ГРАДЪТ НА ИЗТОЧНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ
Платихме на историята наем и стана наш дом по неволя.
Сред пусти хълмове пасяха на стада панелни блокове,
сред кални улици напредваха като отвързали се биволи,
подгонили в покрайнините своите стопани – биволи неукротими.
И хората, побягнали като от бедствие, сновяха сред калта с коли.
По мостовете идваха и грохналите влакове да преведат телата.
Градът се стелеше сред пусти паркове с бетонни почести
и като туморно петно растеше, къщите погребваше,
за празниците грозновато се маскираше във опит да ни бъде дом.
Комините димяха и отравяха телата на поспрелите се тук да поживеят.
Отвъд реката и оттатък моста бе болничната стара сграда.
Пристигаха и си отиваха или пък ги отнасяха със траурни коли
родените и излекуваните, живите и мъртви хора, мои братя –
оттук потегляха и тук се връщаха, за да започнат и приключат.
И днес – не мога да ти кажа в този град дали човек се ражда,
за да си иде, или пък го довеждат да умре.
Лозунги от покривите проповядват вярата на минала епоха:
Замърсеното тяло поддържа духа неспокоен.
ОПЕЛО ПО ПЪТЯ ЗА СЕВЕРОЗАПАДА
(труп, два коня и трима музиканти)
Сноват коли като вдовици и черният им дим на изток ги издига.
Остава да дойде тълпата – мъртвеца оттук да изпрати,
оттук да потеглят и плач, и мълва – като брат и сестра пребледнели.
Но е пусто надлъж и нашир, изоставена, твърда земята е.
Съставен от пътници град – не останаха тук изпращачи.
Няма даже маршрут, автобус, а и влакът дори подминава,
никой тук не поема на път – непосилен и скъп се оказа светът,
тука хората нищо не струват и само са в дълг.
Няма близки, познати – да понесат към дома си тревогата, –
ридания няма, ни почести, свещи, венци и молитви.
Конете покойника водят –
окъсан оркестър и селски цветя възвестяват града.
Няма майки да сложат храна за из път на покойника,
да приготвят прощални отвари,
ни сестри и деца да изхлипат –
раздялата днес не търпи ритуали.
Познати служебни слова над покойника проехтяват:
гражданин с три имена със света се прощава,
в отменена родина роден –
дълго бил е какъвто дългът повелява.
Милостива земята сина си познава.
Конете със него днес сбогом си дават.
След сбогом конете къде да се дянат,
щом път предстои към пазари и кланици,
и кой накъдето в живота е тръгнал.
Иван Брегов
Роден в гр. Бургас през 1986 г. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“.
Живее в гр. София. Автор е на стихосбирките – „Небе в земна рамка“ (2003), отличена с наградата на в-к „Пулс“ на „Южна пролет“ за издаване на последваща стихосбирка – „Разказвач на стихии“ (2004). През 2014 г. излиза „Няма места за сбогуване“ (Изд. Жанет 45), отличена със „Золотой Витязь“ (Москва, 2014), а през 2023 г. – „И сърцето тренира своята смърт“ (Изд. Жанет 45).
