Зузана Куглерова, Словакия
Участници в Международен литературен фестивал СВЯТО СЛОВО Бургас
27-30.05.2024 г.
Родена е на 23.11.1955 в град Братислава. Тя е писател, поет, разказвач на приказки, журналист, редактор, събирач на народно творчество и пътешественик – член на североиндианското племе Онондага. Член е на Словашкия ПЕН-клуб, Сдружението на словашките писатели и Сдружението на македонските писатели. Завършва гимназия „Ладислав Сара“ в Братислава, педагогика в гр. Модра и журналистика във Философския университет на Университета „Ян Амос Коменски“ в Братислава. Дебютира със стихосбирката си „Мадона в мъглата“ през 1983 година. През 1990-1993 година става съосновател и директор на издателство „Надежда“ в Братислава. Автор е на общо 27 прозаични книги, между които „Магьосницата от Петровице“ (2003), „Клетвата на жената на обущаря“ (2007) и др. и на три стихосбирки „Мадона в мъглата“ (1982), „Повторно заснимане“ (1984) и „Играй с мен“ (2016). За последната си стихосбирка получава „Мобелова награда“ в Прага за 2017 година, основана от писателя Алоис Мархоул.
АВТОБУСНА СПИРКА
На спирката на улица „Словинска“ отново спи бездомник.
Същият, който спеше там и вчера.
Пейката му е тясна.
Спирката вдишва миризмата на вонящото тяло,
от което биха се ужасили дори водите на Дунава.
Акрилните стъкла са скрити в сянката на разцъфналите липи.
Пластмасовата чаша до пейката прегръща разлятото вино.
Бездомникът е скрил в найлонова торбичка целия си живот.
Спомените, за които не иска да си спомни.
Хълмистите видения от дните, когато още е бил щастлив.
И мига, когато за последен път са се затворили за него вратите.
Затръшнала ги е тази странна непонятна ненавист,
която в началото е била любов.
Сега го гони през цялата седмица от спирка на спирка,
докато не се закотви тук, на спирката на ул. „Словинска.“
Пак добре, че си е избрал да нощува в по-спокоен квартал
и е оставил центъра на Братислава на шумното крайбрежие на Дунава.
И на любовите, седящи на понтона,
на ръцете, които се държат заедно вече половин век.
Бих приседнала до него,
ако вчера пиянските му очи
не приличаха толкова на смъртта.
Нямаше в тях никаква мъка.
Само дивото желание да забучи живота си
като фас от изгоряла цигара
във всички нови обувки,
които се спират пред неговата пейка.
ЧАСЪТ БЕЗ НЕЖНОСТ
Има води,
в които е по-добре да си птиче,
отколкото риба,
дори и когато ми се намокрят крилата
и отлетят към плача,
и когато е тъмнина,
която ще сложа на пръста си
в миговете, когато не мога да заспя
и мисля за теб.
Доближавам я до устните си,
опитвам дали е солена,
докато от отворения прозорец
чувам звездите да пеят
и нощта се преструва,
че не е стихотворение,
което може да ме разплаче.
БАЛАДА ЗА НАШИТЕ БАБИ
Не знам къде се загубиха нашите баби,
тези, които имаха в очите си топлината на нивите
и мириса на прясна слама в бръчките си,
бабите с бели облачета в сърцата.
Нощем тихичко се превръщаха
в колосани възглавници
и навлизаха в сънищата на младите
с кротката нежност на човешките светлинки.
Докоснали се до сърцето с тих глас,
обвили го с повея на пчелите
и влезли в него с молитвата „Отче наш“,
успокоявали с любов
шумните детски набези.
Може би са се слели с житото
и всеки ден са на масата ни.
А може би ги няма прекалено дълго
и ги е засипал снегът
в ледения снежен храм.
Със сигурност още някъде ги има,
макар и попроменени
на модерни баби,
които всяко лято ходят на море
и чиито ръце отдавна потокът не гали
с хладни и бълбукащи докосвания
ръцете, държащи платното
по време на извиващата се песен.
Със сигурност още някъде ги има,
с естествени бръчки, тъжни и мили.
Търсят времето, което да превърнат
на чудотворни, живи думи
за всички квартални принцеси.
Исках само да ти кажа,
Че главата ми все още търси севера,
защото загуби понятие за посоките на света.
Но сърцето знае на кого принадлежи.
Научи се да е като камък
когато ти навлезе в сънищата ми.
Превод от словашки език: Димана Иванова