Интересна среща очаква почитателите на словото в Бургас на 6 юли /четвъртък/. Тогава е запланувано гостуването на поета, журналист и носител на голямата награда „Орфеев венец” за Продължете да четете НОСИТЕЛЯТ НА „ОРФЕЕВ ВЕНЕЦ” ВАЛЕНТИН ДИШЕВ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕ С БУРГАСКА ПУБЛИКА НА 6 ЮЛИ
I Конкурс за издаване на стихосбирка в Испания
„La Tortuga Búlgara“ 2023 г.
Испанското издателство „La Tortuga Búlgara“ (www.latortugabulgara.com) обявява Конкурс на ръкописи за поезия със следните условия:
Ръкопис
Ръкописите трябва да съдържат до 40 текста. Допускат се стихотворения без значение дали са били публикувани в онлайн или хартиен формат. Предложеният ръкопис може да съдържа творби от различни авторски книги и/или непубликувани такива.
В конкурса могат да участват автори, пишещи на български език.
Ръкописите се изпращат в линка във формат .doc, .odt или .docx. Не се приемат ръкописи на имейла на издателството.
Файлът трябва да бъде озаглавен със заглавието на ръкописа (то може да не е окончателно). В самия файл с ръкописа не може да присъства лична информация за автора.
Форматиране на файла
Файлът трябва да бъде във формат times new roman 12, като стихотворенията са подравнени вляво и с разстояние 1.0 между редовете. Всяко стихотворение се слага на отделна страница.
Награда
Като резултат от конкурса ще бъде присъдена една единствена награда с предложение за договор за издаване, съответния превод на испански език и последващо издаване на двуезична книга на испанска територия.
Срокове
Краен срок за изпращане на ръкописите: 14:00 часа (испанско време) на 31 декември 2023 година. Издателството „La Tortuga Búlgara“ се ангажира да издава лауреатната книга в срок от 18 месеца след обявяването на лауреата. Резултатът от Конкурса ще бъде обявен на 15-ти февруари 2024 г. Седмица преди окончателното обявяване на лауреата ще бъде споделен шортлистът с до десет номинации.
Съгласие
Всеки участник в конкурса се съгласява и се ангажира да приеме условията, посочени в настоящата обява.
Въпроси
За въпроси може да се обърнете към издателството на имейла latortugabulgaraediciones@gmail.com като напишете в основанието „Конкурс за поезия 2023“.
Продължете да четете I Конкурс за издаване на стихосбирка в Испания „La Tortuga Búlgara“ 2023 г.
Черния плаж
Що ме не ожениш, мале ле,
що ме не задомиш –
малък ли ме имаш, мале ле
или аджамия?
Или пари немаш, мале ле,
къща да ми сториш?
Мъжки глас. Като на ранено животно. Изстреля странджанската горест към отсрещния блок – има-няма на петдесет метра.
Ами ми е мъчну, синку,
нали сме бежанци.
Чузди сме, чуздинци, синку,
рода си немама,
сватбари да дойдат, синку,
дар да ги дарувам. Продължете да четете Васил Люцканов
Колко безсънни нощи съм мечтаел за голямата синя вода, когато прекарвах летните ваканции на село при баба и дядо! Понякога иконите от стената гледаха в мен и ми говореха нещо неразбираемо, а аз се опитвах да им кажа само колко съм щастлив… Колко слънчеви плажове и какви омайни морета превземаха сънищата ми! Как да забравя? Кой да ме разбере? Разкошните видения, прекъсвани от утринното чуруликане на врабчетата и нарежданията на гугутките… Тогава реката беше тайнственото магично място, което ме привличаше страстно. Подобно на реката, която повличеше Колю към превзетите вече морета… С моя приятел прекарвахме по цели дни в нейните хладни извивки – гмуркахме се и ловяхме мренки, кефалчета или раци с голи ръце от подмолите. Съхнехме по вятъра – мокри и скъсани… Свободни. Опиянени. Бягахме боси през люцерните, покрай царевичните стволове по вкоравените угари на нивите, петите ни се набиваха с трънчета, но бяхме най-вдъхновените, най-истинските! Безстрашни… Устремени към реката, към очарованието, което не спираше своя ход и ни тласкаше с течението в гладкото си корито под върбите към онези очаквани брегове, по които вече пристъпвах, за да се гмуркам отново и отново с благодарност и гмуркането ми поне малко да прилича на наивно човешко възкресение…
Бях лудо влюбен в заливите на Созопол и Несебър, но постепенно тази любов се измести от любовта ми към Обзор…
Из разказа „Мълчаливият монах“
ПЛАН ЗА БЯГСТВО
оставѝ тайни знаци на местата Продължете да четете Виолета Кунева
1. Завършили сте Славянска филология в университета в Гранада. Защо се насочихте към славянските езици при тази световна инвазия на английски език?
Интересът ми към славянските езици идва от много отдавна. Бях на около 12 години, когато чрез майка ми се запознах с украинка и тя започна да ми дава уроци по руски език. По-нататък, когато бях на 16 години, ходех на частни уроци по руски език при една белорускиня. Когато завърших 12-ти клас и се подготвих за матурите, реших, че искам да кандидаствам в университета за специалност „Славянска филология“, тъй като изучаващите славянски езици не разполагаме с много ресурси и мислех, че най-добре ще е да го изучавам в университета с квалифицирани преподаватели. Прецених, че за английския език винаги ще има време и хиляди шанса, докато руски, чешки и български не разполагат с много възможности за изучаващите. Особено с по-малките езици както българския – трудно се намират ресурси, граматики и книги в интернет, видео уроци и тн.
2. Направили сте достояние много български автори на испански език. Кои испаноезични автори обаче, бихте искали да преведете на български?
Ами превел съм вече няколко, сред които са Уберто Стабиле, Хорхе Рихман и няколко стихотворения от Алехандра Писарник. Но като преводач смятам, че най-добре е преводачът да превежда на родния си език, заради това реших да се фокусирам в превода от български на испански език. По-естествено е.
3. Пишете поезия. Автор сте на две стихосбирки. Почеркът ви е разпознаваем. Кои са темите, които присъстват във вашите текстове?
Мисля, че освен хомоеротичното и упадъчното има голямо присъствие на теми като любовта, приятелството и липсата от топлина и физически контакт. В моята първа стихосбирка „Едно мъжко момиче“ (Фондация Емили, 2022) има повече разочарование, отчаяние, липса/нужда от физически контакт, има според мен и голям социален заряд особено в първата част на книгата, докато в „Синя пустиня“ (Фондация Емили, 2023) има повече критика към религиозния фундаментализъм, има повече снимки, много стихотворения са много описателни. Освен това е и по-обнадеждаваща. В нея любовта побеждава, докато в „Едно мъжко момиче“ любовта просто я няма. Донякъде „Синя пустиня“ е и пътепис, в който разказвам за своите преживявания в Узбeкистан. Искаше ми се да пресъздам в текст образите, които съзрях там. Но също има и много силен междумъжки сексуален заряд. „Синя пустиня“ е донякъде и възбуждаща книга.
4. На 28 години сте, имате поглед върху писането на младите хора. Ако трябва да го определите с няколко думи, кои биха били те? Битува и мнението, че днес те не отделят достатъчно време за четене, как бихте коментирали това?
Трудно ми е да определям стила на младите български поети, тъй като спектърът е много голям и още се запознавам с него. Обаче една тема, която често присъства в тях е носталгията. Странно красиво е, когато млади автори пишат (и пишем) за носталгия. В тяхната поезия срещам и тъга. Но също така, в много млади автори срещам и силна социална критика към консервативните идеали, преобладаващи днес в българското общество. Това ме радва много. Относно четенето, мисля, че повечето автори четат. Виждам го във фейсбук всеки ден, когато авторите, които следя, споделят не само своите стихотворения, но и на други техни връстници. Обаче съм срещал и такива автори, които гордо споделят факта, че не четат и че даже не редактират своите стихотворения. За радост те са малко.
5. Филолог сте. Книгите, от които сте изкушен.
Напоследък чета най-много съвременна поезия. Бях много впечатлен от „Нещата, за които мълчим“ от Ина Иванова и от „Полуразпад“ от Мария Гетова. Но да не говорим само за български автори – скоро прочетох романа „Майчино мляко“ на латвийската авторка Нора Икстена в превод на испански от Рафаел Мартин Калво и остави голяма следа в мен. Книгата е потискаща красива. Има и една книга-пътепис, която много ми хареса и даже е преведена на български. Казва се „Съветистан“, от норвежката журналистка Ерика Фатланд.
6. Как виждате Марко Видал след 10 или 20 години?
В работната сфера се надявам да съм завършил докторантурата. Също бих искал да преподавам български език, защото и аз съм се „измъчвал“ да го изучавам и знам къде испанците срещат повече трудности в изучаването му. В личната сфера ми е добре така, както съм в момента – омъжен и в хубави и близки отношения с моите роднини.
Марко Видал Гонсалес е роден през 1995 г. в Санлукар Де Барамеда (Кадис, Испания). Завършва славянска филология в университета в Гранада. От 2016 г. до 2019 живее и работи в София. Поет и преводач от български на испански и от испански на български. Той е един от редакторите в сп. „Нова социална поезия”. Превеждал е стихотворения на бесарабски поети като част от бакалавърската си теза на тема „Бесарабските българи”, антологията на сп. „Нова социална поезия”, „Синьото момче/El muchacho azul” на Александър Вутимски, „Бяло момиче/Muchacha blanca” на Владимир Сабоурин и също така стихотворения на разни български съвременни поети като Рада Панчовска, Александър Шурбанов, Ружа Велчева, Амелия Личева, Кирил Василев, Златомир Златанов, Ани Илков, Стефан Иванов и др., които са били публикувани в престижни латиноамерикански дигитални списания като Vallejo&Co., Liberoamerica и Circulo de Poesia. Голяма част от стиховете му са посветени на социалната тематика и на впечатленията му от България. Интересува се от български език и диалектология, политика и социология. В свободното си време се занимава със своя блог “La Tortuga Bulgara” (Българската костенурка), посветен на българския език, литература и култура. През декември 2017 г. е награден от Сдружението на испаноговорящите журналисти в България заради работата си в разпространяването на българската култура пред испанска публика в рамките на конкурса “Светове и Цветове”, който се организира веднъж годишно.
Из дневника на опасенията
Не пътувам с бързи влакове
престанах да пиша картички Продължете да четете Хана Кошкова
Първи национален литературен конкурс на името на Янаки Петров организира Община Средец. Той ще се проведе в две категории – поезия и кратка проза. Жури, чийто състав ще Продължете да четете ОРГАНИЗИРАТ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ИМЕТО НА ЯНАКИ ПЕТРОВ
Третото издание на литературния формат „Поетични реплики” ще събере поезията на Диана Саватева /”Капка, изпреварила дъжд”/ и Катерина Стойкова /”Американски деликатес”/. Продължете да четете В БУРГАС „ПОЕТИЧНИ РЕПЛИКИ” ЩЕ РАЗМЕНЯТ ДИАНА САВАТЕВА И КАТЕРИНА СТОЙКОВА
ПОСЛЕДНИ НАБЛЮДЕНИЯ
Най-сетне с постоянството на делнично пране
се сгъвам и разгъвам възхитително –
свободен като празно портмоне,
ала прекъсва ме хладилникът –
мучи моторът му – внезапно силен, учестен
и гладен се насища с електричество –
технологичен вид, от нас опитомен,
в домашната си служба е величествен.
И ето ме – стремя се равномерно и унесено
да храня устременото към дисциплина тяло,
да бъда същият човек – изпитвам си ръцете
и в крайна сметка водя своето начало
оттам, където всички верни ученици
уроците си учат – все добри, нахранени,
те пият портокалов сок, вървят в редици,
играят на имоти и замогнати стопани,
накрая оставят зад себе си сметище –
грамада боклуци, курорти и срам,
и тонове, тонове мъртва конфекция,
износила родния им монограм.
Загърбвам дома си и пътят ми скръбен е,
прехвърлил реките с фабричния лов,
и мъртвите складове – риби захвърлени –
издуват кореми с безмитна любов.
Да бъдем дискретни, усмихнати, ведри,
да спрем с тези образи – прах, суета, –
подобно тълпата край градското езеро,
без глупава страст към конкретни неща –
събрана да види живота от клюките –
как замогнати хора трупат успехи,
как правят ремонт и изхвърлят боклука –
вън от техния дом той съвсем не е техен…
А ние, независимо къде и как сме,
каквото и до днес да сме спечелили,
отвъд досадните житейски факти,
да го обърнем на веселие.
Понеже вече съм изпуснал възрастта си за мечти,
понеже вече всичко съм изпуснал –
аз мога безучастно да остана отстрани,
във своите утопии дълбоко да се впусна,
докато нося овехтялото си тяло,
аз без усилие приветствам пораженията,
приемам смисъла им ритуално,
подреждам ги и ги разглеждам с възхищение,
защото днес не се съмнявам –
в мен зрее нуждата да губя,
човекът, вярвам, има право
да бъде съзидателен и тъжен.
Но как да удържа на постоянството –
отново се налага да пътувам –
да умножавам себе си в пространството –
автомобилът по горивото тъгува…
Поемам към крайпътно заведение,
остава да постигна самоличност,
усещане за ежедневна веселост
и ентъртейнмънт във промишлени количества.
КРАЙБРЕЖНИ РАБОТИ
Гълъбите надделяват.
Пристигат и прогонват сладкопойните мечтатели,
отнемат им мушиците и градовете населяват –
до таваните… И от стрехите проповядват
насъщните си глупости.
Обмислям гълъбите – опетненото им от мазута оперение.
Врабците съм оставил настрана –
сред птиците, които тук не идват,
залисани сред градските си колебания.
Но гълъбите имат право винаги
над плячката – огризки от нехайните туристи.
Навярно чайките и гларусите са навътре някъде,
към дълбините на морето,
на лов за рибата, която всичко предполага.
Да, гълъбите имат право –
сред хищните подмолности в природата
те винаги успяват, улисани в трохите си…
тъй по-добре от мен
решават въпроса за глада и за смъртта,
избират,
а аз се колебая
сред дребните си размисли и състояния,
залутан в по-добрите намерения,
които никога не водят до решение.
Дори в пределите на зимата се справят гълъбите някак…
животът им отнема сигурните подаяния на лятото
и в своята решителност се връщат
към корените на тревите,
към семена, отскубнати от вятъра.
Те винаги се връщат и успяват.
Аз се колебая.
И ето, край брега мазутните петна спокойно се разстилат
като тревогата ми за врабците, славеите и стърчиопашките,
останали встрани.
И ето, край брега аз имам пясък, камънаци и търпение.
Осмислям камъка –
сродявам се със острата му твърда мъдрост, наситила дланта ми,
която няма да е праведна.
И хвърлям камъка срещу природата на силните.
ПРИЧИНИ ЗА НЯКОИ НЕЩА
Ако решиш да се замислиш, ще отложиш всичко,
защото някъде те чака град от скука подреден,
там само куче на покойник би могло да те обикне.
Тук хаосът осмисля. Да, навярно се замисляш,
така обикновено става –
събираш си нещата, заминаваш.
Шофьорът и таксито заговорничат и закъсняват.
По пътя до летището и през квартала
задръстване проточва се като раздяла.
Нещата с тебе се сбогуват, когато се отдалечават:
Ти, мост, от прилива сломен,
тук всеки ден за тебе стъпки съм полагал,
додето на реката ѝ дотегна и прогони
напрегнатите твои форми.
И ето дълго тебе – мъртвия, и мен
течението ни отнася.
И с теб довиждане, дърво – скърби, но тихо,
защото птиците ти отлетяха –
и сянката ти подир тях отслабна.
На работа са вече твойте врани
и ровят кофите за смет – изкарват си прехраната.
Заети са и уличните зверове –
доскорошни пияници и курви,
захвърлени по офиси и по квартири.
А всички богове от данъчните служби
при хората са слезли
те сметка за живота дотук да им потърсят.
Като тревога ме обзема пролетта –
страхувам се от навиците на сланите
да се разплащат през април.
И изоставям топлината си в квартирите,
хотелите, бордеите, избили по лицето на града.
Тук някой личната ми карта разиграва,
живота ми неволно обобщава –
места за раждане, места за смърт,
къде и колко ще остана в мебелираните стаи
за временно живеене срещу заплащане.
Защото аз се състоя от сбора на нещата
между смирение и съпротива:
да нямам дом, да имам само автогари и летища,
и разписания, които да разказвам наизуст
на бледите таксита,
щом дойде време да заспиват.
Такситата са моите настинали деца – тъй жълти и болнави
от скитане в града,
и неповикани от никого да се прибират у дома.
В хотелската ми стая
накрая съм забравен
от грижите, които съм познавал,
от гласовете в автобуса и в квартала.
А нощите едва удържат
страстта в плътта на проститутките.
И всички дни
са топли, но напуснати
като
поевтинелите хотели след събуждане.
ДРУГА ВЪЗМОЖНОСТ
най-после с постоянството на седмично пране
се сгъвам и разгъвам
във най-различни състояния – от ведрина до строгата замисленост
Сега пералнята ме сепва, прекъсва ме хладилникът
мучат моторите им силни, равномерни, учестени,
навярно се насищат с електричество и ще заспят
след малко
домашните животни, вързани за своя повод
да не избягат те от коневръза на домашните си служби
Но ето ме, стремя се равномерно и унесено
да бъда същият човек, изпитвам си ръцете –
телата на продуктите измивам
и храня устременото към дисциплина тяло
И в крайна сметка може би ни водят
към мястото, в което подлеците
най-подло доволно нахранени пропускат своя урок,
порастват, работят, трупат имоти
а уж за всички има портокалов сок,
накрая оставят зад гърба си
своето лично сметище:
грамада боклуци, билети,
употребени курорти,
тонове мъртва конфекция
Напускам дома, тръгвам по пътя
какви покрайнини – полета за промишлен лов,
тук складове, издули покриви като обърнали корема риби, ме спират
на края на града
Успяваме да построиме скелети на изчезнали древни видове,
които да обличаме с ламаринена плът
Но нека не се разсейваме с образи
Изисква се да бъдем дискретни
усмихнати и учтиви
без отношение към конкретни неща
както насъбралата се тълпа при крайградското езеро
наблюдава
как
замогнати граждани хвърлят боклука си
правят ремонт, трупат успехи
Независимо къде се намираме
ежедневните действия трябва да бъдат сведени до веселие
един неуморен празник на всяка цена
Понеже вече съм изпуснал възрастта си за мечти
понеже всичко съм изпуснал
аз мога да съм безучастен
и да отглеждам кротко своите утопии
да ги скривам в плътта си
докато посивявам на външен вид
Без никакво усилие приветствам свойте поражения
подреждам ги и ги разглеждам с неприкрито възхищение
защото днес не се съмнявам
не ми е подозрителна потребността от загуби
нито пък правото човек да бъде съзидателен и тъжен
Съвсем не знам какво ме докара дотук
Поемам към крайпътното заведение –
влизам – поръчвам, излизам и тръгвам.
Навярно мога да понеса всичко, но сега
отново се налага да пътувам
да утвърждавам себе си в пространството
Имам път, автомобил и вероятно готов съм
остава да постигна самоличност
и чувството да бъда част от тази ежедневна веселост
дейли ентъртейнмънт
в промишлени количества
ЗА ЗЕМЕДЕЛСКОТО ИЗКУСТВО
Но ето и полята ми, посърнали от плевели
и незасяти, и отминати – отложени възможности.
И ето биволите мои гладни – с какво да ги нахраня,
какво да разделя поравно?
Остава моето съмнение на две да им предложа.
Те могат повече от мен.
Не изпитвам подлост, но завиждам
за ясната представа на живота им,
за дните им, лишени от съмнение, и за
децата им – в обора замучали от възторг.
Но нямам син – живота му пред техните копита да положа –
усърдието им отново да изпитам
и верността – след залъка и бича.
Напразно ги обмислям. Самият аз съм несъгласие.
Навярно трябва повече да вярвам
във основанията на нещата – в дълбокия им непорочен замисъл.
Така отпращам мислите си надалеч
или пък надълбоко ги заравям
като котлети във хладилник.
Прощавайте, вежливо е да се говори за смъртта
с неясни и отвлечени понятия
и да се убива с настървение.
Аз трябва де се уверя, че биволите постоянно са заситени
с пейзажите от пътя си, обмислят ли, или пък знаят
отвежда ли смирението там, където води ни и съпротивата.
Тогава ми остава отстъпление пред свободата им.
И да премина сам навътре в пустотата си –
до камъка, до извора, до огъня и до причините
за съществуването или липсата.
Иван Брегов е роден в гр. Бургас през 1986 г. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее в гр. София. Автор е на стихосбирките – „Небе в земна рамка“ (2003), отличена с наградата на в-к „Пулс“ на „Южна пролет“ за издаване на последваща стихосбирка – „Разказвач на стихии“ (2004). През 2014 г. излиза „Няма места за сбогуване“ (Изд. „Жанет-45“), отличена със „Золотой Витязь“ (Москва, 2014), а през 2023 г. – „И сърцето тренира своята смърт“ (Изд. „Жанет-45“).
