ГОСПОД ДАВА ПЪТЕКА
– Мога ли да поговоря нещо с Вас? – пресрещна свещеника, който се бе запътил към олтара, мъж на средна възраст. Обикновено го спираха с такъв въпрос по улиците хора, които започваха да му разправят някаква сълзлива история, например, че са ги ограбили на автогарата или, че сега излизат от болница и нямат пари да се приберат до родните си места. Натрупаният опит подсказа на отеца, че случая не е такъв.
– Да, заповядайте в канцеларията.
– Аз вярвам в Бога – започна мъжът. – Затова исках да поговоря със свещеник. Отскоро съм адвокат. Преди това работех в полицията. Защитавам човек, който е обвинен в тежко престъпление.
– Той признал ли е пред Вас вината си?
– Не, но почти съм сигурен, че е извършил това, за което го обвиняват.
– Знам, че има адвокатска тайна, както при нас, духовниците, има тайна на изповедта. Аз нямам право да разгласявам това, което са ми доверили в изповед. Дори и някой да се изповядал за извършено от него убийство.
– Този човек има едно неприятно излъчване. След първия ми досег с него цял ден бях като болен. Аз мога да направя така, че да го оправдаят, но от, друга страна, се страхувам да не би по този начин да стана негов съучастник, а това някак си да се отрази на децата ми. Какво ще ме посъветвате?
– Ако не сте назначен за служебен защитник, да си направите отвод.
– Но това е първото ми дело и аз искам да се докажа.
– Да, разбирам. Вие се намирате в сблъсък на позиции. До неотдавна сте залавял престъпници, а сега се налага да ги защитавате. Имам приятел адвокат, но той не се занимава с наказателни дела. Доколкото знам от него: адвокатът е длъжен да обезпечи възможно най-добра защита за своя клиент, независимо от това в какво е обвинен подсъдимият, защото нали, докато не се произнесе съдът за вината му, действа презумцията за невиновност. Друг е въпросът, ако Вие се опитвате да оправдаете Вашия подзащитен, като използвате някаква морално съмнителна тактика. Тогава, може би, ставате съучастник, защото ако виновният бъде оправдан, той може да се почувства безнаказан да извърши и друго престъпление. Пък и неговата оправдателна присъда може да се възприеме като поощрение за други, престъпили закона. Така че, не трябва да се стремите да спечелите делото на всяка цена, защото тя може да се окаже висока за Вас.
– И какво да правя сега?
– Аз изразих пред Вас, според оскъдните ми богословски познания, своето мнение. А Вие трябва да решите как да постъпите. Аз не мога да реша вместо Вас. Мога само да се помоля Бог да Ви посочи пътя, по който да вървите и да просвети ума Ви.
– Благодаря Ви все пак, че ми отделихте време – каза адвокатът и си тръгна. Удовлетворен ли беше от отговора на свещеника или не – това отецът не разбра. „Господ дава пътека“ – припомни си той думите, които бе чул преди месеци от устата на един неук човечец, който дори не бе и християнин.
ЧАК ПЪК И ЗДРАВ
– Къде си тръгнал пак, отче Панайоте? – попита клисарят бай Стамат.
– Остави се, бай Стамо, от три месеца само по лекари и по болници ходя.
– Ти си тук при Лекаря на лекарите, Нему служиш, а си тръгнал по доктори. Знаеш ли какво ми каза едно младо докторче, че най-големите врагове на лекарите са пациентите, сестрите и лабораториите. Те за врагове ни смятат, а ти се надяваш да те церят.
– Не всички лекари са такива, бай Стамо. Наскоро попаднах на една симпатична лекарка, която като разбра, че съм свещеник, такова внимание ми оказа, че чак се почувствах неудобно. Личеше й, че иска да ми помогне, а не да ме отпрати като досаден ипохондрик. Впрочем жена ми ме смята за такъв.
– Па, може и да е права.
– Аз очаквах да проявиш съчувствие, състрадание, а ти… Казаха ми, че ако не се оперирам, има вероятност да получа инсулт.
– Мен откога са ме заплашили, но аз на Бога се уповавам, всичките си грижи и дертове Нему възлагам.
Отец Панайот почувства казаното от клисаря като упрек: „Да, уж съм Божи служител, а сякаш съм забравил за Бога. Като юдейския цар Аса, правнука на цар Соломон, вместо да потърся в болестта си Господа и да Му се доверя, май повече търся и се доверявам на лекари*. Лекарите правят това, което им позволяват достиженията на съвременната медицина, а Господ е нашият целител**. Трябва първо на Бога да се помоля, а после да прибягвам към доктори и лекарства. Господ, както ни уверява псалмопевецът Давид, прощава всички наши беззакония, изцелява всички наши недъзи***. Забравил съм и библейското напътствие: «Във всичките си работи бъди предпазлив», тоест, внимавай над себе си, и «никаква болест не ще те намери»****. А аз се гневя се за щяло и нещяло, ядосвам се за глупости, понякога злословя и осъждам другите… Благославям по време на богослужение с „Мир всем“, а нямам мир в душата си. И после се чудя откъде ми е дошла една или друга болест“.
– Отче, – прекъсна покайните му мисли жена на средна възраст – може ли да ми прочетете молитва за здраве? Казаха ми, че Вашите молитви се чуват.
„Интересно, кой ли създава за мен легенди, че съм добър молитвеник?“ – запита се отец Панайот.
– Благодаря Ви, отче! – каза госпожата, след като свещеникът й прочете молитвата. – Да сте жив и здрав!
„Чак пък и здрав?“ – понечи да каже отецът, но отпрати с благословия жената.
*Вж. 2 Паралипоменон 16:12
**Вж. Изход 15:26
*** Вж. Псалом 102:3
****Прем. Сир. 31:26
ЯНКОВ КАМЪК
Янко Манолов от младини нямаше сън като хората. Спеше не повече от четири часа на нощ. През останалото време придремваше. Даже и когато имаше гости, а това въпреки теснотията, в която живееха, заради широката му душа, се случваше често, главата му клюмваше на една страна и се разнасяше мелодично похъркване, докато жена му не подвикнеше:
– Янко-о, ще прогониш гостите си! – макар че тайно се надяваше гостите да се присетят да си тръгнат.
За да уплътни времето през нощта Янко четеше вчерашния спортен вестник, решаваше судоку, към два часа се примъкваше в спалнята при жена си и в шест беше вече буден. Как издържаше, докато ходеше на работа – само той си знаеше. Пенсионира се по болест. По-точно – поради болести, защото неговите болести край нямаха. Единственото, което поддържаше здрав духа му в неговото болно тяло, бе ежедневния тричасов наряд, който даваше на маса в бистрото, което граничеше с двора на археологическия музей. Понеже бе общителен и непосредствен стана приятел, както с постоянните посетители на заведението, така и със собственика, който ползваше и като снабдител за „благичко“, т.е. сладкарките изделия, които Янко обичаше да си похапва, макар че към всичките си болести имаше за десерт и диабет. През зимата до 12 часа ближеше едно дълго кафе, а след това се стопляше с три малки коняка с чай, през лятото пък сменяше коняка с леденостудена мастика. После си отиваше в къщи да пладнува.
Тези дни Янко бе навестен от стар приятел, който от много години живееше в столицата.
– Хайде да те водя на Янков камък! – предложи той на своя приятел.
– Това да не е някаква местност или оброчище край родното ти село – попита приятелят му.
– Сега ще видиш.
Янко заведе приятеля си в заведението до музея. Върху зида, който делеше двора на музея от бистрото, бяха поставени йонийски, коринтски и дорийски капители, които сякаш поставяха ясна граница между древността и съвремието. Но за обичайните посетители на бистрото те бяха просто някакви камъни. Масата, на която седеше постоянно Янко, граничеше с един такъв камък. И този камък другите постоянни клиенти били нарекли Янков камък, защото той, облакътен на него, понякога си подремвал. Камъкът, както поясни на Янковия приятел, археолог от музея, който често се отбиваше в бистрото, се оказа коринтски капител от храма на Юпитер, издигнат в Темплум Йовис, днешен Обзор, от римския пълководец и проконсул на провинция Македония Марк Теренций Варон Лукул, който през 72 г. преди Христа завладява земята на бесите. Археологът поясни и какво представлява коринтския капител – богато украсен горен елемент на класическа колона, който се отличава с камбановидна форма, централната му носеща част наподобява кошница или чаша.
Римският пълководец нахлу тази нощ в съня на Янко Манолов, размахвайки двуостър меч:
– Защо оскверняваш храма на нашия върховен бог, дремейки върху капитела?
– Какъв храм, какъв капител? – възрази Янко.
За него и за приятелите му от бистрото капителът си оставаше Янков камък.
ЯНЧО МИХАЙЛОВ