НЕБЕТО

В дъното на небцето Продължете да четете Милутин Джуричкович, Сърби →

ИЗБЛЕДНЯЛА СНИМКА

Себе си искам сега да си спомня…
Докато изписва дъждът
поредните свои истории
отвън по стъклата…
Капка по капка –
и заприличва прозорецът
на времето ни разклатено –
мълчат уморените от глупостта,
а тези, които нямат
какво да ни кажат,
говорят, говорят, говорят…

Себе си искам сега да си спомня…
Не избледняла дата,
не име, изговаряно често,
не лице, с оживена мимика…
Парче по парче
искам да залепя стомната
на свойта душа,
прелетяла над черното,
разхлабила примките,
изплатила греха си –
сторен-несторен…

Себе си искам сега да си спомня…
Моментната снимка,
преди есента да разкъса
гердана си от кехлибар…
Зрънце по зрънце
събирах безспорните
съкровища на есента…
Но късно се сетих:
сега едва сварвам,
а трябва да вдигна
мокри криле за полет…

Себе си искам сега да си спомня…
Гласа си, изгубен
от дълго надвикване с вятъра
и още по-дълго мълчание…
Вокал по вокал…
Гласът ми е проснат
в тревите изсъхнали,
като куцо щурче – без вярата,
че пак ще прозвъннат чанове
и ще повикат след есента
в сърцето конвулсии пролетни…

Себе си искам сега да си спомня…
Едно зачервено утро,
в което Мирът обуваше чехли
и сънено се протягаше,
докато в оная кухня световна
ухаеше сладко кафето,
а гларус почукваше
вън, на прозореца, за да ми каже,
надвикал с мълчание болката:
„Имам нужда от теб!
Имам нужда от тебе, Любов!

Себе си искам сега да си спомня…

***
На теб!

Отведи ме оттук,
да избягаме, моя Любов!
Зад зида от отровни усмивки
ме хвани за ръка, изтръгни ме като бреза,
поникнала на грешното място,
бреза тънконога в пустиня.
Отведи ме оттук!

Остър вятър кове
за мене измамни гривни,
за духа ми – прозрачни окови.
И със бузи издути изпива сока ми брезов.
Прогони този вятър оттатък зида,
не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!

Отмаля Пролетта.
А и Лятото катастрофира.
Онемя Есента. Емигрираха птиците.
Дълга Зима отново плете дантели ефирни.
И дори за мен, за брезата, студено е.
Ти грабни ме, моя Любов!
Отведи ме оттук!

Един облак пълзи
и някого долу проклина.
И на теб се заканва, ала не бой се!
Просто нежно хвани стъблото ми брезово,
изтръгни ме с последни сили…
Не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!

АТЛАНТИДА

На сина ми
и неговите синове

Мое малко момче –
най-големият
майчин залог за живота,
изсветляха годините
по моите слепоочия
и по твоите…
А пред нас за надежда
сур елен всеки ден оставя следи,
ала оня ловец – Животът,
прицелва се точно…

Аз вървя след елена.
След мене с децата си ти.
Този свят е студен, по-студен е
от Атлантида.
Аз не знам ще потъне ли.
Атлантида е болният стих –
той в душата ръми,
аз притискам го мълком у мене.
– Не потъвай – му казвам, –
дори и аз да си ида!

Мое мило момче –
най-големият майчин залог,
той – ловецът-Живот
с пълна пазва с любов
от мен си отиде! Ти си водещ сега –
здраво стискай двете момчета!
По леда да четат
та следите бели да видят!
И така във душите си
ще спасят Атлантида!

Поет, белетрист, преводач от 5 езика, антологист, културен модератор. Директор за Балканите на МАП (Международна асоциация на писателите). Председател е на Славянска академия. Главен редактор на сп. „Знаци“. Член на редколегиите на литературни списания в 5 славянски страни. Член е на Съюза на българските писатели и на неговия Управителен съвет. Редовен член на 3 международни Академии за литература и изкуства.
Първа за литературата я открива Дора Габе и я представя пред публика, а Елисавета Багряна е една от поръчителките й за СБП. Автор е на 13 поетически книги на български език и на още 12 книги, публикувани в други държави. Превеждана е на над 20 чужди езика.
Носител е на редица престижни национални литературни награди, сред които: за дебют – „Южна пролет“, за цялостно творчество – „Изворът на Белоногата”, наградата „Дора Габе”, а напоследък – Почетен медал „Пейо Яворов“ (за значими заслуги към българската литература) и др…
– Лауреат е и на международни литературни награди в Русия, Полша, Великобритания, Латвия, Сърбия, Черна гора, Македония, Република Сръбска.

СЯНКА

върху розовата завеса на пеперуди Продължете да четете Калина Изабела Жиола, Полша →

ВТОРНИЦИ, ВРАТИ, ВЛЮБВАНКИ

тази вечер роклята ми шептеше на женените мъже, че съм прилично хубава, прилично чакаща, прилично непозна та, и те си позволяваха да ме погледнат с крайчеца на окото си – колкото да си кажат: „Прилично е да не се изневерява.“ Беше вторник вечер, която вещае само влюбванки и врати, през които влизат мъже, за които трябва да пишеш. Аз оти вах при стела. От половин година тя работеше в бар, който се намира на софийска улица, на която токчетата на жените се чуват още две улици преди нея и още толкова след това. Кал дъръм и мрамор, подредени от мъже, които знаят какви жени ще вървят по улицата, и това им е напълно достатъчно, за да свършат работата си безупречно. стела беше изрусени 160 сантиметра чиста ярост. изрусен ангел с много тежък харак тер, станала барманка, а мъжете в бара (и те спасители там, и те жътвари на русите жени) бяха готови да направят каквото поиска ангелът с изрусената коса. във вторник тя имаше дос татъчно малко работа, че да водим лек разговор.
Сядайки на бара, като по часовник влезе мъж – прилич но облечен, прилично чаровен, прилично непознат… Няма какво друго прилично нещо да кажа. Усмихнах си се сама, за щото в главата ми просто се редуваха думите – влюбванки, вторници, влюбванки, вторници, врати през вторник с влюб ванки.
Беше му нужно едно мое „връзване на коса“ време, за да види дали имам пръстен на ръката и да ме погледне с „мога ли да седна до теб“ погледа. Очите ми, които не успяваха да го обхванат в целия му ръст, се катереха нагоре-надолу по тя лото му – от кестенявата му коса до ръба на панталона му и обратно. исках да се уверя, че е толкова хубав, колкото мис ля. Но, въпреки че изморих очите си с цялата тази трениров ка, те отдавна отговориха на неговия ням въпрос с още по нямо „да“.
Той поръча два пастиса и като цяло знаех, че ще се каним да си тръгнем заедно. сприхавите секунди, в които стела опипваше чашите и се чудеше къде ли е пастисът, бяха ужил ващо дълги. Пръстите ми потропваха по тезгяха, давайки ѝ направление накъде да погледне. тези нейни грешки кара ха мозъка ми да репетира начина, по който непознатият ми приятел се връща, позицията, която заема, усмивката, която ще ми подхвърли. времето не ми стигна да изрепетирам как во ще му кажа, нито да реша колко бързо ще се влюбваме. За това още когато хвана двете чаши пастис, реших, че е време.
За да се уверя, че е толкова красив, колкото си мисля, очите ми обиколиха цялото му тяло още веднъж. Беше фо тограф – разбира се, че беше фотограф. и преди съм имала вторнични влюбванки във фотографи, но заради този бях готова да приема, че всички други не знаят какво е обектив и камера. Ако беше казал, че е единственият фотограф в света, щях да повярвам. и тъкмо докато се отричах от всички дру ги фотографи, стела пусна „Don’t Let Me Down“ на Бийтълс. Ако беше по-близо, сигурно щях да я целуна. и точно като във фотографията – един момент се състои от няколко ком понента, а часовникът, който премести стрелките си ненор мално точно с Бийтълс, даде сигнал за образуването на един перфектен момент – любовна песен за най-мразената жена на света, вкус на сладко коренче от Сирия, аз с най-красивите токчета, стъпвали по този под, и мъж, за когото можеш само да пишеш, и пишеш, и пишеш. А и е единственият фотограф на света.
* * * След три часа излязох от бара в света с другите фотогра фи. Напускайки бара, развалих композицията на перфект ния момент. Оставих и името му, и адреса му, и листчето с те лефонния му номер при стела. Нямаше как обаче да разваля най-красивото влюбване с връзка.
Беше ми ясно, че фотограф семейство не прави… а аз – също.

ЛИЛАВО ПАЛТО

Ти се разхождаше в лилаво палто Продължете да четете Миряна Никич, Сърбия →

СИЛАТА НА МОИТЕ СИНОВИ

Това са те!
Двете лица, които винаги ме връщат назад:
мислено ме връщат в младостта;
връщат ме към най-красивите мигове от живота ми.
Това са те!
На които винаги пожелавам
да се усъвършенстват и да бъдат успешни,
по-успешни не само от мен,
но и от всички останали.
Това са те!
Те винаги са най-добрите.
Те са светлината на живота ми.
Това са те!
Когато ги няма;
когато не са около мен;
когато искам да си спомня
как изглеждах в миналото,
преди повече от двадесет години…
Това са те!
Винаги ще съм нащрек за тях;
Винаги ще треперя за тях;
само между мен и тях няма съперничество.
Това са те!
Двамата млади,
двете лица по-ценни от очите ми,
и от всяко неизмеримо богатство.
Това са те!
Те са моето шофиране,
мотото за ново по-добро време
Това са те!

Превод: Ваня Ангелова

Роден е в Струга (1971). Писател, поет, есеист, разказвач и преводач. Завършил е Икономическия факултет в Прилеп към Университета „Св. Климент Охридски“.
От 2020 година е председател на Културния център „БРАН“ в Струга, главен и отговорен редактор на списанието „Бранувания“, както и организатор на „Стружките литературни срещи“. Администратор е на платформата „Македонска поетична съкровищница“. Най-известното му произведение е стихосбирката „Бащиният завет“. Носител на множество национални и международни награди.

Сашо Серафимов
България

СЪС ЗАВЪРЗАНИ ОЧИ

Там, откъдето идваме,
е пространство с карфица.
Забодени някъде в космоса, за да не мърдаме,
и да не знаем къде сме.
Там, откъдето идваме,
е кръстовище.
И всеки път е истински, с кости в земята.
Плачем за близката смърт
и се радваме на далечното бъдеще,
а те са събрани на времето в шепата.

Там, от където идваме,
е може би нашето връщане
с къщите, с улиците, с планината и извора,
с любовта, която ни връзва очите,
и с души, проверени от други вселени.

СТАРЕЦЪТ И КОРАБЧЕТО

Светла работа е да си щастлив,
когато вали дъжд,
или когато дъгата свети в края на улицата,
а ти си едно малко дете, шляпащо из локвите.
Осенява те голяма любов,
която изпълва улицата,
влиза в къщите,
сдобрява таткото
и цялата махала иска да ти е приятел.
А ти пускаш корабче по вадата
и вече си преплувал половината свят.

Живея като човек, загубил себе си,
и се радвам, че и другите не ме намират.

ПИАНОТО НА МОЦАРТ

Все казвам – това ще свърша утре,
сякаш утре е мечтаният бряг, където нещата сами се правят,
където пристигат корабите със щастие.
А днес какво е – днес е място,
в което си вързан от собствените си бесове.
Днес няма нито една врата, няма прозорец.
Днес е клетка.
Хвърлят пианото на Моцарт
от осмия етаж,
върху колата на Форт
и страдат за возилото.

А отвън се разхождат утре и вчера
наконтени, всезнаещи, с международни маниери.

Така е хубаво да си мечтаеш за утре.
А като дойде, се оказва днес.

Х х х
Да победиш себе си е все едно да потопиш всички кораби на врага и да тръгнеш по водата.

БЕЗКРАЙНОТО ГОВОРЕНЕ

На Стефан Цанев

Не искаш с тази дума да започнеш,
тя по-лоша ли е или намирисва на отчаяние,
тя може ли да поведе нанякъде –
секирата да вземе или пък хляб да донесе?
Тя може ли приятелят ми да събуди в земята?

Безброй са думите, но си остават все далече.
Уж в тях живеем и от тях се храним,
но те всемира са побрали,
а пък ние с дрехи и с оръжие,
с тефтери, със решетки, със забрани,
с къщи, със морета, със реки,
едва-едва пълзим към техните простори…
И нашият всемир – контейнер със боклуци.
Посягаме, гризем, във вестници живеем,
затворени и опаковани в найлонови торбички,
разнасяни от ветровете на промяната – една и съща.

Не стигат думите на тях да стъпиш
и стената да прескочиш
такива хлъзгави, недружелюбни, стиснати, намръщени.
Кой ни изпраща тези думи?

Те ли не усещат желанието на сърцето
или не чува То какво му казват те?

Дали и те воюват като нас,
опожаряват селища, обезглавяват,
преселват се и бомбардират?

И ако всички думи, казани и премълчани от хилядолетия
все още са около нас,
не живеем ли в тресавище от думи,
и вече сме удавени от тях,
потънали, безсилни сред блатата на безкрайното говорене.

Х х х
– Ще нарисувам град, във който всички да са братя.
– Ще нарисуваш, но кой ще вярва на творбата.

ЗА РОДИНАТА И МОРЕТО

Застанал на този стръмен бряг животът ми пие от страданието на моряците, на рибарите, на птиците, на рибите на скитниците. Аз съм твоя син, татко Море, ти си моята прародина – дървото на живота, дървото на смъртта, дървото на лодката, с която плувам между двата бряга. От хиляди години свалям и издувам твоите платна –облаците, за да отпътуваме към други брегове, към други светове.
Кални и дребни са моите чувства. Душно е в каютата на тялото. Зверове и птици се дебнат там, пирати и разбойници разделят чуждото злато – секат глави и псуват боговете. Вмирисани на тиня и на вино бурите на незнанието пречупват мачти и пътешествия, разкъсват спомени, предания и бъдеще; изпълват трюмовете на страха ми и бясно запокитват всяка мисъл за спасение.
Аз ли съм този старец пред колибата на брега, аз ли пека рибата, облякъл къса риза от листа, и чакам любимата да излезе от морето, аз ли пия роса от смокиновото листо. Какво е Родината море – история, покъщнина, птиците, които ми дадоха песен, мракът, който ме научи да открия светлината или срещата на две случайни силни чувства.

Сашо Серафимов е роден на 30.08.1953 г. в Добрич. Завършил е Славянският университет – София, специалност „Социална педагогика“. Издал е стихосбирките „Белег“ (1979; в съавторство), „Дума свободна“ (1990), „Дарителят на сънища“ (1994), „Врата на хоризонта“ (1998), „Синият поглед на дървото“ (2004), „Потъване на светлината“ (2009). През 1995 г. издава книжка с приказки „Объркани приказки». В издателство „Жанет 45“ издава още „Натрупване на незнание“ и „Случаят живот, или сънят на света“. Стихосбирката му „Старците умират в края на света“ (2013) получава две национални награди: съпътстваща на името на Христо Фотев и наградата „Дамян Дамянов“.
Негови стихотворения са превеждани на полски, словашки, турски, румънски, руски, английски и др. езици. Лауреат е на международни литературни фестивали в Украйна, Румъния, Полша, Турция. Член е на Съюза на българските писатели.

***

Криволичещи думи са подходящи,
та и Балчик не е сътворен от Божията ръка.
В него са работили усърдно турци, гърци и шведи
и всеки е допринесъл за историята на заболяването му.
Ала тук всъщност нищо не е толкова кратко,
колкото шведското „tack“
и нищо не е толкова дълго, колкото гръцкото „mikos“.
Аллах затворил благосклонно очи
и мъжете разпалили въгленчетата

в съдинките на наргилетата.

Добитъкът издишва топлина,
лениво се носи по Белите скали, дъвчи нагарчащи билки,
поели от солта на разбиващите се вълни.
Тук се носи вечен шум
и преграда за него са само неравните стени
на стари обиталища.
Разбитите улички определят темпото,
и най-силният дори
трябва да превие гръб,
за да се промуши
през дървените портички –
да премине и да види.

Балчик се отваря.
Дали да вляза в него?

А ти къде си?

***
Младата принцеса сяда на трона.
Нека очакването е венецът ѝ,
както и нейната надежда.
Далечината е синкава,
Тронът – ледено мраморен.
Хладината на земята,
движението на водата,
от Черно чак до Азовско море
се кълбят мъглите на надеждата,
само и единствено на надеждата.

Лилии.
Ириси.
Дишай и живей.

***

Настъпи времето за плевене.
Валяло е, пръстта е много омекнала,
ръката ѝ е решителна.
Само безкрайно налудничав
идеализъм
би могъл да спре
нежната, но решителна траектория
на тази дейност на плевене,
датираща от няколко десетилетия.
Богоугодна работа,
очарователна градина
и въвеждане на ред.

Между поветицата и лепката,
които издърпва заедно с коренчетата,
се държи упорито някакъв друг корен
и както толкова пъти,
дори и днес тя не намира име
за него.
Остава си.
Несъвместим е.

Твърд, заклещен между камъните,
не можеш да го измъкнеш, да го изровиш, да го придумаш,
дори да изпочупиш в него всички нокти,
да плувнеш в пот и да грохнеш от дърпане.

От колко години размишлява тя тук върху това?
Кое ли изобщо е било в началото?
– Хаоса и тя, в шеметен въртоп

разперила ръце и крака,
изпънала ги чак до крайчетата на пръстите
и наклони ли глава назад,
ще я удари в крайпътния камък
на своите безкрайни, обсебващи пътувания.

Нокти без лак,
очи без грим,
само широко отворени,
вкаменени
и о, удивление –
първият кълн
от корена под камъка,
тази вечна решимост за живот,
та нали точно заради това
тя не вдигна ръка да прекъсне живота му,
не го разсече със сърпа,
не го задуши,
не го заля с отровата на злобата.

Само заради това удивление, тази радост
и новия пролетен ден
тук и сега с общи усилия
пазят
сърпа на полумесеца
и се питат заедно и отново заедно:
Ние също ли сме част от зората?

Това не е паметник.
Това е празник
на несъвместимостта
и красотата,
и преходността.

Превод: Димана Иванова.

Радка Рубилина завършва магистратура по русистика във Философския факултет на Карловия университет в Прага и докторантура по литературознание в университета в Констанц, Германия. Занимава се с превод на поезия, промотиране на славянска литература в Чехия, както и на чешката литература в чужбина. Превежда модерна поезия от руски и украински език (Анна Баркова, Ян Сатурновски, Саша Соколов и Сергей Жадан). Автор е на стихосбирката „Евтина романтика“ (изд. „Дофин“, 2017) и поемата „Балчик“ (изд. „Персей“, 2025). Живяла е в Европа и Азия, където се е занимавала с дипломация, култура и човешки права. В момента е директор на Чешки център София.

Миодраг Якшич
Сърбия

МОРСКОСИНЬО НА БЕЛИ ТОЧКИ

тази нощ ти ще плачеш,
затова толкова убедено очакваш да не падне мрак.
Не е нужно, щом плачеш, да бъде и нощ.
сълзите са безусловно чувство, когато си сам.
Когато заспиш, ще го сънуваш.
Щом се събудиш, той ще бъде в мислите ти.
любовта ще те връхлети,
ще те обземе тъга от несподелена любов.
Пълна с въпроси и празни отговори.
На нивото на идеите е и нивото на съгласието.
Чакат те окончателни намерения, но…
смъртта не е последната дума.
Печелиш победа,
обличайки любимата си рокля на точки.
Морскосиня, на бели точки.
тъмнината е основа за сияещи зрънца.
среща на тъмнината и слънцето.
Майка ти и същата рокля.
Ще продължиш да сравняваш.
Пролет и сняг около теб.
Понеделник и виковете на деца в парка.
тексаско яке и чанта Pafrois на рамото ти.
Зараждаща се младежка енергия и красота в огледалото…
гордееш се с дългите си крака.
локви по тротоара тази вечер се пенят
като най-красивите морски вълни.
Не мислиш за него в момента!
Булевардът и любимото Blue caffe в обичания град.
По-лесно е да преодолееш тъгата си,
ако всички около теб пеят.
Шумно прогонваш изкушението.
то не записва моменти, важно е те да те защитават.
Дишаш дълбоко и не забелязваш нощта.
и продължаваш напред…
Животът не е нещо от решаващо значение.

Превод Наталия Недялкова

Миодраг Якшич е роден през 1969 г. в Белград и прекарва детството си в Стара Пазова. Публикува двадесет книги с поезия и проза, които са преведени на двадесет езика и за които получава множество награди в страната и по света. Като архитект е автор на повече от 200 проекта и изследвания, а като издател на 190 книги и 16 LP плочи. Ръководител на художествената група и издателство „Арте“, председател на Матица на сърбите в региона, член на Управителния съвет на Сръбската библиотечна асоциация, инициатор и главен редактор на Художествената колония в Кръчедин, директор на белградския фестивал на певците и авторите на песни „Кантфест“ и Международния фестивал на книгата „India pro poet“. Живее и работи в Белград.