Сутринта, когато телефонът ти показва почти дванайсет, а в хладилника няма нищо, освен десетина яйца и парче сирене, се налага да излезеш, поне до магазина. Лято е. По това време всички нормални хора спят, но ето, че Ниа и Максим са неизменно на скамейката пред блока.
– Не спите? – питам ги с ирония.
– Няма спомени от сънища, Влад! – отговаря Максим.
Знам, че харесва Ниа. Тя също си пада по него, колкото и да ми е трудно да си го призная, защото и аз я харесвам. Говорим си празни приказки, докато нечий вик не ни стряска за момент. Байкърът Гого спира на предна гума, точно пред кецовете на Макс.
– Как е, банда? – продължава да вика той. Никога не е умеел да говори нормално. А, иначе се води „феймъс“, защото обира по триста лайка на час във Фейсбук. Все пак колелото му струва колкото всички нас, взети заедно, както често ни е заявявал.
– Да караме до канала, а? – Гого крещи и се смее. – Ще ви измисля по нещо от гаража на стария…
Има предвид, че може да ни снабди с колелета. Максим отказва на мига. Не би се унижил пред Ниа. Тя също казва едно „няма нужда“, с кисела физиономия. Аз ги подкрепям без думи, само поклащам глава. Все пак, всеки от нас има някакво колело в избата си. Уговаряме се за след четвърт час и разбира се, сме точни. Знам, че Ниа мрази да караме извън града, но сега не роптае. Явно много харесва Максим.
– Направих пентакил! Три пъти за една нощ! – казвам към Гого, защото само той ме слуша, когато говоря за игри.
– Много си спрял, човече! Още ли цъкаш „лига“? – отвръща той. Не му отговарям. Гледам пътя. Надлезът, към който приближаваме и си мисля, че преди година бяхме деца. Карахме един до друг, без да се делим на геймъри, феймъси и влюбени.
– Ако нашите разберат, че съм с момчета на канала, ще стане лошо! – Ниа го казва високо, за да чуем всички.
– Почти на тринайсет сме, забрави ли? – провиква се Гого.
– Почти! – натъртва Ниа. – Не че цифрата променя нещо.
Стигаме до канала, а аз си мисля, че Максим вече е бил на нощна дискотека с братовчед си. Дори е пил цяла бира. Няколко пъти. Нямам шанс с Ниа пред него. Не съм и чак такъв голям мъжкар като него. Алкохолът ми е гаден на вкус. Баща ми ми е давал да опитвам, но не ме влече. Не разбирам кой би харесал нещо толкова горчиво или лютиво, освен ако не иска да впечатли момиче.
– На нашето място, нали?
Максим завива по черния път към храсталака. Следваме го, макар усещането ми, че някой ни е изпреварил, да се засилва. Мирише на марихуана и на още нещо. Мъртва котка, може би?
Едно по едно колелетата лягат в тревата. Максим решава да запалим огън, защото някой преди нас е направил огнище. Скоро е било. Жаравата още дими. Разделяме се на две групи. Аз и Гого вървим на север. Натам вероятно са тръгнали и тези, които са зарязали огъня. Виждам отъпкана трева, кални стъпки и фасове в калта.
– Сигурно Ян е идвал, с големите – предполагам.
– Рано са се изнесли. Свършила им е тревата – хили се Гого.
Събираме сухи клечки, макар да е трудно да открием такива. Снощи валя много, а калта по кецовете ми подсказва, че лятното слънце все още не е изсушило по-усойните места. Хрумва ми, че Максим би могъл да целуне Ниа точно тук. Тъкмо сега. Тя няма да сподели с никого. Дори няма да разберем, ако…
– Ниа! – моят вик почти съвпада с нейния писък. Втурвам се натам, а Гого е по петите ми. За секунда ми хрумва, че Максим е поискал нещо повече, че е бил груб… После се сещам, че той е умникът в групата. Нещо друго ще е.
– Спрете тук! Не говорете и… не викайте! Сериозно е! – спира ни Максим, а Ниа трепери зад него с лице като маска за Хелоуин. Само една сълза е замръзнала на бузата ѝ.
– Качваме се на колелетата и се омитаме! – нарежда Максим. – Не сме били тук днес! Който и да ви пита, ясно?
– Но какво… – Гого е спрян от очите на Максим – строги и безчувствени, като стъклени топчета.
– Тръгваме! Ще говорим после!
Караме назад, към квартала, а сърцето ми подскача в гърдите, като врабче, хванато в детски шепи. Максим не се плаши лесно, а Ниа е толкова бледа, че очаквам да обявят някакво невиждано доказателство за тотален апокалипсис. Гого подвиква и ръси простотии докато вдига на задна гума. В квартала няма по-добър байкър от него. Спускал се е по планински пътеки, блъскал се е в дърво и само късметът го е спасил от сигурна смърт. Дори е лежал в болница с разпрано бедро. Момичетата му се възхищават, но Ниа не го приема на сериозно. Не харесва феймъси, а Максим също е феймъс, до голяма степен, нали?
Спираме пред моя вход. Тук има две скамейки под най-ниския балкон. Мястото е удобно за споделяне на тайни.
– Видяхме труп! – изстрелва Максим. – Имаше убит човек край канала.
Ниа само кимва и свежда поглед.
– Ясно ви е какво ще стане, ако някой се раздрънка. Полиция, разпити, телевизия…
– Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм ходила на канала – отрони Ниа, без да ги поглежда.
– Не сме били там! – отсича Максим. – Заклеваме се и мълчим!
– Кълна се! – хилва се Гого. – Верно ли, видяхте убит човек?!
Той, все още не осъзнава сериозността на случилото се.
– Да укрием престъпление е… – подхващам аз, но очите на Максим ме спират.
– Това не ти е виртуалната реалност, Влад! Чу какво каза Ниа, а и твоят баща няма да се зарадва, ако разбере къде си бил.
– Знам, ще си мълча, само казвах… – пак се спирам. Не виждам смисъл да говоря повече. Разотиваме се. След новината от канала всеки предпочита да е сам.
Прибирам се. Ям сладолед. Започвам игра, но губя бързо. Трупът, който дори не съм видял, не излиза от главата ми. Мама ми е оставила бележка да изчистя стаята си. Не искам да го правя, но се захващам и това ме разсейва за известно време. После нашите се прибират. Говорим си. Правим вечеря, за която активно помагам. Ядем пред телевизора. Татко разказва вицове.
– …носело е бяла тениска, черен анцуг и червени маратонки… – говори безстрастно млада тв водеща, а аз бавно осъзнавам, че се търси изчезнало момче. На моята възраст. В нашия град.
Някой ми звъни. Виждам усмихнатото лице на Ниа на дисплея на телефона си. Не искам да вдигна, но го правя.
– Влад – казва тихо гласът ѝ от другата страна. – Гледаш ли телевизия?
– Да, видях – отговарям също така тихо. Няма нужда от уточнения.
– Беше с червени маратонки…
– Какви маратонки? – питам, но усещам как паниката ме превзема.
– Трупът… имаше червени маратонки.
Затварям. Отивам в стаята си. Вече знам къде е изчезналото момче. Дали наистина е то? Как да постъпя? Ако звънна в полицията, Максим и Ниа няма да ми проговорят. Баща ми ще ми забрани компютъра за месец. Ще открият момчето и без мен. Защо да се замесвам? Аз дори не съм видял трупа. Ами Ниа?! Може дори да я набият. Не мога да я предам. Родителите ѝ са ужасни. Спомням си, че миналото лято излезе със спукана устна, защото баща ѝ я беше ударил. Карали се бяха за това, че излиза с момчета.
Телефонът звъни тоново. Този път е Гого. Разбира се, казва почти същото като Ниа, но завършва с въпроса: „Кво ще правим, брат?”. Не съм му брат, няма да наруша клетвата си заради него. Казвам му каквото си мисля, а той само това чака да чуе. Чака някой да му забрани да говори, за да сподели вината.
Сядам на компютъра. Не ми се играе. Изигравам три игри. Губя три пъти. Момчето с червените маратонки няма какво да губи. Лягам си с тази мисъл. Не ми се спи, но е късно и се унасям. За първи път съм щастлив, че ще заспя.
Минават два дни. Момчето с червените маратонки все още е в неизвестност. Максим прави голям купон в гаража на баща си. Кани всички от квартала. Носим кой каквото може, но повечето е от него. Явно, иска да ни разсее. Ниа изглежда нещастна през цялото време. Знае, че мълчим най-вече заради нея. Тя ще си изпати най-сериозно.
– Влад, трябва пак да отидем там! – казва ми по някое време. – Четиримата! Трябва да знаем… дали е момчето.
Мисълта ме ужасява. Не искам да видя труп на дете, за да се уверя, че бъркаме, като мълчим. Не искам и Ниа да пострада. Защо няма нито един възрастен, на когото да се доверим? Защо няма от кого да поискаме съвет и разбиране?
– Ако кажем, че сме били без теб? Само тримата?! – сещам се да попитам.
– Може някой да се изпусне… Някой от вас, без да иска… Тогава от полицията ще решат, че сме замесени. Ще стане още по-лошо – плахо казва Ниа и се озърта като престъпник.
Купонът е в разгара си. Идват и някои родители, които носят алкохол. Максим опитва мента за първи път. Харесва му и ни предлага. Отказваме. Искам да се прибера. Ниа не спира да ме гледа с тъжни очи. Защо ѝ трябвам сега? Защо не помоли Максим за това, за което моли мен?
На следващия ден все пак се решаваме, че ще отидем до канала. Караме мълчаливо, като обречени. Вътрешно обвинявам Максим за това, че винаги ни се налага. Обвинявам малко и Ниа, но най-вече себе си. Защо се страхувам да говоря? Дори да ме накажат, какво ще загубя? Онова момче… Нима загубата на родителите му не е много по-голяма от тази, която ние ще понесем?!
– Ако случайно ме беше блъснала кола, близо до канала – проговарям спонтанно, –… щяхте ли да кажете на някого? На нашите поне?
–Ако си вече умрял, нищо няма смисъл, брат! – казва без да се замисли Гого.
Замълчавам. Стигаме до мястото. Миризмата на труп е по-силна от преди. Оставяме колелетата и тръгваме в индианска нишка след Максим. Радвам се, че ме оставят последен. Не знам дали искам да видя трупа. Колонката спира.
– Е, не… манекен…
Ниа изпищява и заглушава думите на Максим.
– Какво става, Макс? – крещи Гого. – Какво е това?
Максим се обръща, вдигнал „трупа“ над главата си. Пластмасов манекен с една червена гуменка. Миризмата на труп се усилва, затова надничаме плахо към мястото. Куче е. Голямо мъртво куче, съвсем близо до мястото, на което е лежал манекенът.
Максим ни повежда обратно. Кой знае защо никой не иска да говори. Гого опитва да разказва смешни случки за байкъри, но не го слушаме. На никого не му е смешно. Моят въпрос отпреди малко кънти в главите на всички ни. Ако някой от нас беше пострадал тежко край канала, как щяхме да му помогнем и да предпазим Ниа едновременно?!
Ден след намирането ни на манекена, откриват и момчето. Отишло при приятел на село, но незнайно защо не казало на родителите си. Животът в квартала продължава, уж без промяна. Само ние сме променени. Вече трудно се поглеждаме в очите, макар да сме неизменно на скамейката пред блока. Все пак е лято.
Автор:Кирил Димов
Казвам се Кирил Валентинов Димов, на 18 години съм и се занимавам с творческо писане, рисуване и спортни танци. От както се помня посещавам клуб „Светлини сред сенките“ към ОДК „Св. Иван Рилски“ град Казанлък. Бях на около 4 години, когато за първи път се снимах в клип на клуба, а малко след това се записах и на спортни танци и рисуване. Когато станах ученик бях сбъркал адреса си, с този на детския комплекс, защото буквално живеех там. Научих се на прецизност, труд и дисциплина, но разбрах и това, че да твориш е забавно и развиващо.
Участвам като автор и илюстратор във всяка от най-новите книги на литературния ни клуб, а амбицията ми е да се занимавам с дизайн – специалност, която съм избрал да уча и в момента. Имам десетки награди от Национални и Международни конкурси, за литература, рисунка и спортни танци, но за мен по-важно е самото участие, а не резултата. Вярвам, че всичко, което правя ще ми помогне да се превърна в добър и полезен възрастен.
Отличен ученик съм, смятам да продължа да творя и да се развивам.
С уважение: Кирил Димов