Илеана Стоянова

ИЗУЧАВАНЕ НА ПЕЙЗАЖА

Много смешна жена –
седнала в банята
в душкабината
върху плочките
с глава между коленѐте
притиска слепоочията си
да не изпусне
крехкия си череп:
лек като малка възглавничка,
мек като есенна круша,
седефенобял като раковина
и мокър от сълзѝ.

Тя го хваща с длани
и го придърпва във въздуха
нагоре нагоре полека,
разглежда го заинтригувана,
прокарва пръсти
в гънките покрай веждите,
очите, чело̀то, шията,
внимателно изучава
брайловото писмо
върху кожата.

Черепът е овехтял,
си мисли, ако не са
двете зелени езера
и ръждиво-лешниковата гора
пейзажът би бил скучен.

Жената вдига крехкия череп
и го отнася в тъмната спалня,
скрива го в гардероба
сред дантели, шапки и хербарии,
ляга в голямото студено легло
с надежда
за стогодишен сън.

ЛЮБОВ

Знам какво е любов –
да се хвърлиш надолу с главата,
да левитираш
три метра над земята.

Знам какво е любов –
ако не чувстваш всяка клетка
да крещи: да! да! –
не си струва.

Има ли начин да обичаш без да се разбиеш?
Или евреин, който се предава?
Ухо, глухо за ехото на срутено небе,
око, сляпо за отровата на последната усмивка?

Знам какво е любов:
гларуси да построят стена
с която да се загради морето –
красота и невъзможност.

ВРЕМЕ ЗА ЖИВОТ

Деца безгрижни
играем си
на сляпа баба…
пляс-пляс
прецапваме
реката.

А времето е
като нея –
не се надявам
река да потече обратно.

Снегът вали
и вледенява
сълзѝте
и малките ни избелели
от любов гласчета
сред нощи
и въздишки.

Денят изтича
с хората
около масата,
времето
на младите красавици
и хилавите старчета
в креватчетата
на смъртта,
на бабите беззъби
и кротко откачени.

В скучничък живот
върху вмирисаната стълба
понякога
изтича
в радост
или в болка
le soleil se leve
le soleil se coushe.

Не се надявам да се върне
в цъфтящите дървета.

Изтича времето –
за любовта на госпожата
с лилии в косата
вчера, а днес почти прозрачна, смачкана,
за господина, влюбен в друга,
но останал сам, гологлав, плешив –
песъчинка
в очите на дъжда.

Безстрастно време е –
човекът е безстрастен,
усукан и прегърбен като Ключа сол
наведен в петолиние
от празни улици
и мразовити нощи,
докато в ъгъла се мъти
гърмящата змия.

Не се стремя
към някакво завръщане,
отварям гардероба,
изхвърлям призраци
и опиуми,
наведена под лампата
копая думите
без бръчки.

Живея
в началото и в края на сезона
едновременно
в градината
с щурци
и смърт,
навеждам се
да се промъкна,
но знам
че има са̀мо ДНЕС
и хвърлям фас във пясъка.


ПЕЕНЕ НАСЪН

Много обичам да пея,
когато ми се плаче;
все по-често пея
докато хората си почиват
и се прегръщат.

Домът ми е
в песъчинките,
имам пиано, клавишите са заспали,
имам портрети, лицата им заспали,
имам прозорци, луна е наточила копие.

Много обичам
да се люлея на тази песен
че съм живяла щастливо –
докато летя
лека и временна,
лудите пеят
а животът им е напразен.

Пеенето е лекарство,
то не утешава,
кухи са тези вази,
са̀мо запомнят…

Някой е смъкнал пердето
и прозорците пеят,
тази нощ
е събудил клавиши
и пианото пее;
гола съм и сънувам.

Лудите пеят
а листата падат.

С теб искам да пея насън
на два гласа
след любовта
и умирането,
и да летим
в това жестоко пространство
с пианото ми
червено.

МЪЖЪТ

„И аз съм те обичал”,
каза, и заплака
без причина
след толкова години.

Бяхме се обичали отново и отново
като варвари
без изход и развръзка,
току̀-що отлепили
преливащи от цветове сърца –
две стрелки
от циферблата на 12.

Мъжът с голямото сърце,
мъжът на многото жени –
когато плаче падат бисери
и се търкалят
на ъгъла до гастронома,
през тясната градинка,
в служебни офиси с решетки,
и в полицейския участък
с пияници, крадци и мародери,
под кулите и под луната,
под пушеци и па̀ри,
автомобилни газове и счупени консерви,
и цялата цивилизация окаяна,
и нашите огризки от живот –

сълзѝ във тъмнината на тунелите.

СЪЩЕСТВА ОТ ДРУГ ВИД

Моите думи
са същества от друг вид,
не с крила,
а с патерици –
куцукат,
гонят дявола.

Прозорците им са тесни,
вратите също –
минават през стените,
през ключалките,
падат в ръцете ми като круши
направо от покрива
на мансардата.

Препускат, тичат
нагоре-надолу
лупинги правят,
въргалят се
като кучетата.

Подстригвам им
козината
докато ги питам откъде
са ми паднали ,
а те ми казват:
отвътре–навън!

О, мои същества,
говорете ми
говорете
докато ме натикат
в другия вид!

ИЗ СТИХОСБИРКАТА „АВТОПОРТРЕТ С ВЪОБРАЖАЕМА СЕСТРА“ (ИЗД. 2023 Г.)