КОГАТО СЪРЦАТА СПРЯХА ДА СЕ ЧУВАТ
Господ дал на Човека сърце не за да живее, а за да плаща греховете си от предишен живот. Колкото повече бил грешил в миналия, толкова по-голямо било то в сегашния. Защото Човекът бил проклет да обича със сърцето, а нямало нищо по-болезнено от любовта.
Дал на Човека разум, за да може той постоянно да пречи на сърцето – да го прекъсва, докато то говори и да преплита съмнения в ритъма му . След това Господ затворил душата между разума и сърцето в тяло и я обрекъл да носи товара на всички спорове между тях. Дал на Човека и глас, но песента Човекът сам си я създал.
Когато се влюбил, Човекът не знаел какво е това чувство и не можел да го опише с думи – по-вълнуващо от радостта и по-плашещо от страха. Нарекъл го Любов –
заради Ласките на крехкото красиво създание в тяло на жена,
заради Южният порив на вятъра, който развявал косите и́,
заради Блясъка в очите си, когато я виждал,
заради Обожанието си в душата си, когато коленичел в нозете ѝ,
заради Вечността, която бил готов да сподели с нея отвъд времето…
Когато душата му събрала смелост и решила да послуша сърцето, а не разума, Човекът проговорил: описал красотата на любимата си като неземна, смеха ѝ – като омаен, а очите – като океани, в които е удавил погледа си. Тя останала без дъх от думите му, но разумът ѝ надделял над сърцето и накарал душата ѝ да каже, че не го обича, че не го желае, и заповядал на тялото ѝ да си тръгне и никога повече да не се върне.
От думите ѝ Човекът паднал на колене, пробола го остра болка в гърдите и за миг той забравил как да диша. Проклел това чувство, тази болка. Минавали часове, а той стоял все на същото място. След време се изправил – сърцето му било свито, душата му мълчала, а разумът отново шепнел заклинанията си … Човекът бил счупен, нещо му липсвало… Липсвало му силното чувство преди болката.
Решил да тръгне да търси отново Любовта по целия свят, като повтарял името ѝ. Викал с цяло гърло, вятърът взел гласа му и го вдигнал високо, където летят птиците. Когато доловили тъгата му, започнали да пеят с него. Минавало си времето, но той не я срещнал повече, загубил гласа си, защото вятърът не му го върнал – раздал го на всички птици по земята.
Толкова било силно това чувство – Любовта, че хората започнали да се раждат с него. Първо обиквали майката, която вече ги обичала, после пораствали и се влюбвали в някого, но винаги със страх, защото това чувство не било като другите … То било неподвластно на никой закон на сърцето! А опустошителната тъга, която идвала, когато любовта я няма, се скрила в песните.
Затова и до днес, когато сме тъжни и сълзите ни неусетно преливат от очите ни, се припознаваме в тях – в мелодията, в словото, в песните. И днес, когато се отдалечаваме от човека, когото обичаме, не викаме ние, а сърцата ни, защото те искат да се чуят, а не могат – както Човекът и неговата Любов.
Посветено на онези, чиито сърца са изгубили гласа си …
Весела Георгиева – 10. клас, АЕГ „Гео Милев“
Весела Георгиева е ученичка в 10. клас на АЕГ „Гео Милев“, гр. Бургас. Член е на Литературно общество „Петя Дубарова“ в гимназията от три години. Весела споделя, че литературата е най-голямата ѝ любов, не е просто хоби, а необходимост, а словесното творчество е нейното бягство от скучното ежедневие и възможност да сподели емоциите, които я връхлитат. През 2024 г. Весела е отличена с I място за проза в Национален литературен конкурс „Мария Смилова“, I място за есе и Специалната награда на Сдружение Бургаска писателска общност в Общинско онлайн състезание с национално участие „Човек е всичко…“. Девойката участва и в артистичния спектакъл „На времето светлия ход …“ – проект на Литературното общество, който е носител на две престижни награди: I място в раздел „Театрално изкуство“ на Международен конкурс на изкуствата „Радост на брега“ – Созопол, 2024 г., Специална награда на журито за поетичен спектакъл на името на Пейо Пантелеев в Национален театрален фестивал „Сцена край морето“ – Поморие, 2024 г.