старицата и текста
когато автобусът закъснява
тя започва да чете Рембо.
томчето е колкото дланта ѝ,
капелата му хвърля сянка,
не виждам нищо от очите,
но мога сляпо да се закълна,
че бръчките по бузите и устните
се стичат право в текста.
после автобусът рязко очертава
времето, в което пуши и дрънчи.
помагам и да стъпва колебливо.
сядам на последна пейка сам.
гледам сградите с плакати и графити,
рекламите, които стрелят
право в главния ми мозък
и улучват рано или късно.
било е толкова прекрасно
преди век и половина,
когато привилегия да пишат
са имали малцина.
идентичност
толкова дълго се връщах назад,
че когато най-после пристигнах
градът си бе тръгнал
заедно с мазилките на сградите,
тайните места
и рождената ми дата.
на автогарата видях жена,
която съм целувал в онзи град,
но в този тя ми каза:
„автобусът ви потегля от трети сектор .“
качих се и поехме през кварталите –
навсякъде имаше плакати
с лицето на някакъв тип,
за който нищо не знаех –
кой може да е наистина важен
за толкова много хора…
извън града,
върху празна щайга край пътя,
седеше обгоряла проститутка
и си чоплеше петата.
каквото и да става,
някои неща не се променят
и това носи надежда,
и това носи отчаяние
и е повод за забрава.
* * *
вече 25 години
искам да се прибера във вкъщи,
намествам някак си посоките,
откривам мънички парчета себе си –
стотици бледи костенурки
пъплещи по непознати плажове,
за да влязат в океана.
мога ли да събера
собственото си яйце
другата река
реката, край която не съм бродил
и никога не съм се взирал в нейните мъгли.
реката, във която не съм плувал
и никога не съм пресичал, въпреки надигналата се вода,
навярно носи кал и пясък,
носи гниещи легенди,
трупове на пренебрегнати мечти,
натам където аз съм тръгнал.
някой ден ще стигна до брега ѝ,
през наносите неживян живот ще мина
като остарял от глупост рицар,
пробягал ера подир ера
и стъпил върху здрава суха почва,
безброй огньове лагерни ще видя,
с мъже, които в пламъка се взират.
един от тях ще се изправи,
ще хвърли меча си и дрехите,
гербът си, перото и мастилото
и в огъня ще влезе гол и сам.
другарите му ще посочат
неговия безнадеждно празен пън
и свойски ще ми кажат: сядай!
маратон
прекрасна е тази съвременност,
в която мога да купя няколко дни,
красиви като тези на Силвия
или пък тези на Мария
и да ги подаря на Диана.
няма нужда дори да ги измислям,
тя ще ги хареса, защото вече мечтае
за красивите дни на Мария,
за прекрасния спомен на Силвия.
продават се лесно прекрасните дни,
с копирани реплики,
с готови сценарии,
с шаблонни маршрути,
с еднакви атракции
и банален all inclusive,
в тази глобална съвременност,
която може да се срине
от хлъцване на пеперуда.
твърде много смърт се утаява в хората.
ходещи урни, пиещи урни, чукащи урни,
екзалтирани урни и урни с дъх на паркет.
нивото на смъртта се вижда в очите им,
като в контролни стъкла за налягане.
в бара тя крие очите си.
може да се казва Силвия, Диана, Мария…
когато и подавам чашата,
старателно гледам в реклама
на хубави до синьо дни.
всички бягаме еднакво
по различен начин.
* * *
всяка врата
е машина на времето
или гилотина на разстояния.
зависи от сезона на думите,
от питиета и многоточия,
от тротоарни настроения
и когато е твърде късно,
от мен.
всяка вечер издигам паметник
на това, което съм бил
през деня.
после му измивам краката
и отварям вратата
без него
парче от икона
в тази църква
всичко е приключило отдавна.
пръв си тръгнал Гавраил,
не след дълго Михаил,
после всичките 12 апостоли.
Христос излязъл да ги търси
и повече не се прибрал.
Мария ги чакала дълго.
накрая премела пода,
изгасила свещите
и отнесла със себе си
парче от икона
с лика на сина си.
днес хората поставят
лицата си в празното място.
за снимка.