Евакуация
Под клепачите е бездънен
мир –
няма паша, закон, стражи,
няма смисъл да се търсят
смисли, няма
брони, арбитражи, черни кутии, примки,
развети куплети, блудни думи, които се обуват
в тлъсти изречения.
няма войници по жадните устни на войната, няма вой, няма ние,
няма изходи пред входа, нямаш повод
да излезеш, няма влизащи
отрицания, няма пир, полени, помен,
няма
плът, лес, тревоги.
няма пътища, проход
си
Седмият ден
Обричам неделите ти, сякаш са ни дъщери
Обличам ги за църква –
чета им истории, сметки, ужаси
настанявам бледите им длани
върху мрака, доближавам
печката
меря пулс и пълня паметта
с дантелени отсрочки
Налягането е неземно, свива
ушите на порядките, докато гладя
късокраката дрямка на седмия ден,
Бог бездейства
ли
Привидно четирилистна
куца
тая четвърт от обичане
като една ръждива
ябълка
над преспите
забравя дърво,
гравитация,
забравя, че е изгнивала
и преди
Клепнал свят,
печаташ я
връз опакото на ръката си
с уши от пясък,
през които изтичат
всички помени
до семка
Бях на три
слепи часа сън,
когато мама
ме свари
за първи път
Оттогава всеки е на мястото си –
аз в чувалчето
с очето
крачето
сърцето
на куклата –
мърдат се
съвсем подобаващо
оригинал е само скръбта ѝ
в скута ми
Уличѐн
Няма пресни остатъци
от завладени недели,
нито разпнати стихове,
възкръснали, и пръст
не е останал от убиеца
у тебе, а аз на него
заклех всичко,
което си нямах.
Щеше да взривиш пролетта,
а ѝ направи дете от думи
В какво да вярвам
и защо
още настигам греха
и му чупя звездите –
безплътна, страстта перфорира
небето
и си краде декор.
Отрезвително
мисълта за разплата подсладява всеки предходен безуспешен бяг
няма да те намирам, преди да си се изгубил
ще мълча като сънен гном
в обятията на палач
гневът пришпорва водата
да изроди вини и да ги кърми с мен
намерението е престъпник, картоиграч –
онемявам, съюзяваме се
със сълзите – обиграни кръвопийци.
изтънях като влюбена
в смъртта жена, той чертае
и умее по-тихо от другите да направи невинния ми хрип – порок
засмуквам следите – претопена до обръч
стърготините след него служат за баланс
смъртта е платформа,
по която да се върнеш
изтрезнял
Овдовяват страниците
като затлъстели рани –
гони цигарата, после я пуска
под стелката.
Романът или Маргарита
стана пръв на пепел, Майсторе?
Оглозгани причастия, пресрещам вероятното,
да се смути и предрече:
Няма по-тънка талия от неизмерената
Няма по-остър нож от използвания
Когато се задавят пеперудите
и се вкиснат преди крилата си,
Даниил ще изяде лъвовете, не дочакал своя
Бог
Бърлогата ще му изневерява скришом
със собствените си стени, но ризите от кал ще я издават,
а Даниил ще се преструва
на разсеян миг
И тогава лъвовете из стомаха му
ще ръмжат напразно:
“Наситно крилата! Като лук за салата.“
Котките от дъжд
се поклащат като бременни жени, тлъсти и грациозни, влюбени
в живота –
готови да убиват, за да го държат затворен
на топло, на свято, на тъмно –
в мокрото
кактусите убиват само предупрежденията, а ти
ти си тяхна табела
Поезията винаги е въпрос
на нещо нетрайно и общо
на нещо нетрайно общо
Защо светъл мъж, питам Стария
упълномощен
да ми дава къси отговори и кратки задачи, винаги
на разсрочено плащане, след молитва
Няколко освирепели мига се опрашват, докато мисля за тях,
изтичат
през утробата на дъжда
Елиз Юсеин е родена в град Пазарджик през 2004 г. Завършва езикова гимназия с профил немски език. Лауреат на Национална олимпиада по български език и литература 2023г. Посещава курсове по творческо писане към Модерна академия на изкуствата „Синдикат“, което й дава силен поетичен тласък. През ноември 2024 г. издателство „Scribens“ издаде стихосбирката й „СОВ:А“. Към момента следва бизнес администрация в УНСС, София, и работи като колцентър-агент с немски език. Планира професионалната си реализация в областта на психологията.