ИЗКУСТВЕНИЯТ ИНТЕЛЕКТ И НОВАТА ХУМАНИСТИЧНА ПЕРСПЕКТИВАДоскоро изглеждаше, че писането е последният бастион на човечността. Междувременно развитието на генеративните системи с изкуствен интелект представлява съществено предизвикателство за съвременната култура. Досега машините можеха да броят по-бързо от нас, да анализират данни, да управляват уличното движение или да диагностицират заболявания. Но да създават литература, а още повече стихове – това все пак принадлежи към сферата на духа, към онова съкровено езотерично пространство, в което познанието се среща със словото.
Днес този новопоявил се интелект на алгоритмите е способен да създава текстове, които могат да бъдат определени като поезия, да пише есета, а още повече разкази, изпълнени с изтънчени и вълнуващи описания. Тук, още през настоящия етап от развитието на изкуствения интелект, би трябвало да си зададем един принципен въпрос: това вече литературно произведение ли е, или е само негов сурогат – казано по-грубо: закваска. Алгоритмите, способни да създават литература, подкопават убеждението за изключителността на творческото човешко съзнание. Поради това се натрапва въпросът дали текстовете, възникнали с помощта на тази медия, притежават статут на литературно произведение в онтологичен смисъл и кой в такъв случай става автор на тази креативност.
Това подкопава досегашната елементарна основа на хуманизма, ето защо трябва да се обърне внимание на повторното изработване на тези категории. Все пак, анализирайки структурата на литературното произведение, би трябвало да се позовем на Роман Ингарден, който твърдеше, че творбата не е единствено материята на текста, нито психическите преживявания на неговия автор, а е интенционален предмет, т.е. нейното съществуване се съдържа в няколко слоя: на значението, на предмета и на метафизиката. Това означава, че битието на творбата е чисто релационно (обвързано с отношение) и претърпява постоянна актуализация в процеса на нейното четене, поради което нейният онтологичен статут не зависи единствено от опита или даденото емоционално състояние на нейния създател, а от системата на реалното й заживяване в съзнанието на приемника (читателя).
Досега авторът твореше чрез целия конгломерат от събития, преживявани в ежедневното функциониране – по-просто казано, чрез сблъсъка на паметта, болката, възхищението, и дори това да е художествена измислица, в нея се съдържа живият човешки опит. Необходими са осъзнаване на времето, за вътрешните копнежи и за смисъла на нашето битие. Алгоритъмът все още не познава нито страха, нито висшите чувства. Той не копнее и не чака друг човек. Въпреки липсата на тези атрибути на човечността, възникват текстове, съдържащи емоционален заряд, който предизвиква вълнение у читателя. Трябва да се запитаме как е възможно това? Мисля, че отговорът тук е еднозначен и същевременно много тревожен. Създават се текстове, които не са подкрепени от опит, а са резултат от анализа на чужд такъв. В резултат на тези операции машината коригира кои думи се появяват най-често, кои евентуални метафори звучат по-естествено и предизвикват търсените усещания. На този етап от операциите тя все още не възпроизвежда напълно формата по начина, по който я изразява човешкото чувство. Може ли обаче да се постави тезата, че това вече е творчество? Ще настъпи ли постепенно елиминиране на досегашните форми на литературно творчество? Или все пак съвместно съществуване в симбиоза!
Ако се вникне по-дълбоко в историята на описанието на творческия процес, ще се убедим, че още на границата между деветнадесети и двадесети век литературните критици пишеха за това, че авторът не е изцяло източникът на смисъла. Тоест, в края на краищата, потенциалният читател е този, който санкционира (утвърждава) значението на текста. Да! Защото, когато например се запознаваме с едно стихотворение, за нас по същество е без значение в какво настроение е бил неговият автор – ние го преживяваме вътрешно и нашето възприемане е много субективно. Следвайки този ход на мисли, стихотворението, написано от поет, и текстът, генериран от алгоритъм, могат да въздействат по подобен начин, стига само да ни вълнуват, стимулират и подтикват към размисъл. Тогава можем да твърдим, че текстът е изпълнил своята функция. Ще изпитаме ли интуитивно усещане за разграничимост? Може би само подсъзнателно ще усещаме безпокойство дали авторът е човек, или е просто машина, която е лишена от емпиричен опит (съдба), а нейният продукт е резултат от множество други гласове. Поради това по същество протича бавен процес, а може би ускорено време на трансформация на индивидуалността на автора и неговия творчески гений в полза на сътрудничеството с наличната технология. Симбиоза между човека и техническия продукт, при която разликата ще остане само в източника и в контекста на произхода на произведението. Доколкото си спомняме, всяко ново техническо постижение в тази област е оказвало влияние върху начина на писане. С помощта на пишещата машина или компютъра – всичко това е допринасяло за промяната и понякога е имало известно влияние върху стила и формата. Следователно изкуственият интелект е само етап от поредица следващи промени, които могат да бъдат несъмнена подкрепа и инструмент за безкрайни експерименти и неограничени творчески вдъхновения.
Бъдете спокойни, литературата няма да изчезне от нашето пространство, вероятно ще се променят нейният контекст, начинът на възникване и ролята на автора. Читателят и занапред ще търси описания, в които разпознава себе си, защото смисълът на литературата все още ще се ражда в творческата единица – с целия й ресурс от впечатления, преживявания и анализи.
Намираме се в началото на трансформация – AI (ИИ) създава нови предложения, комбинации, образи, т.е. той вече притежава способността да съединява елементи в нови конфигурации. Маргарет Бодън би нарекла това комбинаторна креативност. Своеобразни симулакри (Жан Бодрияр), които не се отнасят до реалността, а до други знаци. Парадоксът обаче е дали ще бъдем в състояние да разграничим генезиса на вдъхновението, дали вълнението, предизвикано от четенето, е истинско, дори когато е било подкрепено от алгоритъм. Мартин Хайдегер отбеляза, че произведението на изкуството в общи линии разкрива аксиомата на битието. Тълкувайки това, може да се каже, че литературата не е обикновен разказ, а също и начин за възприемане на света. В този случай алгоритъмът все още не преживява по този начин, той не притежава тази биологична характеристика, не изпитва болка, не си служи с пейзажа, а с първоначално зададения му език. Въпреки че не притежава тези атрибути, неговият краен резултат все пак може да бъде изумително достоверен. Дали тогава обявената от Ролан Барт „смърт на автора“ е основателна? Той пишеше, че смисълът на текста не възниква в интенцията (намерението) на автора, а в процеса на четене от страна на читателя, защото читателят е мястото, където се пресичат значенията. Продължавайки по този път на дедукция, смисълът се явява зависим от приемника, следователно прапричината за възникването на творбата е второстепенна. Може би обаче авторът не е „умрял“, а е променил формата си и по-малко или повече съзнателно е станал съавтор в процеса на обмен на предложения между него и машината. Ето защо можем да очакваме, че все по-често ще си имаме работа с текстове, възникнали в резултат на диалог с алгоритъм. Съвременната философия говори за разпръснат субект, т.е. технологично-хибриден, в който, както твърди Рози Брайдоти, човекът не е самотен център на света, а представлява една от частите в мрежата от връзки. В този творчески акт авторът не изчезва, но претърпява процес на трансформация от независим в участник в технологичен диалог. Нима литературата, възникнала с участието на алгоритми, се превръща в потвърждение на това, а нейното авторство се реорганизира постепенно от чисто онтологична категория в релационна. Не геният, а връзката; не вдъхновението, а процесът; не автономията, а взаимозависимостта-диалог е още една характеристика на творческия процес. Следователно може да се постави тезата, че изкуственият интелект няма да предизвика края на литературата, а се превръща в нов етап от размисли и категоризация на нейната същност. Това отваря нови възможности за опознаване на спецификата на човешката природа и нейните произведения.
В заключение, ще си позволя да отбележа, че литературата за читателя е място за среща с текста, независимо дали той е възникнал по традиционния начин, вкоренен в определена епоха и психосоциални обусловености, или един от събеседниците е алгоритъм. След своето създаване текстът се превръща в независимо от автора поле за индивидуален анализ. Съдържащият се в посланието по-дълбок смисъл и неговото херменевтично улавяне преминават в автономното пространство на интерпретацията, а прапричината за възникването е вторична спрямо целия процес на неговото разбиране.
Библиография
• Барт Р. Митологии. Варшава 2008 (Barthes R. Mitologie. Warszawa 2008)
• Бодрияр Ж. Симулакри и симулация. Варшава 2005 (Baudrillard J. Symulakry i symulacja. Warszawa 2005)
• Бодън М. Творческият ум: Митове и механизми. Лондон 2004 (Bodem M. The Creative Mind: Myths and Mechanisms. London 2004 – в текста името е изписано грешно като Bodem, но се отнася за Маргарет Бодън / Margaret Boden)
• Брайдоти Р. Постчовешкото. Кеймбридж 2013 (Braidotti R. The Posthuman. Cambridge 2013)
• Хайдегер М. Изворът на художественото творчество. Варшава 1997 (Heidegger M. Źródło dzieła sztuki. Warszawa 1997 – на български език това есе е традиционно превеждано като „Произходът на художествената творба“)
• Ингарден Р. За литературното произведение. Варшава 1988 (Ingarden R. O dziele literackim. Warszawa 1988).
Превод от полски: Наталия НЕДЯЛКОВА
Стефан Михал Жарув е полски поет, публицист, есеист и литературен критик. Член на Съюза на полските писатели, Регионалната асоциация на културните творци в Жешув, Музикалното дружество – Жешув и Литературното дружество – Миелец.
През професионалната си кариера е бил заместник-директор на Войводския дом на културата в Жешув, хорист и културен аниматор – съучредител на литературни клубове и групи, както и заместник-председател на сдружения, обединяващи дейци на културата. Автор е на поетични книги, сред тях:
„Срещи по време на круиз“, „На ръба на разширението“, „Пресечната точка на сенките“, „Итака на Одиесй“, „В края на пътешествието“, „Инез“, „Завеса от цветни очила“, „Скитник, подкарпатският поет – поетична тетрадка“. „Mensura Hominis малък пандемичен дневник“, „Четене на вятъра“, „Impressio“, „Иглено огледало“ и книги на литературни, философски и исторически теми: „Подкарпатските следи на Пегас“, „Отворени към свободата“, „В сянката на Парнас“.