Есен

Изпити безмълвно Продължете да четете Николай Петков →

И ТИ ЛИ

изгради с такава прецизност живота
издяла го фино и като Буда седна в
центъра на своята собствена кухня
сама ли издигна собствената си кула
на ръба на скалата,
за да изпитваш вина
когато нощем се скиташ
по тъмните улици на града
със златна каишка

какво искаш да кажеш със себе си
какво искаш да кажеш на себе си
нали искаш да бъдеш тази
която нарича нещата

а какво са нещата без теб?

ПОСЛЕДНО ДЕЙСТВИЕ

Вчера не ти позволих
да обръснеш брадата си,
макар че толкова искаше,
а след това ме помоли да
затворя очи и скочи
в купата с ябълки
и
всичко приключи
като в пиеса

(Останки от митове,
сърца превърнати в сол
разпиляни по
мръсния под, само
чиниите оцеляха)

и днес когато те видях за последно
се взирах само в брадата ти,
която не беше пораснала
дори с милиметър

(тя явно също беше умряла)

И слънцето светеше в нея и
Те правеше да изглеждаш почти толкова жив
колкото вчера преди да умреш
толкова неочаквано.

ЛЕТОВНИЦИ

Мъжът подхвърляше пъпеша като топка за ръгби
Преди да забие ножа в сърцето му
и той се разпука сочно потече
като меда на лятото, събрал пръскитe на вълните,
и топлината на слънцето,
което хищно заслепи всички.

Ако скоча от терасата

обвита с асма с още неузрялото грозде,
ще се гмурна в градината с косове, от там
в гората, ще доплувам до кафевия бог на реката и
ще се влея в морето.

После ще си купя баничка и боза,
а продавачката на кафе ще ми каже,
как вечно ще ме обича ако имам точни за сметката

Не е ли ваканцията въпрос на миг оцеляване?

АКО МОЖЕШ СЕ СМЕЙ

Но без глас, без дори мимика,
Без нищо в тебе да трепне,
Без разум
Ако можеш се смей
Докато мразиш,
Докато целуваш
С поглед зареян в пространството
Докато мислиш
Как по най-мъчителен начин
Да убиеш любимата,
Която прегръщаш,
Която обичаш
Докато се смееш
Без дори да разбираш

ЗА РОЗИТЕ

Ти си останал с впечатление,
Че не обичам рози.

И правилно!

Нали аз преди толкова
Много години
Ти казах
Да спреш да ми подаряваш
Тези огромни букети с
Рози, червени като срама на света.

Пак не сме се разбрали!

Просто аз не обичам
Мъртви цветя,
Особено червените,

(напомнят ми за смъртта)

Макар ти толкова
Приятно да ме изненадваше
С тях.

За това прости ми,
Че си купих
С такава наслада
Онази малка
Чаена роза
В саксия
И забравих,
Че трябва да купя хляб.

Ралица Николова е автор на дебютния роман „Романът на една жена без качества“ (2024), издателство Жанет 45. Нейни стихотворения са публикувани в Литературен вестник, поетичната група Ръбът и интернет изданието Нова асоциална поезия. Участва в различни поетични четения.

МОЛБА

Господи, научи
непослушните си деца Продължете да четете Наталия Недялкова →

Кошница с череши

Дървото стига до второто поднебесие – Продължете да четете Любов Динчева →

на Ева

Как да те сгъна в думите да те влея в Продължете да четете Захари Захариев →

НЕПРЕОБМИСЛЯНЕ

Има ли смисъл Продължете да четете Наталия Недялкова →

СЛЪНЦЕТО, СЪРЦЕТО

виж слънцето ни е забравен фас приятели
на снимки гимнопедии симфонии и тихо Продължете да четете Нинко Кирилов →

Има ли лирика в журналистиката и репортерско начало в изящната словесност? Какво е общото между новинарския поглед върху света и метафоричното възприятие на битието? Продължете да четете Бургаски журналисти представят литературното си творчество в „Лирични репортажи“ →

***
Ела,
ти, който пътуваш
и търсиш човека.
Приятелю,
с име, което още не знам.
Приседни, щом пристигнеш
до човека у мен.
Той седи отдясно на Бога,
този Бог, който
всъщност е в него.
Заради който
от хората често се крие
и тайно,
и мъчно понякога
тягостно вие.
Чуй,
недалеч камбаната бие –
но не за последно,
а за някой от нас,
пореден несретник,
изяден от мъка и глад,
паднал насред безумната улица
с надпис “Живот”.
Вместо жал, чалга се сипе,
някой пиянски се киска,
бие жена си и плямпа
за …човешки права и ракия.
Само вятърът
със своя ключ е отключвал
неговите тягостни мисли
и никой никога
не е присядал
до човека у него.
Сега камбаната бие,
нека с теб се помолим:
– Моля те, Господи,
Исусе Христе,
не слизай още тук,
на земята!
Слезеш ли,
ще трябва да учим
как да вървим
и как в тебе да вярваме.
Как правото
на челата да носим,
мирът да стига за всички
заедно с достойнството.
И винаги, когато
чуем камбана да бие,
ще знаем –
при нас слязъл си, Господи,
да ни посрещнеш с мъдри слова,
а приятелят, тръгнал отдавна,
е пристигнал, нарамил въпроса:
– Защо
все още светът
е онзи алчен древен Рим –
като гладиатори воюваме,
а обезумялата тълпа ликува,
че изтича ни кръвта
и мъчително умираме?

Мартен Калеев, България
Мартен Калеев е български писател, журналист, публицист, педагог и общественик. Роден на 18 август 1958 година в град Вършец, обл. Монтана, но живее и твори в град Монтана. Завършил е икономика, журналистика, информатика и информационни технологии.
Автор на десет книги /поезия, проза, хайку, разкази, новели и др./, на романа „Градината с разпятието“, на два сценария и на стотици публикации в национални издания и медии. Съавтор на учебници по литература.
Включен в енциклопедиите: Българска журналистическа енциклопедия и Бележити българи на съвременна България, в множество антологии за поезия и проза.
Носител на национални и международни отличия и награди за поезия и проза, между които на СБЖ /“Златно перо“/ и на СБП – за принос към съвременната литература. Носител е и на първа награда за кратка проза за сборника с разкази „Всичко и нищо“ на Съюза на българските писатели и др. Главен редактор е на алманах „Огоста“ и председател на Дружеството на писателите от област Монтана. Негови произведения са превеждани на английски, руски и японски езици.
Заслужил гражданин на град Вършец. Почетен гражданин на град Монтана.