***
Криволичещи думи са подходящи,
та и Балчик не е сътворен от Божията ръка.
В него са работили усърдно турци, гърци и шведи
и всеки е допринесъл за историята на заболяването му.
Ала тук всъщност нищо не е толкова кратко,
колкото шведското „tack“
и нищо не е толкова дълго, колкото гръцкото „mikos“.
Аллах затворил благосклонно очи
и мъжете разпалили въгленчетата
в съдинките на наргилетата.
Добитъкът издишва топлина,
лениво се носи по Белите скали, дъвчи нагарчащи билки,
поели от солта на разбиващите се вълни.
Тук се носи вечен шум
и преграда за него са само неравните стени
на стари обиталища.
Разбитите улички определят темпото,
и най-силният дори
трябва да превие гръб,
за да се промуши
през дървените портички –
да премине и да види.
Балчик се отваря.
Дали да вляза в него?
А ти къде си?
***
Младата принцеса сяда на трона.
Нека очакването е венецът ѝ,
както и нейната надежда.
Далечината е синкава,
Тронът – ледено мраморен.
Хладината на земята,
движението на водата,
от Черно чак до Азовско море
се кълбят мъглите на надеждата,
само и единствено на надеждата.
Лилии.
Ириси.
Дишай и живей.
***
Настъпи времето за плевене.
Валяло е, пръстта е много омекнала,
ръката ѝ е решителна.
Само безкрайно налудничав
идеализъм
би могъл да спре
нежната, но решителна траектория
на тази дейност на плевене,
датираща от няколко десетилетия.
Богоугодна работа,
очарователна градина
и въвеждане на ред.
Между поветицата и лепката,
които издърпва заедно с коренчетата,
се държи упорито някакъв друг корен
и както толкова пъти,
дори и днес тя не намира име
за него.
Остава си.
Несъвместим е.
Твърд, заклещен между камъните,
не можеш да го измъкнеш, да го изровиш, да го придумаш,
дори да изпочупиш в него всички нокти,
да плувнеш в пот и да грохнеш от дърпане.
От колко години размишлява тя тук върху това?
Кое ли изобщо е било в началото?
– Хаоса и тя, в шеметен въртоп
разперила ръце и крака,
изпънала ги чак до крайчетата на пръстите
и наклони ли глава назад,
ще я удари в крайпътния камък
на своите безкрайни, обсебващи пътувания.
Нокти без лак,
очи без грим,
само широко отворени,
вкаменени
и о, удивление –
първият кълн
от корена под камъка,
тази вечна решимост за живот,
та нали точно заради това
тя не вдигна ръка да прекъсне живота му,
не го разсече със сърпа,
не го задуши,
не го заля с отровата на злобата.
Само заради това удивление, тази радост
и новия пролетен ден
тук и сега с общи усилия
пазят
сърпа на полумесеца
и се питат заедно и отново заедно:
Ние също ли сме част от зората?
Това не е паметник.
Това е празник
на несъвместимостта
и красотата,
и преходността.
Превод: Димана Иванова.
Радка Рубилина завършва магистратура по русистика във Философския факултет на Карловия университет в Прага и докторантура по литературознание в университета в Констанц, Германия. Занимава се с превод на поезия, промотиране на славянска литература в Чехия, както и на чешката литература в чужбина. Превежда модерна поезия от руски и украински език (Анна Баркова, Ян Сатурновски, Саша Соколов и Сергей Жадан). Автор е на стихосбирката „Евтина романтика“ (изд. „Дофин“, 2017) и поемата „Балчик“ (изд. „Персей“, 2025). Живяла е в Европа и Азия, където се е занимавала с дипломация, култура и човешки права. В момента е директор на Чешки център София.