневяра, или тормоз, но по различно време. Помежду им стояха много откровения. Навремето
имаха и забавни моменти с бившите и децата. Събираха се вечер, редуваха местата, а след това седмици наред обсъждаха случилото се. Обичаха се повече помежду си, отколкото с половинките. Не, защото имаха по-големи очаквания, а защото получиха по-малко. Бяха безнадеждни и самотни.
„Разведена“ е етикет. Всяка жена го носи и се справя по различен начин с резултатите от това решение. Съдбата или случайността продължи да ги води в грешни посоки и те се подхлъзваха с надежда, че точно сега и точно с този ще изплуват от блатото на очаквания и обещания до пълна безизходица. Не знаеха как да се справят, смееха се на провалите си и правиха залози какви гадории още ще им се случат.
Засега Ева се бе измъкнала от въртележката, но не можеше да се измъкне от любопитството им. Какъв е, какво ти каза, какво ти купи, как е в леглото?… Тя си- пеше суперлативи (уж премерено), но те го наричаха Господин Идеален и я подмятаха. Радваха се на щастието ѝ с мъничко завист, защото искаха поне наполовина да са щастливи… С кого? Това с годините придобиваше все по-малко значение.
Когато той имаше допълнителни ангажименти, Ева се опитваше да се види с момичетата. Днес успя да организира всички у Веселка. Предпочитаха сбирките по домашному, защото когато заговорничеха и пийваха, бяха шумни.
Като малки обичаха да се гонят в огромния хол, докато майката на Веселка не сложи библиотека на всяка стена и я напълни с книги. Леля Мими работеше в книжарница и можеше свободно да си купува бестселъри (за които простосмъртните чакахме с часове на огромни опашки, имаше такова време). Стаята се превърна в нейн храм. Разрешаваше им да четат само на място. Книгите бяха пълни с картончета, докъдето достигаха. По-често се отказваха, преди да намерят истинската любов, или да хванат убиеца… Детска му работа!
Имаше малък кожен диван, който, както и персийския килим, преди години струваха цяло състояние. Седнаха направо на него и си наляха щедро.
Ева едва дочака да си кажат „наздраве“ и ги разстреля от упор:
– Имам изненада, никога няма да се сетите… Днес ме покани в апартамента си!
– Кой, Идеалният? За пръв път от две години? Мислила ли си защо се наложи да чакаш толкова? – Вяра първа реагира на новината.
– В началото бях нетърпелива, винях себе си, друг път него… След това свикнах и престана да ме интересува – Ева не очакваше да я разберат.
– Ами ако крие някаква тайна? – приятелката ѝ продължаваше да разсъждава.
– Вяра, ти пак ли гледа психотрилър с младия си любовник? – нищо не можеше да развали настроението на Ева.
– Не моят любовник е психиатър, Евче. Той прави ли ти сеанси с махало? Ще направи ли и на мен? – Вяра изглеждаше налудничаво, но след втората чаша тя така си изглеждаше.
– Защо, Муци, нали разбра, че любовника ти е женен. Малко тъпичко да ти представи жена си на бала на митничарите… – Светла обикновено не беше заядлива, но… виното си го биваше.
– Вярно бе, Светле, ти ме разби! Само Идеалният ли не знае тази поучителна история? Светле, ще ни припомниш ли десетте Божи заповеди? – Веселка проговори, това се случваше само в тяхната компания.
– Не говоря за Господ, когато пия – отсече Светла.
– Защо бе, Светле, той нали е пиел червено вино и обичал грешниците?
– Да, Евче, обичал е тези, които четат словото му и се поправят – продължи Веселка.
– Нали Мария Магдалена е лека жена? – Вяра не беше вярваща, но за разлика от Веселка обичаше да говори.
– Като става дума за Библията, питайте мен, не Весела. Тя освен да тъгува, друго не прави. Налейте ѝ още, може и да забрави. Да, Мария Магдалена беше безпътна, но изми нозете на Бог, намаза ги с Миро и благовонно масло и стана вярваща. А вие само за мъже мислите…
– А ти, Светле, не мислиш ли? Не си ли мечтаеш за някой божествен човек? – Ева си наля още.
– Ева, виното те хваща! Аз мечтая през зимата да имам ток… – тъжно отвърна Светла.
– В църквата нали събират дарения? Защо не ти помагат, или само ви баламосват с „Алилуя“? Нали така бе, Веси, кажи нещо… сега ти се е паднало! – Вяра разля по чашите.
– Децата се обадиха от Бристол. Намерили са си работа през лятото. С брат ми вече са готови да наемат апартамент самостоятелно.
– Това е добра новина, ще могат да си съберат и пари за семестрите. Светле, обясни на Вяра за даренията, моля те! – Ева стана и отвори поредната бутилка.
– Господ се грижи за чедата си, изпраща им изпитания, за да израснат във вярата… – Светла започна с проповедите.
– Светле, ми ти все на изпитания я караш, мойто момиче. Без работа, без пари, без дарения… и на квартира… – Ева го каза без упрек, но не прозвуча добре.
– Да, да, за да можем да правим, каквото си иска-
ме! – Вяра отнякъде се върна в разговора.
– Вяра, за друго ставаше дума… – опита се да напомни Светла.
– Аз мислех, че за мен говорите. И не стига, че станахме приятелки с жена му, ами тя иска да ѝ се кълна, че не спя със съпруга ѝ моля ви се! – недоволно тръсна глава Вяра.
– Няма да се кълнеш! Мама Мими казваше, че не е редно.
– Веселка, момичета, предлагам да си облечем нощниците, защото после няма да сме в състояние… И да продължим.
– Добре, Евче. Аз няма да пия повече! Утре е важен ден. Ще прочета молитва и за теб. Съгласни ли сте? – Светла отвори Библията.

Нямаха против. Това беше най-добрата идея. си.

Автор:Нели Арнаудова

„За писането и наградите“ от Владимир Шумелов

За твореца сбъднатото желание е да изплува, да излезе пред публика, да успее, да получи признание и награда за труда си, понякога дългогодишен. Лъжат тези, които твърдят обратното. В повечето случаи обаче успехът действа като бумеранг. И немалко са онези, които после не могат да се свестят продължително, а други въобще да се изправят. Особено пагубен се оказва ранният и бърз успех при младите. Така е било и при мен (след първата ми литературна награда чета сега едно интервю с мен, от което ме е срам днес, толкова съм оптимистично-нафукан); да видим как е при Фокнър (Нобел за 1949 г., но не за тази награда ще стане тук дума) към края на 20-те години на миналия век, когато има издадени две-три книги, които никой не купува: „Както и да е. Тогава бях по-млад и неуязвим. Никога не бях живял сред хора, които пишат романи и разкази и струва ми се, не съм знаел, че за тях се плаща. Не се смущавах особено, ако сегиз-тогиз издателите отхвърляха ръкописите ми. Имах кураж. Можех да върша сума неща, за да припечеля малкото пари, които ми бяха нужни […] Но ето че почнах да поомеквам. Все така можех да се занимавам с бояджийство и дърводелство, но омеквах. Взех да си въобразявам, че мога да печеля, като пиша. И почна да ми става криво, когато редакторите в списанията отхвърляха разказите ми, толкова криво, та ме накараха да им кажа, че тъй като един ден така или иначе ще ги купят, по-добре е да го сторят още сега.“ В резултат: „Почнах за замислям книги, пресмятайки колко ще спечеля.“ (Тогава пише „криминалето“ „Светилището“ с подобно намерение.) „… и съчиних най-ужасяващата история, която можех да си въобразя, и я написах за три седмици, след което я пратих на Смит, който бе публикувал „Шум и ярост“, а той незабавно ми отговори: „Велики боже, такова нещо не мога да издам! И двама ни ще пъхнат в затвора.“ Тогава се обърнах към себе си: „Проклет да си, Фокнър! Сега до края на живота си ще трябва да поработваш физическа работа.“ Това бе през лятото на 1929 година. Взеха ме на работа в електроцентралата, нощна смяна от шест вечерта до шест сутринта, като въглищар. […] През тези нощи, от дванайсет до четири, написах „Когато бях на смъртен одър“ за месец и половина, без да нанеса нито една поправка.“ После си спомня за ръкописа на „Светилището“. Както и да е. Не е книга, от която би се посрамил. „Добра работа свърших и се надявам да си я купите, а на приятелите си кажете, че се надявам и те да си я купят“ – завършва уводните си думи към „Светилището“ У. Фокнър.
Разбира се, че е нужен характер в тези случаи, но и известна доза късмет. Нямаш ли ги, сриваш се. Ето един епизод от „Вечер във Византия“ на Ъруин Шоу (Крейг е продуцентът, а Едуард Бренър – младият автор-драматург, който пробива на Бродуей с първата си пиеса с помощта на Крейг, но всичко след това е пълно фиаско, макар че самият автор не осъзнава този факт или не го приема до края): „Все още треперейки, той позволи на Крейг да го заведе до най-близкия магазин и да му поръча млечен коктейл. „Имам налудничаво двойнствено усещане – призна той там с чаша с ръка. – Не мога да дочакам премиерата, и в същото време я желая. Не само защото се страхувам от провал. Просто не искам да свърши всичко това. […] Когато вечерта след премиерата започнаха да съобщават по телефона първите отзиви за пиесата, Бренър започна да повръща. Той изцапа целия под на хотелската стая, извини се и каза: „Ще те обичам до края на живота си“. Изпи осем уискита и загуби съзнание. Крейг го събуди чак на следващия ден, когато донесоха вечерните вестници.“
Подобна сцена на предстартова треска, когато в очакване на успеха (в кърпа вързан) си с опънати до скъсване нерви и повръщаш, ще намерим и в други книги на Ъ. Шоу, например в „Две седмици в друг град“: „– Пак ще повръща – каза Макс, като неспокойно клатеше глава. – Започна миналата нощ, когато дойдохте с новината, и го е правил през целия ден. Казвал ми е, че като дете в училище винаги, когато е имал изпит, е правил същото.“ (Става дума за младия сценарист и режисьор Робърт Бризач, на когото късметът проработва изведнъж в кинобизнеса.)
Така е. Всеки има своя възход и падение. („Връщането е най-трудната част на всяко изкачване“ – пише Карсън Маккалърс в „Сърцето е самотен ловец“). Едни се пропиват след наградата (като начало изпиват на място паричния й еквивалент), други стават зли. Продължават да творят (да пишат книги, музика, да правят филми и т. н.), но оставят произведенията си недовършени. Повечето ги довършват, но започват да се повтарят, не надскачат успеха на първата си (заслужено наградена) творба. Или губят чувството за мярка. Или умират. Вариантите са много и различни. Трябва да се почива от славата. И да се пази достойнството. Нещо изключително трудно днес.
Все пак да не забравяме – писането, както животът, е едно голямо фиаско, за което трябва да сме подготвени.

Продължете да четете „За писането и наградите“ от Владимир Шумелов

„Великденски камбани“ от Пенка Бангова

През отворения прозорец нахлуваше въздух, напоен с аромат на цъфнали кайсии и я примамваше навън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Дребничкото й лице излъчваше безгрижие Продължете да четете „Великденски камбани“ от Пенка Бангова

Проф. д.ф.н. Калина Лукова за стихосбирката „Писано върху вода“ на Роза Боянова

проф. д.ф.н. Калина Лукова

Многоликата символика на водата
и сакралната природа на поезията Продължете да четете Проф. д.ф.н. Калина Лукова за стихосбирката „Писано върху вода“ на Роза Боянова

Силна литературна пролет в Бургас с наши и гостуващи автори

Представяния на книги от различни жанрове и гостувания на изявени автори предвижда литературната програма от културния календар на Бургас в последната седмица на април Продължете да четете Силна литературна пролет в Бургас с наши и гостуващи автори

Издадоха книга на бургаски автор в Солун

Сборникът с избрана поезия на бургаската поетеса Наталия Недялкова – „От седем зрънца истина“ бе издаден в Солун. Книгата стана факт като издание от поредицата „Бяла Продължете да четете Издадоха книга на бургаски автор в Солун

Николай Петков

ЛЮБОВ

Шопен – Валс опус 64, № 2

На приятелите ми

Той я обича. Както и тя. Но светлина! Гръм пропуква света и разделя Любовта. Тя е далече сега и самичък е той. Коли, влакове, комети хвърчат… Отдалечаване на перспективата и променяне на ъгъла. Той я притегля и тялото ѝ гори. С тях диша Страстта. Но пак облива светлина – тъй бяла… Изгубваме ги. И плаче вселенски гръм!                       А после него вече го няма. Отново коли – и някъде вълни разплискват се, и бързат тълпи… Един заключен, обречен миг.

Но кой е той, коя е тя? Обратното. Кои, защо са те?

02.04.2023

София

Автор: Николай Петков

НЕДЕЛЯ – ВРЕМЕ ЗА ТЕАТЪР

Здравейте колеги! Аз съм Нели Арнаудова. От миналата година съм част от Бургаската писателска общност и съм щастлива и горда от  този факт. Пиша  за да ви поканя на последната премиера на постановката ми ,, От мястото на събитието “ с режисьор  Атанасия Петрова и артистите от театър Веселие: Йордан Марев в ролята на Господин  Мераклийски, Райна Димова в ролята на Станка, Златина Бахова в ролята на Пенка, Костадинка Стефанова в  ролята на Госпожа Претенция, Божидар Николаев в ролята на диджей ХЕЙ и младото попълнение Матео Атанасов и Христо Станчев. Какво ще се случи на сцената, да надникнем зад завесата:

„От мястото на събитието“ е едноактна сатирична пиеса с шест сцени.  В нея се проследява ежедневието и реакциите на петима души, които попадат в безумна ситуация в тоалетните на бар с името БАР. Комични и сериозни ситуации възникват Продължете да четете НЕДЕЛЯ – ВРЕМЕ ЗА ТЕАТЪР