ФЕНИКСЪТ И АЛБАТРОСЪТ
Аз бях фениксът – не защото бях силен, а защото непрекъснато умирах от любов, а после възкръсвах и пак се връщах при теб. Ти беше албатросът, широкото небе в гърдите ми, далечината, която никога не достигах, но опияняваше сетивата ми, любовта, която се вижда, но не се живее…
От години нося името ти като рана, която не кърви, но и не зараства; свикнах с болката – тя стана дом за сърцето ми. Обичах те не шумно, а тихо и дълбоко, с онази любов, която не иска нищо само да остане жива, и гледах как си щастлива без мен, докато се учех да дишам изгубен в нищото… Всеки път, когато се приближавах до теб, изгарях, а всеки път, когато ти се отдалечаваше, нещо в мен умираше завинаги и въпреки това, никога не си тръгнах истински. Ти не беше жестока и това беше най-болезненото – просто принадлежеше на друг свят, на друго „възможно“. Аз те обичах в думите, които не изрекох, в погледите, които не задържах, в жестовете, които пропуснах …
Годините минаваха – ти летеше, аз пропадах и някъде там, по средата, остана нашето „ако“. Днес още те нося в себе си не като надежда, а като истина – любовта невинаги значи заедно … Няма край тази любов – има само оцеляване в нея, няма ново начало – има само преживяване с нея, без да се изговаря
…Даниел Димитров – 9. клас, АЕГ „Гео Милев“
Даниел Димитров е ученик в 9. клас на АЕГ „Гео Милев“. Член е на Литературно общество „Петя Дубарова“ от две години. Даниел споделя: „Литературата е моят начин да общувам със света, чрез думите намирам утеха, вдъхновение и сила. Освен към словесното творчество на български език, имам интереси и към дебатирането на английски език, което ми помага да развия критичното си мислене, а то е много важно за развитието на уменията, свързани с писането. Интересувам се и от психология – тя ме учи да разбирам хората и по този начин успявам да предавам своите истории с по-голяма дълбочина“.