Сашо Серафимов
България
СЪС ЗАВЪРЗАНИ ОЧИ
Там, откъдето идваме,
е пространство с карфица.
Забодени някъде в космоса, за да не мърдаме,
и да не знаем къде сме.
Там, откъдето идваме,
е кръстовище.
И всеки път е истински, с кости в земята.
Плачем за близката смърт
и се радваме на далечното бъдеще,
а те са събрани на времето в шепата.
Там, от където идваме,
е може би нашето връщане
с къщите, с улиците, с планината и извора,
с любовта, която ни връзва очите,
и с души, проверени от други вселени.
СТАРЕЦЪТ И КОРАБЧЕТО
Светла работа е да си щастлив,
когато вали дъжд,
или когато дъгата свети в края на улицата,
а ти си едно малко дете, шляпащо из локвите.
Осенява те голяма любов,
която изпълва улицата,
влиза в къщите,
сдобрява таткото
и цялата махала иска да ти е приятел.
А ти пускаш корабче по вадата
и вече си преплувал половината свят.
Живея като човек, загубил себе си,
и се радвам, че и другите не ме намират.
ПИАНОТО НА МОЦАРТ
Все казвам – това ще свърша утре,
сякаш утре е мечтаният бряг, където нещата сами се правят,
където пристигат корабите със щастие.
А днес какво е – днес е място,
в което си вързан от собствените си бесове.
Днес няма нито една врата, няма прозорец.
Днес е клетка.
Хвърлят пианото на Моцарт
от осмия етаж,
върху колата на Форт
и страдат за возилото.
А отвън се разхождат утре и вчера
наконтени, всезнаещи, с международни маниери.
Така е хубаво да си мечтаеш за утре.
А като дойде, се оказва днес.
Х х х
Да победиш себе си е все едно да потопиш всички кораби на врага и да тръгнеш по водата.
БЕЗКРАЙНОТО ГОВОРЕНЕ
На Стефан Цанев
Не искаш с тази дума да започнеш,
тя по-лоша ли е или намирисва на отчаяние,
тя може ли да поведе нанякъде –
секирата да вземе или пък хляб да донесе?
Тя може ли приятелят ми да събуди в земята?
Безброй са думите, но си остават все далече.
Уж в тях живеем и от тях се храним,
но те всемира са побрали,
а пък ние с дрехи и с оръжие,
с тефтери, със решетки, със забрани,
с къщи, със морета, със реки,
едва-едва пълзим към техните простори…
И нашият всемир – контейнер със боклуци.
Посягаме, гризем, във вестници живеем,
затворени и опаковани в найлонови торбички,
разнасяни от ветровете на промяната – една и съща.
Не стигат думите на тях да стъпиш
и стената да прескочиш
такива хлъзгави, недружелюбни, стиснати, намръщени.
Кой ни изпраща тези думи?
Те ли не усещат желанието на сърцето
или не чува То какво му казват те?
Дали и те воюват като нас,
опожаряват селища, обезглавяват,
преселват се и бомбардират?
И ако всички думи, казани и премълчани от хилядолетия
все още са около нас,
не живеем ли в тресавище от думи,
и вече сме удавени от тях,
потънали, безсилни сред блатата на безкрайното говорене.
Х х х
– Ще нарисувам град, във който всички да са братя.
– Ще нарисуваш, но кой ще вярва на творбата.
ЗА РОДИНАТА И МОРЕТО
Застанал на този стръмен бряг животът ми пие от страданието на моряците, на рибарите, на птиците, на рибите на скитниците. Аз съм твоя син, татко Море, ти си моята прародина – дървото на живота, дървото на смъртта, дървото на лодката, с която плувам между двата бряга. От хиляди години свалям и издувам твоите платна –облаците, за да отпътуваме към други брегове, към други светове.
Кални и дребни са моите чувства. Душно е в каютата на тялото. Зверове и птици се дебнат там, пирати и разбойници разделят чуждото злато – секат глави и псуват боговете. Вмирисани на тиня и на вино бурите на незнанието пречупват мачти и пътешествия, разкъсват спомени, предания и бъдеще; изпълват трюмовете на страха ми и бясно запокитват всяка мисъл за спасение.
Аз ли съм този старец пред колибата на брега, аз ли пека рибата, облякъл къса риза от листа, и чакам любимата да излезе от морето, аз ли пия роса от смокиновото листо. Какво е Родината море – история, покъщнина, птиците, които ми дадоха песен, мракът, който ме научи да открия светлината или срещата на две случайни силни чувства.
Сашо Серафимов е роден на 30.08.1953 г. в Добрич. Завършил е Славянският университет – София, специалност „Социална педагогика“. Издал е стихосбирките „Белег“ (1979; в съавторство), „Дума свободна“ (1990), „Дарителят на сънища“ (1994), „Врата на хоризонта“ (1998), „Синият поглед на дървото“ (2004), „Потъване на светлината“ (2009). През 1995 г. издава книжка с приказки „Объркани приказки». В издателство „Жанет 45“ издава още „Натрупване на незнание“ и „Случаят живот, или сънят на света“. Стихосбирката му „Старците умират в края на света“ (2013) получава две национални награди: съпътстваща на името на Христо Фотев и наградата „Дамян Дамянов“.
Негови стихотворения са превеждани на полски, словашки, турски, румънски, руски, английски и др. езици. Лауреат е на международни литературни фестивали в Украйна, Румъния, Полша, Турция. Член е на Съюза на българските писатели.