Архив на категория: Млади надежди

“За колата и любовта на дядо” от Изабел Спасова

„Не знам с какво ще дойдеш да ме вземеш довечера, но ако се държиш като гъз, най-много да препсувам и теб, и колата ти.“ – така баба предупредила дядо в деня преди първата им среща. Продължете да четете “За колата и любовта на дядо” от Изабел Спасова

“Чатем” от Калоян Нинов

Всяко дете има мечтана професия. Някои забравят мечтата, а мнозинството твърдят че я „надрастват“. Ако си искал да станеш супергерой, не виждам причина защо да не успееш в това свое начинание. Нямаш нужда от наметало, а от детския принцип да помагаш на другите. Помощник в униформа на чистач не звучи толкова убедително, колкото маскиран и мистериозен боец за правда. Твоите надежди няма нужда да са медийна кампания с невероятен блясък, може да водят до просто човешко битие. Едни от героите на моето детство бяха тези, които се возят отзад на камиона за боклук. Винаги ги поздравявах, когато минавах покрай тях. Те винаги ми отвръщаха с големи усмивки. Всички бяхме щастливи в този момент, като дори не съм се питал каква е заплатата на тези мои идоли. Обществото намери за нужно да вкорени у мен срам от сметосъбирачите, но не успя, понеже още се възхищавам на този образ от тотема на своето детство.

Освен тези идоли, в скромното ми детско съществуване имаше още един, много по-масивен от останалите. Това беше багерът. В моите ръце се намираше една мечта. Жълта, с четири черни гуми и главна част, която ми помагаше в събарянето на кулите от конструктор. Той е предметът, който вземам на своя прощъпулник, което предизвика бурен смях у моите роднини. Не са ме интересували нито пачката с пари, нито стетоскопът, а за футболната топка – и дума да не става! Обърнал съм само бегло внимание на една кукла, но явно не е била това, което търся.

След моето прохождане следваха и първите ми запознанства. Най-значимото беше с едно момиченце от долния етаж, Кати. Истинското ѝ име никога не научих, или съм го чул и забравил. Има голяма вероятност куклата, която ме е накарала да се разколебая от трактора в онзи ритуал за моето бъдеще, да е била тя. Руса, сини очи и толкова бяла кожа, която дори през лятото не променяше пигментацията си. Родителите ѝ не бяха оттук, защото ми се струваха гигантски на ръст, в сравнение с останалите. Реших да попитам родителите си, които ме удостоиха с прекалено подробен отговор, но неподходящ за моите крехки 6 години. Не запомних нищо, освен думата, която споменаваха най-често – „викинги“. По-късни мои запитвания изградиха представата, че викингите са лоши и искат да ограбят семейството ми и да ме отвлекат поради това, че те с това се занимават. През останалата част на своето детство не споменавах повече тази дума, поради страха, че тези двама светлокоси гиганти ще изскочат от някой гардероб и ще ме заведат на много лошо място, от което никога няма да мога да си тръгна. Моята малка приятелка винаги беше облечена в роклички, което допринасяше за това да бъде различна от другите деца. Аз бях първото дете, което наистина продължаваше да си играе с нея. Най-ранната версия на любов, която накара малката моя версия да се преструва на рицар, защитаващ своята дама от отчуждението на заобикалящия ни свят.

До нашия блок се намираше изоставена детска градина. Тя беше полето за изява на нашето общо въображение. Сградата беше стара, но сравнително запазена, поради липсата на деструктивни елементи в нашия квартал. Нямаше сериозни щети по екстериора на сградата, но външните рисунки бавно ставаха жертва на времето. Щастливи зайчета, сърнички и всякакви други животни, които превръщаха мазилката в платно на една изчезваща пасторална картина. Отвън имаше катерушки и пързалка, на която липсваше стълбата. Времето и околната среда бавно показваха своето присъствие под формата на ръжда, която оставаше по моите детски ръце. Вратата беше дървена, горната панта – леко разхлабена, което караше вратата да е леко наклонена, все едно подслушваше сградата скришно. Всеки път, когато я отмествах, обещавах да пазя тайната ѝ. Вътрешността беше застинала във вечността. Легла, маси, столове и дори моливи. Ако изключим някои природни образувания тук и там, нямаше и следа от самотата, присъща на сградите, които следващите поколения искат да погребат. Възрастните наистина искаха да изтрият тази бивша детска градина от света, без да я разрушават. Унищожението на нещо означава то да премине изцяло в полето на спомените, като там продължи своето битие. Те искаха да изтрият това, че някога я е имало, тя да е била просто един сън. Големите ни казаха, че е била кръстена на някакъв си Георги, но аз този човек не го познавах. За нас беше просто Чатем. Може би Кати го измисли, не помня. Много неща от този период не са били такива, каквито носталгичната ми памет ги представя, поради което моите описания не са изцяло изградени на базата на реалността. Кого изобщо го интересува реалността? Всеки летен ден, който ние прекарвахме в игра там, завършваше със сигнала на слънцето. Това златно кълбо заставаше на такава позиция, която превръщаше неговите лъчи в пътеки, които водят от вътрешните части на сградата до прозореца. Тези златни пътеки, които предвещават края на деня и скорошното идване на следващия. Чудесата на утре бяха необятни, като аз и Кати тичахме по светлите пътеки на бъдещето, хванати за ръка.

Един летен ден играехме криеница в градината. Аз се бях скрил под едно от леглата, но тя ме видя. Поради това, че бях по-бърз и нейната рокля ѝ пречеше да тича, успях да я настигна, преди да ме заплюе. Незнайно как стъпих на някакво камионче и се подхлъзнах. Паднах върху нея, като едно от леглата я спаси от силен сблъсък с дървения под, който термитите все повече бяха прояли. Озовахме се върху леглото, аз върху нея, тя – под мен. Русите ѝ коси се разпиляха върху стария матрак, подобно на ореол. Нейните светли очи и нежни устни се усмихваха широко, като разкриваха признаци на една зряла хубост, различна от сегашната ѝ детска, а такава, която ще се прояви в по-късен стадий от житейския ѝ път. Този момент не продължи повече от няколко секунди, но в моята памет ще продължава от шестгодишната възраст до късната ми старост, по няколко минути на година. Магията на застиналото време беше нарушена от думите ѝ: „Изпуснах си куклата, като падах“. Това ме стъписа, изправих се на крака и ѝ подадох ръка. След като я пое, тя застана до мен. Заедно гледахме слънцето, което залязваше и лъчите му, падащи през прозорците. Този златен бог разгръщаше наметалото си през нашите прозорци, малко преди да ни напусне денят. След няколко отнесени минути на меланхолично наблюдение, присъщо на децата, Кати подскочи. Беше забравила, че днес трябва да се прибере преди залез. Без да имам време да ѝ отвърна, тя ме целуна по бузата и изтича през вратата. Не първият път, в които го е правила, но се оказа последният. Трябвало е да се прибере, защото се преместваха и отпътуваха рано сутринта. Родителите ми трудно ме успокоиха, плаках цяла вечер. На следващата сутрин си спомних, че трябваше да я догоня и да ѝ дам куклата, но бях забравил да я взема от детската градина. Повече не отидох там. Малко след тази последна среща възрастните заградиха пустеещата сграда с метална ограда. Казваха, че е било за безопасност, но аз знаех, че беше, за да скрият спомените, които свързваха с тази сграда. Никога повече не видях Кати, дори години по-късно не успях да я намеря в интернет, колкото и да търсех. Може би поради това, че не знаех нищо за нея, освен детските ѝ черти. Името ѝ може да не е било дори Катерина, а някакъв негов норвежки вариант. Най-вероятно се е върнала при викингите, където ѝ е мястото, а моето приятелство е било просто една кратка станция за влака на живота.

Юношеството не беше много по-различно от обикновеното. Нови перспективи, запознанства, места и знания. Изцяло бях забравил за Кати и нашето място, в резултат на младежката амнезия, която ранните години на зрялост превъзмогват. Дори да съм забравил много от ранното си детство, не забравих мечтата си да карам багер. Близките се опитаха да променят мнението ми, но след като приключих училище, заех мястото зад контролите на тази голяма механична лопата. Нашата работна група обиколи различни държави, в които сеех разрушения с моята мечтана машина. Разрушавах чужди спомени и свидетелства на времето. Прехвърлях структури от материалния в света на спомените. Все пак реших да се върна с бригадата си обратно в родината.

Първата ни задача беше невероятна. Пак се озовах пред детската градина Чатем. Времето не я беше променило много, но хората най-сетне бяха решили да я превърнат в просто спомен. Общината беше продала имота срещу нелоша сума на един братовчед на кметицата. Първи братовчед, разбира се. Щял да строи хале, не помня с какво предназначение. Не ми беше работа да се занимавам със създаването, а само с деструкцията и разчистването на унищоженото. Желязната ограда вече я нямаше, машините служеха като достатъчно ограждение. Вечерта, преди да сравня това кътче, почти изолирано от времето, реших да го посетя за последен път. Същата врата, но вече тя трябваше да запази тайната ми, а не аз – нейната. Вмъкнах се и не исках никой да разбере. Беше прекалено тъмно да забележа много от помещенията, но главното беше осветено от лунните лъчи, които заместваха златните пътеки със сребърни. Обърнах особено внимание на редиците с легла – един красив фантом от детството. След няколко опита успях да намеря нашето легло. Наведох се под него, като пуснах фенерчето на телефона си. Ето я, виждам я. Куклата на Кати. Разгледах наоколо, за да видя на какво се бях подхлъзнал в онзи паметен ден. Лесно го намерих, понеже беше единственото счупено нещо на земята. Беше пластмасов трактор, с пукната лопатка. Огледах куклата на лунна светлина. Страшно много ми приличаше на куклата от моя прощъпулник, но вече в един по-зрял етап от живота си. Вече не е малката руса кукличка от квартала, а порасла жена с красиви светли очи и нежни устни. Прибрах я в джоба над сърцето си, въздъхвайки леко. Време беше да се прибирам, утре ме чакаше работа. Нямах време да се отплесвам по куклички. Лунната пътека идваше да ми припомни, че е много по-самотна от златните лъчи на слънчевото детство, но аз крачех с равномерно темпо през тъмнината.

Автор:Калоян Нинов

„Роден в горещ Четвъртък, живее във Враца, с изглед към балкана. Обича да създава изречения от думи, свързани по смисъл.“

„Роден в горещ Четвъртък, живее във Враца, с изглед към балкана. Обича да създава изречения от думи, свързани по смисъл.“

 

 

“Момичето от квартала” от Кирил Димов

Сутринта, когато телефонът ти показва почти дванайсет, а в хладилника няма нищо, освен десетина яйца и парче сирене, се налага да излезеш, поне до магазина. Лято е. По това време всички нормални хора спят, но ето, че Ниа и Максим са неизменно на скамейката пред блока.

– Не спите? – питам ги с ирония.

– Няма спомени от сънища, Влад! – отговаря Максим.

Знам, че харесва Ниа. Тя също си пада по него, колкото и да ми е трудно да си го призная, защото и аз я харесвам. Говорим си празни приказки, докато нечий вик не ни стряска за момент. Байкърът Гого спира на предна гума, точно пред кецовете на Макс.

– Как е, банда? – продължава да вика той. Никога не е умеел да говори нормално. А, иначе се води „феймъс“, защото обира по триста лайка на час във Фейсбук. Все пак колелото му струва колкото всички нас, взети заедно, както често ни е заявявал.

– Да караме до канала, а? – Гого крещи и се смее. – Ще ви измисля по нещо от гаража на стария…

Има предвид, че може да ни снабди с колелета. Максим отказва на мига. Не би се унижил пред Ниа. Тя също казва едно „няма нужда“, с кисела физиономия. Аз ги подкрепям без думи, само поклащам глава. Все пак, всеки от нас има някакво колело в избата си. Уговаряме се за след четвърт час и разбира се, сме точни. Знам, че Ниа мрази да караме извън града, но сега не роптае. Явно много харесва Максим.

– Направих пентакил! Три пъти за една нощ! – казвам към Гого, защото само той ме слуша, когато говоря за игри.

– Много си спрял, човече! Още ли цъкаш „лига“? – отвръща той. Не му отговарям. Гледам пътя. Надлезът, към който приближаваме и си мисля, че преди година бяхме деца. Карахме един до друг, без да се делим на геймъри, феймъси и влюбени.

– Ако нашите разберат, че съм с момчета на канала, ще стане лошо! – Ниа го казва високо, за да чуем всички.

– Почти на тринайсет сме, забрави ли? – провиква се Гого.

– Почти! – натъртва Ниа. – Не че цифрата променя нещо.

Стигаме до канала, а аз си мисля, че Максим вече е бил на нощна дискотека с братовчед си. Дори е пил цяла бира. Няколко пъти. Нямам шанс с Ниа пред него. Не съм и чак такъв голям мъжкар като него. Алкохолът ми е гаден на вкус. Баща ми ми е давал да опитвам, но не ме влече. Не разбирам кой би харесал нещо толкова горчиво или лютиво, освен ако не иска да впечатли момиче.

– На нашето място, нали?

Максим завива по черния път към храсталака. Следваме го, макар усещането ми, че някой ни е изпреварил, да се засилва. Мирише на марихуана и на още нещо. Мъртва котка, може би?

Едно по едно колелетата лягат в тревата. Максим решава да запалим огън, защото някой преди нас е направил огнище. Скоро е било. Жаравата още дими. Разделяме се на две групи. Аз и Гого вървим на север. Натам вероятно са тръгнали и тези, които са зарязали огъня. Виждам отъпкана трева, кални стъпки и фасове в калта.

– Сигурно Ян е идвал, с големите – предполагам.

– Рано са се изнесли. Свършила им е тревата – хили се Гого.

Събираме сухи клечки, макар да е трудно да открием такива. Снощи валя много, а калта по кецовете ми подсказва, че лятното слънце все още не е изсушило по-усойните места. Хрумва ми, че Максим би могъл да целуне Ниа точно тук. Тъкмо сега. Тя няма да сподели с никого. Дори няма да разберем, ако…

– Ниа! – моят вик почти съвпада с нейния писък. Втурвам се натам, а Гого е по петите ми. За секунда ми хрумва, че Максим е поискал нещо повече, че е бил груб… После се сещам, че той е умникът в групата. Нещо друго ще е.

– Спрете тук! Не говорете и… не викайте! Сериозно е! – спира ни Максим, а Ниа трепери зад него с лице като маска за Хелоуин. Само една сълза е замръзнала на бузата ѝ.

– Качваме се на колелетата и се омитаме! – нарежда Максим. – Не сме били тук днес! Който и да ви пита, ясно?

– Но какво… – Гого е спрян от очите на Максим – строги и безчувствени, като стъклени топчета.

– Тръгваме! Ще говорим после!

Караме назад, към квартала, а сърцето ми подскача в гърдите, като врабче, хванато в детски шепи. Максим не се плаши лесно, а Ниа е толкова бледа, че очаквам да обявят някакво невиждано доказателство за тотален апокалипсис. Гого подвиква и ръси простотии докато вдига на задна гума. В квартала няма по-добър байкър от него. Спускал се е по планински пътеки, блъскал се е в дърво и само късметът го е спасил от сигурна смърт. Дори е лежал в болница с разпрано бедро. Момичетата му се възхищават, но Ниа не го приема на сериозно. Не харесва феймъси, а Максим също е феймъс, до голяма степен, нали?

Спираме пред моя вход. Тук има две скамейки под най-ниския балкон. Мястото е удобно за споделяне на тайни.

– Видяхме труп! – изстрелва Максим. – Имаше убит човек край канала.

Ниа само кимва и свежда поглед.

– Ясно ви е какво ще стане, ако някой се раздрънка. Полиция, разпити, телевизия…

– Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм ходила на канала – отрони Ниа, без да ги поглежда.

– Не сме били там! – отсича Максим. – Заклеваме се и мълчим!

– Кълна се! – хилва се Гого. – Верно ли, видяхте убит човек?!

Той, все още не осъзнава сериозността на случилото се.

– Да укрием престъпление е… – подхващам аз, но очите на Максим ме спират.

– Това не ти е виртуалната реалност, Влад! Чу какво каза Ниа, а и твоят баща няма да се зарадва, ако разбере къде си бил.

– Знам, ще си мълча, само казвах… – пак се спирам. Не виждам смисъл да говоря повече. Разотиваме се. След новината от канала всеки предпочита да е сам.

Прибирам се. Ям сладолед. Започвам игра, но губя бързо. Трупът, който дори не съм видял, не излиза от главата ми. Мама ми е оставила бележка да изчистя стаята си. Не искам да го правя, но се захващам и това ме разсейва за известно време. После нашите се прибират. Говорим си. Правим вечеря, за която активно помагам. Ядем пред телевизора. Татко разказва вицове.

– …носело е бяла тениска, черен анцуг и червени маратонки… – говори безстрастно млада тв водеща, а аз бавно осъзнавам, че се търси изчезнало момче. На моята възраст. В нашия град.

Някой ми звъни. Виждам усмихнатото лице на Ниа на дисплея на телефона си. Не искам да вдигна, но го правя.

– Влад – казва тихо гласът ѝ от другата страна. – Гледаш ли телевизия?

– Да, видях – отговарям също така тихо. Няма нужда от уточнения.

– Беше с червени маратонки…

– Какви маратонки? – питам, но усещам как паниката ме превзема.

– Трупът… имаше червени маратонки.

Затварям. Отивам в стаята си. Вече знам къде е изчезналото момче. Дали наистина е то? Как да постъпя? Ако звънна в полицията, Максим и Ниа няма да ми проговорят. Баща ми ще ми забрани компютъра за месец. Ще открият момчето и без мен. Защо да се замесвам? Аз дори не съм видял трупа. Ами Ниа?! Може дори да я набият. Не мога да я предам. Родителите ѝ са ужасни. Спомням си, че миналото лято излезе със спукана устна, защото баща ѝ я беше ударил. Карали се бяха за това, че излиза с момчета.

Телефонът звъни тоново. Този път е Гого. Разбира се, казва почти същото като Ниа, но завършва с въпроса: „Кво ще правим, брат?”. Не съм му брат, няма да наруша клетвата си заради него. Казвам му каквото си мисля, а той само това чака да чуе. Чака някой да му забрани да говори, за да сподели вината.

Сядам на компютъра. Не ми се играе. Изигравам три игри. Губя три пъти. Момчето с червените маратонки няма какво да губи. Лягам си с тази мисъл. Не ми се спи, но е късно и се унасям. За първи път съм щастлив, че ще заспя.

Минават два дни. Момчето с червените маратонки все още е в неизвестност. Максим прави голям купон в гаража на баща си. Кани всички от квартала. Носим кой каквото може, но повечето е от него. Явно, иска да ни разсее. Ниа изглежда нещастна през цялото време. Знае, че мълчим най-вече заради нея. Тя ще си изпати най-сериозно.

– Влад, трябва пак да отидем там! – казва ми по някое време. – Четиримата! Трябва да знаем… дали е момчето.

Мисълта ме ужасява. Не искам да видя труп на дете, за да се уверя, че бъркаме, като мълчим. Не искам и Ниа да пострада. Защо няма нито един възрастен, на когото да се доверим? Защо няма от кого да поискаме съвет и разбиране?

– Ако кажем, че сме били без теб? Само тримата?! – сещам се да попитам.

– Може някой да се изпусне… Някой от вас, без да иска… Тогава от полицията ще решат, че сме замесени. Ще стане още по-лошо – плахо казва Ниа и се озърта като престъпник.

Купонът е в разгара си. Идват и някои родители, които носят алкохол. Максим опитва мента за първи път. Харесва му и ни предлага. Отказваме. Искам да се прибера. Ниа не спира да ме гледа с тъжни очи. Защо ѝ трябвам сега? Защо не помоли Максим за това, за което моли мен?

На следващия ден все пак се решаваме, че ще отидем до канала. Караме мълчаливо, като обречени. Вътрешно обвинявам Максим за това, че винаги ни се налага. Обвинявам малко и Ниа, но най-вече себе си. Защо се страхувам да говоря? Дори да ме накажат, какво ще загубя? Онова момче… Нима загубата на родителите му не е много по-голяма от тази, която ние ще понесем?!

– Ако случайно ме беше блъснала кола, близо до канала – проговарям спонтанно, –… щяхте ли да кажете на някого? На нашите поне?

–Ако си вече умрял, нищо няма смисъл, брат! – казва без да се замисли Гого.

Замълчавам. Стигаме до мястото. Миризмата на труп е по-силна от преди. Оставяме колелетата и тръгваме в индианска нишка след Максим. Радвам се, че ме оставят последен. Не знам дали искам да видя трупа. Колонката спира.

– Е, не… манекен…

Ниа изпищява и заглушава думите на Максим.

– Какво става, Макс? – крещи Гого. – Какво е това?

Максим се обръща, вдигнал „трупа“ над главата си. Пластмасов манекен с една червена гуменка. Миризмата на труп се усилва, затова надничаме плахо към мястото. Куче е. Голямо мъртво куче, съвсем близо до мястото, на което е лежал манекенът.

Максим ни повежда обратно. Кой знае защо никой не иска да говори. Гого опитва да разказва смешни случки за байкъри, но не го слушаме. На никого не му е смешно. Моят въпрос отпреди малко кънти в главите на всички ни. Ако някой от нас беше пострадал тежко край канала, как щяхме да му помогнем и да предпазим Ниа едновременно?!

Ден след намирането ни на манекена, откриват и момчето. Отишло при приятел на село, но незнайно защо не казало на родителите си. Животът в квартала продължава, уж без промяна. Само ние сме променени. Вече трудно се поглеждаме в очите, макар да сме неизменно на скамейката пред блока. Все пак е лято.

Автор:Кирил Димов

Казвам се Кирил Валентинов Димов, на 18 години съм и се занимавам с творческо писане, рисуване и спортни танци. От както се помня посещавам клуб „Светлини сред сенките“ към ОДК „Св. Иван Рилски“ град Казанлък. Бях на около 4 години, когато за първи път се снимах в клип на клуба, а малко след това се записах и на спортни танци и рисуване. Когато станах ученик бях сбъркал адреса си, с този на детския комплекс, защото буквално живеех там. Научих се на прецизност, труд и дисциплина, но разбрах и това, че да твориш е забавно и развиващо.

Участвам като автор и илюстратор във всяка от най-новите книги на литературния ни клуб, а амбицията ми е да се занимавам с дизайн – специалност, която съм избрал да уча и в момента. Имам десетки награди от Национални и Международни конкурси, за литература, рисунка и спортни танци, но за мен по-важно е самото участие, а не резултата. Вярвам, че всичко, което правя ще ми помогне да се превърна в добър и полезен възрастен.

Отличен ученик съм, смятам да продължа да творя и да се развивам.

С уважение: Кирил Димов