Архив на категория: Поезия

Поезия

Васил Люцканов

ОСТРОВА

„Душите ни са острови”

На върха на показалеца на Моста,
протегнал се в измамния Прибой,
обърнал взор на Юг –
към устието на Морето,
в миража на соления Простор,
с тревога търся
отплавал ли е Острова?

Нима и Залива ще го последва
по лунната пътека
след залеза на слънцето?
Къде Пиратите ще крият
легендите на времето?
А Варварите –
къде ще ги посрещаме?
Фара ще намига ли
за обетовани жени,
щом Скалата е прегризла
пъпната си връв?

Черковнато клепало
ще гони ли Сирените
от плитките скали на
Свършеното време?
Нима оглозганият Остров
на женските копнежи
за вечната Итака
лукаво ще изчезне
без спомен за рибарските съпруги?
Отплавал ли е Острова?

Обърнал взор на Юг –
към устието на Морето,
качен на показалеца на Моста,
с тревога бродя в соления Простор
и питам Острова:
Ти имаш ли си котва?

 

Монолог на една коркова тапа

Копче не могат да ми кажат,
че съм гумена тапичка
за случайно зачепване.
Аз съм от корк, благороден!
Изящно шлифован
по тялото заоблено
с лице – сакрална щампа:
Оригинал, от мястото на събитието.
С вековна мисия:
Да опазя духа в бутилката.
Да пренеса амфора като метафора.
В звездния си час:
да изстрелям екстаза на победителя,
и да отпуша всички тайни
в последната чаша за метресата.
Щом бутилката на раздора
се строши на човешкия боклук,
яхвам вълните на времето.
Доверяват ми се хора, птици, зверове и риби –
не ставам за дъвка
по трасето на безпътицата.
В подходящо гърло
запечатвам духа на времето.
Защото аз съм послание!
И винаги доплувам до бъдещето!

 

Бъди Скит

Пришпорвай степите на жребия
Опъни лъка на хоризонта
С аркана на очите си
лови лудостта на вятъра
Вържи юздата за съдбата си,
морето – здраво за седлото
Дишай простора на душата си
и пий кумиса на дните си
Бъди Скит
Боговете ще ти вдигнат
клада от звездите
Безкраят ще се моли:
Бъди Скит!

 

Слънчогледи

             Хората обожават слънчогледите
             Кланят се на Слънцето от памтивека
             Но му изневеряват под сърпа на Луната.

Слънчогледите ослепяват в Залеза!
Загърбват в зелено
алената кръв на деня,
попивана дълго от Здрача…

Слънчогледите не очакват Луната,
не поглеждат измамния й сърп.
С помръкващи лица в оранжево
остават вгледани на Изток.

Слънчогледите заспиват слепи.
Сънуват портокаловия Изгрев
и утрото на свойта огнена Молитва,
защото помнят изначално:

Само слънчевият Бог
ще благослови Пчелата
да оплоди Душите им.

 

Васил Люцканов
Роден в Бургас на 21.01.1959 г. Завършил бургаската английска езикова гимназия. Следвал „Българска филология” в Алма матер. Ощастливен с първия експериментален курс на специализацията „Културология”, ръководена от покойния проф. Николай Генчев, с лектори професорите Ат. Натев, Д. Аврамов, И. Знеполски, Н. Георгиев, И. Паси, А. Джурова, И. Славов и др. Работил в девет вестника от стажант репортер до главен редактор в продължение на четвърт век и още петнайсет в сферата на медийния маркетинг. Публикувал от „Родна реч” до „Съвременник”.
Дебютирал през 1987 г. със сборника разкази и новели „Обратни влакове”, Библиотека „Смяна”, издателство „Народна младеж”.
След 27 години пауза и залисии в журналистика и нашенски перипетии излиза сборникът с разкази „Душите ни страдат красиво” (2022 г.) – своеобразен цикличен роман с единство на герои и място на действието на историите – късчета тъга и любов към слабите и онеправданите от един неподозиран уличен свят в нашето дигитално всекидневие. Здравка Евтимова написа: „Васил Люцканов, писател, създаващ разкази, ми прилича на онзи човек, който решил да търси самородно злато. Търсил, ровил, намерил златна руда, изкопал забой, извадил самородното злато и накрая изковал от него пръстен. Но този пръстен струва много повече от цената на златото в бижуто, измерено в грамове. Защото в този пръстен е попаднал не само трудът по откриване на златото. Красивото бижу блести преди всичко с майсторството, които човекът, писателят е оставил в това произведение на изкуството. Такива са разказите на Васил Люцканов в „Душите ни страдат красиво“ – истории, които не могат да бъдат забравени. Те са и търсене, и намиране на златната жила на тъгата, но тъкмо майсторството и талантът правят тази книга така ценна.”
През 2024 г. изненадах себе си с „Третото око на Едип” – сборник разкази с черноморски декор и истории без граници.
Член на СБП и на Сдружението на бургаските писатели.

Поезия

Ирен Михайлова

*
Да изгубиш тъжно слънце.

Да изгубиш слънце, което не желае своя демон,
макар прокълнат и загинал вече.

Слънце и сянка в дълбоката нощ…
…
В дълбоката нощ:
седем непрекосими езера,
седем бродещи призрака,
без наказание или вина.

В дълбоката нощ :
три сестри-змии,
три яростни мишки,
три настръхнали маски.

Коварно слънце.
Изгубена нощ.
Нямата ѝ душа –
замислен странник.
Там положѝ
най-дълго чакания си сън.

Там положѝ молитвата ти, все притихнала

в повърхността на думите.

Паднало, издигнато.
Слънце за губене.

 

*
На разсъмване плътта разкъсва стените. На разсъмване студът прорязва пръстта.
Вдигам поглед, но късно, твърде късно. Мечтата под ризата цинобърна окъснява.
Тези, които обичаха, само забравиха. Забрава съдбата вечна загърна.
Последен влак и за последно пътник по съмване, щом камбаните бият в съзвучие.
Отдалече далечна надежда се свива в скута на бледата зора.
Двама влюбени, притиснати в прегръдка тъй горчиво-сладка.
Пръсти прилепени. Разклонени клони – срещи закъснели.

Окъснелите молитви все още си тръгват. Все още очи, пълни с корабокрушението на облаците.
Птица на нощта… Викът ѝ трепери в ранната утрин и стене с пухкавите криле на страданието ѝ, които влюбените не чуват ни най-малко, освен ако не се целуват жадно.

На сутринта сълзите им ги разкъсват упорито – трескави, забързани и бледи. На сутринта погледи-опали отразяват остриетата, сразили пръстите, стиснали камата на изстиналите им очи.

„Вдигни глава!“. Ала злокобен сън не се стаява под червената риза цинобърна…

На сутринта, щом прозвучи стенанието на оковите на произволните им съдби, които вещаят без угризения очите да се разделят, с поглед остър и твърд, а пръстите да сочат, треперещи и трескави кинжалите, потопени в мъката на онези отдавна вече изгубени нощи без изобилието на ласките…

Моментът щом настъпи изхлузват се едни от други уморени, избледнели пръсти на изгреви, които не се любят както снощи.

*

Дърпам сенките безпаметно,
за да си спомня.

Дърпам думите дишащи –
още един дъх
да поема.

Издърпвам думите,
фантазии запъхтени.

Съхнат на челото сълзи и упорство,
дишащи, кристално ясни са все още.

Дърпам сенките,
за да си спомня,
че ме бранят.

 

Ирен Михайлова е български поет, писател, художник и психоаналитик, родена е в София, България през 90-те години, която пише и публикува предимно на френски и български език.

Тя е автор на осем поетични книги, седем от които на френски език : „Дърпане на сенките’’ (Tirer les ombres, Sans crispation éditions, 2023), „Небе на спомена’’ (Ciel de ma mémoire, L’Appeau’Strophe éditions, 2024), „Произход на загубата’’ (Cosmogonie de la perte, Sans crispation éditions, 2025), на един поетичен роман „Писма до несъзнаваното’’ (Lettres à mon autre, Sans crispation éditions, 2025), на един автобиографичен роман “Другата мъка” (Trésor Noir, 2025), както и на една артистична книга с художествени произведения и поезия (“Paraboles sur le coeur, Poésie.io., 2024”).

“Дърпане на сенките” е първата ѝ книга на български език, адаптация на първа част „Сянка от злато’’ на книгата „Дърпане на сенките’’ (фр., 2023).

Поетесата е публикуване в множество литературни списания във Франция (ARPA, À l’Index, Traversées, Phoenix, Fragile и т.н.), в България („Нова Асоциална Поезия’’, „Литературен вестник’’, „Е-същност’’, „Тетрадката’’ и т.н.), както и Испания (Telùrica, Tortuga Bulgarа).

Тя е съавтор, редактор и илюстратор на френското литературно списание за съвременна литература и изкуство „Нажежаване’’ (Peau Electrique – Laboratoire de création contemporaine), за което също превежда български автори на френски език.

Поезия

Йордан Атанасов

ИЛИНДЕН

…Празник Църковен. Сбор. Гори земята,
ала синовете блудни и децата им
идват от Германия, от Чехия, Италия,
Щатите, Унгария, дори от остров Бали.
Брилянтин в косите – самочувствие лъвско.
Автогарата, народ – стълпотворение …
Камен Зидаров: „Туй е ДАП-а, дето хора лапа“,
ниже той хорей от раз и ме кани на кафе
да ми каже в литературата – кой, къде е…

Село на поети, градинари, театрали …
Малкия Париж му казвали някога;
пръви път у нас тук пели Интернационала,
с ноти, пратени от Лил – за прослава;
дишат две читалища, две църкви и театро
/то театрото и днес играе за награди/…
Макар факир Сенко бил обран на карти;
имало и други паметни, но мрачни факти:
наводнението 28-ма – хора, стока и имоти
гълта Янтра, къса дигата и взема животи.

…Преминават вкупом облаци дъждовни,
градоносни облаци и неща съдбовни…
Клаус Майне с песента за промяната мина.
И се срина наплива ни от чужбината.
Илинден днес е, няма ги обаче младите,
само болни от носталгия дядовци…
На площада обаче е както преди:
лясковски цигани, по-сърцати дори,
сили мерят тук две групи до сергиите шарени
свирят, нищо че слънцето ги шамари.
Здраве да е.

По стар стил драгановски: яки наздравици!
Обедно, горещо, бирено и агнешко…
Не във всеки дом обаче…
Слънцето се търкаля над Янтра – малаче,
слиза на запад, но още припича юнака.
Мечка с мечкадарин, баба с видрица
къщите обикалят, хората да ги видят,
търкалят мечката и бедността си.
Кметът Бай Антон се е скатал в едно кръчме,
пие си болярката и гледа иронично от тъча
навлеците, плъзнали от околните села –
скакалци със гладни очи, дошли за беля…

Тръгвам да видя Асен Разцветников
и съседа му Владимир Русалиев – поети
и приятели в детството и до края си.
/С Бачо Камен пихме вчера по едно на крак/
Улицата стръмна, аз – от вълнение замаян,
сякаш съм воден от дух висок за ръка.
Моля се за опция точна… влизам в Небитието…
Виждам ги, запомням строфите, заръките.
..
Слънцето прецапа Янтра, смигна. И избяга…
В ДАП-а, „дето хора лапа” тяло мятам…
После хващам опашката на влака в Горна…
Грях не грях, загърбил всичко родно,
в Града на поетит се връщам в нощния час.
Но къде е моят град, къде е мойто село?
И кой съм аз?

ДАП – Държавен

 

АМЕРИКАНЕЦЪТ

На Петя Цолова – внучка на Петър Острев

Черен костюм изпънат, жилетка,
катарамата с надпис „USA”,
мустаци и бастун – гледка
към един мъж видял свят, чудеса…

Стар ерген, на двадесет и осем само,
Петър Острев избира си булка…
Бонка, момата, още хабер си няма.
Тя на двора люлей се във люлка.

Тя е малка – шестнайсетгодишна,
най-красива девица във село.
„Чужденецът” отнейде я вижда
и я иска безумно, и грабва я смело.

И се грижи за нея и люби с години:
две момчета, една дъщеря. Къща…
Как през трите войни е преминал? –
От Америка идва, участва, връща се…

На любов към България той учи ни.
Американецът наш, от село тръгнал!
Щом изучи децата, реши и се върна…
Остаря с най-сладкото – с внуците си…

 

МОСТОВЕ

На Георги Бонев

Ти се измъкна на живо от пъкъла…
Отново Виена, 52-ра. И архитектурата
мечтана завърши със труд и акъл.
По мостовете на града се „втурна”

и отговаря за тях седем години…
Но архитект, макар и престижен,
не беше мечтата ти, хер, господине!
В душата си… друго провиждаше.

Стана учител по български. Професор
десетилетия. Писа и точно превежда
наште класици. За село – възторжени песни.
За промените у нас – с хъс и надежда.

Цар на сонета, писатели казват за теб.
Книгите твои ще дишат в читалището,
в драгановското поле и поднебие,
в Янтра, макар и пресъхваща, малка…

Почина внезапно във тази Виена, която
ни спъва отколе по пътя в Европата.
Но твойте културни мостове са ято.
И ний ще преминем по тях над Окопа!*

„Окопа“ – дига край селото,
която го пазви от наводнение.

 

ОТ ЯНТРА ДО ОГОСТА

На Мартен Калеев

Баба Яна в детството ми… Янтра.
…Малък съм – чавдарче още
и играя с пуяка и със кокошките.
Във душата детска сенки няма.

И раста и уча, и спортувам,
личен ставам, юноша-отличник.
Към науката и думите се втурвам.
Влюбвам се завинаги в момиче.

Заедно в живота ще вървим…
На шейсет и шест Огоста в нас тече.
Станахме известни във града любим,
а живота в талвега сив ни повлече.

Монтана си остава пристан наш.
В него чрез потомство себе си вградих.
С Лирата си тук докрай ще дишам.
Ще сънувам Янтра, ум от нея пих…

Суванджиеви сме ние – род свещен –
с Румен братовчеди сме по кръв.
Той Стоянов, аз – Калеев съм Мартен.
Но в творчеството всеки си е пръв!

 

ИНТЕРНАЦИОНАЛА

На проф. Вера Бонева – историк

За добро или за лошо, късно или рано –
гръмнал този марш над селото Драганово.*

Помнят още голите баири, ръсят тихо
ноти от цигулката на даскал Михов.

Учители млади с песен тук се изявяват,
носят знаме и песента на хората даряват.

Гласовете им са шумни, но отекват чисто.
И на френски думите придават смисъл.

Песента пристигна със писмо от Лил.
Текстът ѝ е вик и щик към света загнил.

Преводачи няма в село, пеят оригинала.
И България осъмва с Интернационала.

–––––––––
Академик Никола Михов през 1897 г.
е млад учител в селото и председател на
социал-демократическата дружинка.

 

НАГРАДА ЗА СКАНДАЛ

По разказ на Камен Зидаров

С Джагаров се скарахме в Кафенето –
кой сега е по-по най-драматург?
Пък нали ми трака яко чейнето,
викнах, че съм пръв. И няма друг…

Суматоха някаква за миг настана,
работата стигна аха-аха до бой.
Тръгнах аз към него, но ме хванаха,
щеше да види звезди по пладне той…

Някакво ченге донесло спешно Горе,
че любимецът му пак е накърнен.
И ме кани първият другар Тодор
Живков заран на малка аудиенция.

След кафето ме подпитва хитро:
– Май че нямате награди, тъй не може!
Що не взема, ето че ви питам,
за Герой на труда да ви предложа?

– Ама утре е Девети, а 24-ти мина,
за дейците на културата тогава дават…
– Нищо, ще предложа, пък ако мине…
Не отвори нито дума за скандала…

 

ВДЪХНОВЕНИЕ

Има изворче до моята Янтра,
който пие – поет ще да стане.
Туй поверие странно – тази мантра –
от Разцветников там изказана,

се оказва истина, облечена в тайна.
Край върбите бълбукаш си ти.
но къде си, кайначе омайно?
Със надежда сърцето тупти…

От години до днеска те търся.
Ту се мернеш за миг, ту изчезнеш…

Тъй ще бъде, додето не свърши
живота ми – тази приказка нежна.

–––––––––––