Кирил Топалов. „Софийски истории”, разкази и новели, ИК „Бард”, 2021
Не един литературен критик е определял белетристичните форми като носталгична реконструкция на миналото – било то историческо, близко минало или фикционална действителност. Умението да пренесеш документалното върху фикционална почва не е толкова лесна работа. Дозирането и изграждането на интригуващ сюжет и атрактивни образи изисква майсторство, за да не се наклонят везните към чистата документалистика, а да се запази виталността на разказа чрез въображението на автора. Точно тази майсторска симбиоза е постигнал Кирил Топалов чрез написването на поредицата от разкази и новели, обединени от заглавието „Софийски истории”.
Тук се сещам за Дончо Цончев, който в книгата си „За майсторството на разказвача” признава: „Има огромно удоволствие в самия процес на създаване на художествена проза. (…) То прилича на магьосничество. Кара те да се чувстваш притежател и носител на божия искра”. Подобно е читателското възприятие при четенето на тези огледала на родната действителност, които Кирил Топалов описва с носталгия, с хъс, с автентична емоция, разказвайки от първо лице. Днешните млади читатели, пък и тези от средното поколение ще се потопят в атмосферата на столицата от 40-50-60-70 години и ще бъдат изненадани колко малко знаят за трансформациите на града ни – като тип население, градоустройство, насилнически действия на тогавашната комунистическа върхушка, за по-късни популярни и страховити легенди – напр. мита за Жоро Павето, който по великолепен начин писателят е успял да интерпретира, нагледно изяснявайки по художествен път как се генерира един мит.
Авторът превзема читателското внимание с пределна изповедност на „аз”-формата, успявайки да влезе в кожата на различни, дори въображаеми герои (новелата „Един мъж и една жена”). Сред разказите ще видим драматични истории („Хайде, инвалиде!”), които ни срещат със силата на човешкия дух; трагични автентични сюжети като „Куциян”, описващ ужаса от насилието и смъртта в печалноизвестния концентрационен лагер, в който с животинска безпардонност са измъчвани и умъртвявани стотици българи в края на 40-те години. Истината преди всичко – това е веруюто на автора, затова фактите са с точните им имена: „Известно време в лагера беше и Димитър Талев. Беше много слаб и болен, страдаше от язва и за малко не загина под една голяма купчина от въглища, които вадехме от мината лагер „Куциян”. Един друг писател го откри почти случайно под купа, изровиха го, правиха му изкуствено дишане, защото бе нагълтал много въглищен прах, даваха му вода, все пак оживя”. В този разказ ще видим превратностите на съдбата: как палачите много лесно се превръщат в жертви. Това беше изпитана методика на сталинската репресивна машина.
В сборника ще научим и важни факти от българската история, свързани с изконните български земи и население в Македония, с повсеместното преселение след Първата световна война и заселването на бежанците в покрайнините на София („Крали Марко, англо-американците, руснаците и Офето”). Тук авторът използва западнобългарски диалектни говори, за да придаде онази автобиографичност и автентичност, които нямат нужда от документална доказуемост. Неговата героиня баба Търпа от охридски род е показателна фигура за силата на българката, устояла на всички световни превратности. Галерията от персонажи е богата – особено колоритен е дедо Тасе: „Нема осем дèчиня, нема майка! – отсякъл дедо Тасе. – Има само Майка България! И нашата Мàкедония трèбит да бѝдит слòбодна!”.
Да разказваш с чувство за хумор, дори когато цялата атмосфера на случващото се излъчва трагика, не е никак лесна задача: в разказа „Румбата” ролята на добрия шут, който съобщава уж тъжната новина за смъртта на Георги Димитров, има печален край, който авторът извежда в политико-философски контекст: „Бяхме научили от Румбата първия си политически урок – че смъртта на големите вождове и учители на народите дава властта на по-малките вождове, които обикновено не са по-добри, но ако поради някаква причина лудите решат да предупредят нормалните да не се радват, им се случват разни работи, а и накрая никой не ги помни”.
Сборникът обаче в никакъв случай не е изграден само върху исторически контекст. В него присъстват множество брилянтно написани фабулни текстове, диалогично конструирани, готови за филмиране: „Първи, втори, трети рунд”, „Все още имаме шанс”, „Аз съм Мария”, „История с брада”.
Гротеската е любим похват на Кирил Топалов. Той се доверява на хиперболата, скеча, вица, антагонистичните ситуации. Така се раждат наистина колоритни образи, които запомняме завинаги. Ще ги видим в разказите „Между Джина Лолобриджида и Бътерфлай” и „Маймунска история”. Това е смях през сълзи, илюстриращ абсурдите в един отминал, носталгично тъжен, но и незабравим период от битието на всеки от нас – с искрите на младостта, с първите любови, с градежа на дом и професионален път.
„Софийски истории” е книга за всеки българин, преосмислящ миналото, чиито поуки ние често забравяме. Но те светят и ни заслепяват, просто трябва да следваме интуитивно българското разбиране за чест и достойнство, което е съхранило нацията ни толкова векове. Това е моралното послание на разказвача, на видния писател и преподавател проф. Кирил Топалов.
Анжела Димчева (1963) е родена в София. Тя е поетеса, журналист, литературен критик, редактор. Магистър по българска филология и английски език от Софийския университет „Св. Кл. Охридски”, доктор по наукознание от УниБИТ. Има над 1300 публикации в 30 издания. Автор е на 10 книги: 6 стихосбирки и 4 сборника – „И критиката е любов” (2013, статии, рецензии, интервюта), „Под лазера на критика” (2021, статии, рецензии, есета) и „Игли в съня” (лирични фрагменти, билингва) – две разнородни издания в Украйна (2017) и Германия (2021). Най-новата й стихосбирка „Дубльор за Ада” е билингва издание (български/английски език, 2019). Лауреат на награди за поезия в България, Русия и Италия. Лауреат на „Златно перо” на Съюза на българските журналисти (2016), на Златен медал „М. Ю. Лермонтов” (2014, Москва), Годишната награда на издателство „Български писател” (2020), Награди за журналистика на Столичната библиотека (2017, 2021). Творбите ѝ са преведени и публикувани на руски, немски, английски, полски, италиански, испански, шведски, украински, сръбски, гръцки, арабски, румънски, македонски и турски език. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Асоциацията на софийските писатели и Българския П.Е.Н.-център, където заема поста секретар-ковчежник. Председател на Общество „Димчо Дебелянов” към Националния студентски дом – София, член на УС на Фондация „Българско слово”, постоянен автор на страниците за култура на в. „Труд”. Международен и прессекретар на Съюза на българските писатели. Председател на Българското жури за присъждане на Европейската награда за литература и член на Международното жури, Брюксел – 2021.