ИЗБЛЕДНЯЛА СНИМКА
Себе си искам сега да си спомня…
Докато изписва дъждът
поредните свои истории
отвън по стъклата…
Капка по капка –
и заприличва прозорецът
на времето ни разклатено –
мълчат уморените от глупостта,
а тези, които нямат
какво да ни кажат,
говорят, говорят, говорят…
Себе си искам сега да си спомня…
Не избледняла дата,
не име, изговаряно често,
не лице, с оживена мимика…
Парче по парче
искам да залепя стомната
на свойта душа,
прелетяла над черното,
разхлабила примките,
изплатила греха си –
сторен-несторен…
Себе си искам сега да си спомня…
Моментната снимка,
преди есента да разкъса
гердана си от кехлибар…
Зрънце по зрънце
събирах безспорните
съкровища на есента…
Но късно се сетих:
сега едва сварвам,
а трябва да вдигна
мокри криле за полет…
Себе си искам сега да си спомня…
Гласа си, изгубен
от дълго надвикване с вятъра
и още по-дълго мълчание…
Вокал по вокал…
Гласът ми е проснат
в тревите изсъхнали,
като куцо щурче – без вярата,
че пак ще прозвъннат чанове
и ще повикат след есента
в сърцето конвулсии пролетни…
Себе си искам сега да си спомня…
Едно зачервено утро,
в което Мирът обуваше чехли
и сънено се протягаше,
докато в оная кухня световна
ухаеше сладко кафето,
а гларус почукваше
вън, на прозореца, за да ми каже,
надвикал с мълчание болката:
„Имам нужда от теб!
Имам нужда от тебе, Любов!
Себе си искам сега да си спомня…
***
На теб!
Отведи ме оттук,
да избягаме, моя Любов!
Зад зида от отровни усмивки
ме хвани за ръка, изтръгни ме като бреза,
поникнала на грешното място,
бреза тънконога в пустиня.
Отведи ме оттук!
Остър вятър кове
за мене измамни гривни,
за духа ми – прозрачни окови.
И със бузи издути изпива сока ми брезов.
Прогони този вятър оттатък зида,
не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!
Отмаля Пролетта.
А и Лятото катастрофира.
Онемя Есента. Емигрираха птиците.
Дълга Зима отново плете дантели ефирни.
И дори за мен, за брезата, студено е.
Ти грабни ме, моя Любов!
Отведи ме оттук!
Един облак пълзи
и някого долу проклина.
И на теб се заканва, ала не бой се!
Просто нежно хвани стъблото ми брезово,
изтръгни ме с последни сили…
Не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!
АТЛАНТИДА
На сина ми
и неговите синове
Мое малко момче –
най-големият
майчин залог за живота,
изсветляха годините
по моите слепоочия
и по твоите…
А пред нас за надежда
сур елен всеки ден оставя следи,
ала оня ловец – Животът,
прицелва се точно…
Аз вървя след елена.
След мене с децата си ти.
Този свят е студен, по-студен е
от Атлантида.
Аз не знам ще потъне ли.
Атлантида е болният стих –
той в душата ръми,
аз притискам го мълком у мене.
– Не потъвай – му казвам, –
дори и аз да си ида!
Мое мило момче –
най-големият майчин залог,
той – ловецът-Живот
с пълна пазва с любов
от мен си отиде! Ти си водещ сега –
здраво стискай двете момчета!
По леда да четат
та следите бели да видят!
И така във душите си
ще спасят Атлантида!
Поет, белетрист, преводач от 5 езика, антологист, културен модератор. Директор за Балканите на МАП (Международна асоциация на писателите). Председател е на Славянска академия. Главен редактор на сп. „Знаци“. Член на редколегиите на литературни списания в 5 славянски страни. Член е на Съюза на българските писатели и на неговия Управителен съвет. Редовен член на 3 международни Академии за литература и изкуства.
Първа за литературата я открива Дора Габе и я представя пред публика, а Елисавета Багряна е една от поръчителките й за СБП. Автор е на 13 поетически книги на български език и на още 12 книги, публикувани в други държави. Превеждана е на над 20 чужди езика.
Носител е на редица престижни национални литературни награди, сред които: за дебют – „Южна пролет“, за цялостно творчество – „Изворът на Белоногата”, наградата „Дора Габе”, а напоследък – Почетен медал „Пейо Яворов“ (за значими заслуги към българската литература) и др…
– Лауреат е и на международни литературни награди в Русия, Полша, Великобритания, Латвия, Сърбия, Черна гора, Македония, Република Сръбска.