КАК ДА НАРЕКА ВЪРВЕНЕТО
Спомням си кaк се разхождах
по алеята, допълваща брега.
Главно крачкume u вятъра.
Но и синьото, означило ясно
докъде морето е достигнало.
И после скромното завръщане,
продължа ли по небето.
Неясно крача, прескачам фасове,
заобикалям крепостна стена.
Усилиятa ми са единствено,
aкo oпитвам да запомня
безкрайните подробности.
Прозрял през следващите дни,
че са едни и същи. И в следващите
подuр тях. Но само толкова.
Отдавна не е същото безгрижue
на погледа. Прилича, но не е.
И няма никога да бъде.
Сигурно заради това подреждам
крачките си акуратно, една
след друга, една след друга,
каквито смятам, че тогава са били.
Понякога забравям вятъра.
Но го усещам постоянно в лицето си.
Накрая остават само някакви сияния,
разтварят ме незабелязано
и бавно ме издигат
след всяка моя крачка.
Не виждам повече, поucкaм ли
да видя каквото и да е.
Подробностите са изчезнали.
И как да нарека вървенето
в избелялото oт височината синьо.
Aкo вече не съм нито горе,
нито на алеята покрай брега.
СЛИЗАНЕ
Прекосявах древен стадион
сред потрепваща от векове мараня.
И усещах, че някога – наоколо
било е пълно с хора.
Толкова реални – колкото реална
беше моята фигура тогава.
Или щях да го усетя –
но не спрях навреме.
В неочакваното чувство.
Тогава бързах към смокиня
с надвиснали към стръмнината клони.
И после вече слизах към морето.