ВТОРНИЦИ, ВРАТИ, ВЛЮБВАНКИ
тази вечер роклята ми шептеше на женените мъже, че съм прилично хубава, прилично чакаща, прилично непозна та, и те си позволяваха да ме погледнат с крайчеца на окото си – колкото да си кажат: „Прилично е да не се изневерява.“ Беше вторник вечер, която вещае само влюбванки и врати, през които влизат мъже, за които трябва да пишеш. Аз оти вах при стела. От половин година тя работеше в бар, който се намира на софийска улица, на която токчетата на жените се чуват още две улици преди нея и още толкова след това. Кал дъръм и мрамор, подредени от мъже, които знаят какви жени ще вървят по улицата, и това им е напълно достатъчно, за да свършат работата си безупречно. стела беше изрусени 160 сантиметра чиста ярост. изрусен ангел с много тежък харак тер, станала барманка, а мъжете в бара (и те спасители там, и те жътвари на русите жени) бяха готови да направят каквото поиска ангелът с изрусената коса. във вторник тя имаше дос татъчно малко работа, че да водим лек разговор.
Сядайки на бара, като по часовник влезе мъж – прилич но облечен, прилично чаровен, прилично непознат… Няма какво друго прилично нещо да кажа. Усмихнах си се сама, за щото в главата ми просто се редуваха думите – влюбванки, вторници, влюбванки, вторници, врати през вторник с влюб ванки.
Беше му нужно едно мое „връзване на коса“ време, за да види дали имам пръстен на ръката и да ме погледне с „мога ли да седна до теб“ погледа. Очите ми, които не успяваха да го обхванат в целия му ръст, се катереха нагоре-надолу по тя лото му – от кестенявата му коса до ръба на панталона му и обратно. исках да се уверя, че е толкова хубав, колкото мис ля. Но, въпреки че изморих очите си с цялата тази трениров ка, те отдавна отговориха на неговия ням въпрос с още по нямо „да“.
Той поръча два пастиса и като цяло знаех, че ще се каним да си тръгнем заедно. сприхавите секунди, в които стела опипваше чашите и се чудеше къде ли е пастисът, бяха ужил ващо дълги. Пръстите ми потропваха по тезгяха, давайки ѝ направление накъде да погледне. тези нейни грешки кара ха мозъка ми да репетира начина, по който непознатият ми приятел се връща, позицията, която заема, усмивката, която ще ми подхвърли. времето не ми стигна да изрепетирам как во ще му кажа, нито да реша колко бързо ще се влюбваме. За това още когато хвана двете чаши пастис, реших, че е време.
За да се уверя, че е толкова красив, колкото си мисля, очите ми обиколиха цялото му тяло още веднъж. Беше фо тограф – разбира се, че беше фотограф. и преди съм имала вторнични влюбванки във фотографи, но заради този бях готова да приема, че всички други не знаят какво е обектив и камера. Ако беше казал, че е единственият фотограф в света, щях да повярвам. и тъкмо докато се отричах от всички дру ги фотографи, стела пусна „Don’t Let Me Down“ на Бийтълс. Ако беше по-близо, сигурно щях да я целуна. и точно като във фотографията – един момент се състои от няколко ком понента, а часовникът, който премести стрелките си ненор мално точно с Бийтълс, даде сигнал за образуването на един перфектен момент – любовна песен за най-мразената жена на света, вкус на сладко коренче от Сирия, аз с най-красивите токчета, стъпвали по този под, и мъж, за когото можеш само да пишеш, и пишеш, и пишеш. А и е единственият фотограф на света.
* * * След три часа излязох от бара в света с другите фотогра фи. Напускайки бара, развалих композицията на перфект ния момент. Оставих и името му, и адреса му, и листчето с те лефонния му номер при стела. Нямаше как обаче да разваля най-красивото влюбване с връзка.
Беше ми ясно, че фотограф семейство не прави… а аз – също.