Подкопаващата роля на миризмите се дължи на това, че те са едновременно неуловими и всепроникващи. Те витаят, имат някакво призрачно – невидимо и неведомо[1] – присъствие. Благоуханията имат силата да омайват, да опияняват, да въздействат подобно на дрога[2].
Тази магическа и същевременно подривна мощ на обонятелните въздействия може би най-ясно се вижда в една емблематична сцена от романа „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд. Главният герой Грьонуй е осъден на мъчителна смърт заради чудовищните си престъпления: 25 убийства на млади момичета, чиито ухания е успял да екстрахира, запази и превърне в единствен по рода си, в съвършен парфюм. Присъдата трябва да бъде изпълнена на площад, преизпълнен с разгневени, но и ликуващи в очакване на справедливото възмездие хора. В кулминационния момент Грьонуй се появява пред огромната тълпа, напарфюмиран със своето уникално творение. И всички, които до този момент са обзети от неописуема ярост и желание за мъст към този гнусен убиец, изведнъж се преобразяват в своята противоположност, защото: „Той, Жан-Батист Грьонуй – роден без собствен мирис в най-зловонното кътче на света, дошъл от миазмата, изпражненията и разложението, израсъл без обич (…), дребен, гърбав, куц, грозен, потаен, чудовище отвътре и отвън, – бе спечелил обичта на цял свят. Каква ти обич! Любов! Почит! Обожание!“ (Зюскинд 1988: 223). Екзекуцията се превръща в гигантска вакханалия[3], продължила цяла нощ, от която на сутринта всички се събуждат с „ужасен махмурлук“: „На мнозина това преживяване се стори така чудовищно, така необяснимо и така несъвместимо със собствения им морал, че го заличиха от паметта
[1] Не е случайно тяхното сакраментално значение и употребата им в магията и религията. Както казва Юрген Рааб, „в началото бе димът“; по-нататък той отбелязва, че етимологията на думата парфюм носи именно такава конотация (от латински: per fumum – чрез дим) (Raab 1998: 69).
[2] Знаменитият и многократно цитиран израз на Маркс, че религията е „опиум за народа“ той произнася в Увода на „Към критика на Хегеловата философия на правото“ в твърде важен контекст. Маркс казва буквално следното: „Религията е въздишката на угнетеното същество, сърцето на безсърдечния свят така, както е духът на бездуховните порядки. Тя е опиумът на народа“ (Marx 1976).
[3] „Благопристойни жени раздираха блузите си и с истерични писъци разголваха гръд. Мъжкари с безумни погледи се препъваха през нивата от разгонена набъбнала плът, строполяваха се където им падне, съешаваха се в най-невъзможни пози и двойки – старик с девица, надничар сд адвокатша, чирак с монахиня, йезуит с франкмасонка – без ред, както дойде“ (Зюскинд 1988: 222).
си буквално в мига на отрезвяването си…“ (пак там: 228). Парфюмът е оказал магическо въздействие, излял се в експлозивна, опияняваща енергия, която буквално превръща установения социален ред в хаос, добродетелта – в порок, омразата – в любов.
Какво всъщност се е случило? Парфюмът на Грьонуй е упражнил мощен съблазняващ ефект върху тълпата. Той е пробудил несъзнавани желания. Накарал е хората да поискат нещо, което всъщност не са знаели, че искат. Ако (онтогенетично и филогенетично) желанието се трансформира в отвращение (както показва Фройд), тук наблюдаваме обратния процес: отвратителното става желано.
За да проясня казаното, ще маркирам един друг, много важен проблем, който може да бъде извлечен от Зюскинд. Ароматът, който излъчва човешкото тяло, идва от дълбините му; в буквален и в преносен смисъл този аромат е par excellence есенцията[1], същността, душата на човека. А когато убийствата в Грас започват да се увеличават, жителите му с изненада и ужас установяват, че мъртвите девойки, чиито тела са разсъблечени и остригани, всъщност са девствени[2].
Има, струва ми се, два устойчиви символа на съблазънта: един в отвъдното – дяволът, и друг в отсамното – жената. В този смисъл девствените момичета[3] все още не са жени и като такива те все още не са субекти на съблазън, а само, така да се каже, обещания за такива. Те се намират в едно междинно състояние, репрезентирано от тяхната
[1] „Защо в толкова много култури миризмата се идентифицира със самия човек? Телесните миризми, излъчвани като че от вътрешността на даден човек, създават впечатлението за изразяване на есенцията на този човек или на есенциалното му битие“ (Classen, Howes & Synnott 1994: 116).
[2] За да разберем смисъла на този факт, нека да съпоставим презумпцията за уханието на младото девствено тяло в противоположност на тялото на проститутката. Както показва Ален Корбен, етимологията на френската дума за проститутка la putain препраща към puanteur (зловоние) или към латинското putida (воняща) (Corbin 1986: 246), което той обяснява с това, че телесните течности на проституиращата жена са проникнати от мъжката семенна течност, в резултат на което тя не само излъчва непоносима воня, но и бива третирана като заплаха, като символ на нещо мръсно, като клоаката на обществото (пак там: 46). В съзвучие с това е и описанието на Лаура Адлер, според която през целия 19 век проститутките са били сравнявани с „отходни канали“ и „септични ями“; наричали ги „предохранителен клапан за мъжките страсти, рана, през която от тялото на обществото изтича гной“ (Адлер 2005). Девственицата и проститутката се оказват на двата полюса на олфакторните стереотипи, символизирани от благоуханието и зловонието.
[3] Ален Корбен говори за „олфакторно целомъдрие” и пояснява, че една девица не бива да се маскира с парфюми, достатъчен е съвсем лекият мирис на здраво тяло, мирисът, който все още е запазен от въздействието на мъжката семенна течност (Corbin 1986: 182-183).
ароматна аура. Тук трябва да обърнем внимание и на начина, по който Грьонуй извлича техните ухания. Методът (анфльораж) е специфичен и подробно е описан от Зюскинд. Същественото тук е, че за да съхрани жив аромата на умъртвените тела, Грьонуй трябва да екстрахира благоуханията на момичетата, докато телата им са още топли, образно казано, докато душата, есенцията още не е напуснала тялото. В този смисъл, както беше загатнато по-горе, Грьонуй може да бъде разгледан като аналог на Мефистофел.
Основателно би било възражението, че позоваванията на една литературна фикция като „Парфюмът” биха могли да омаловажат изказаните твърдения. „Иронията е в това, пише Регина Харис, че онзи, който обяснява силата на обонянието може би по най-ясния, завладяващ и дълбок начин, не е академичен учен, а е автор на фикция“ (Harris 2007: 105). Съгласявам се с тази констатация, но сама по себе си тя не е достатъчна, за да опровергае евентуални възражения. Затова аз бих добавила нещо повече и по-различно: не е просто иронично, а е симптоматично, че вселената на миризмите се поддава не толкова на рационален, академичен дискурс, колкото на фикционалния дискурс. Според мен причината за това е свързана със спецификата на самото олфакторно сетиво, и респективно, със спецификата на изследователския подход към него.
Нина Николова е социолог и университетски преподавател по социология с над тридесетгодишен опит в изследвания в полето на книгата.