Васил Люцканов

Черния плаж

Що ме не ожениш, мале ле,
що ме не задомиш –
малък ли ме имаш, мале ле
или аджамия?
Или пари немаш, мале ле,
къща да ми сториш?
Мъжки глас. Като на ранено животно. Изстреля странджанската горест към отсрещния блок – има-няма на петдесет метра.
Ами ми е мъчну, синку,
нали сме бежанци.
Чузди сме, чуздинци, синку,
рода си немама,
сватбари да дойдат, синку,
дар да ги дарувам.

Ехото повтори, а думите отлетяха към гуреливото лице на утрото. Мъжът стоеше със затворени очи. Закован на перилата на терасата на шестия етаж. Влага напираше през стиснатите клепачи. Под него мълчаха дървета и птици. Сякаш животът бе спрян на пауза…
Нито една бабичка не излезе на отсрещните балкони. Бяха окаменели, всяка в своята кухничка – коя над къкреща тенджера, коя над плетиво в скута. Вторачени в ръцете си – сбръчкани, мазолести: празни.
Отсреща мъжът прокара длани по лицето си – да изтрие вцепението, обърна се и бавно прекрачи в тишината на апартамента си. Бабичките въздъхнаха и прекръстиха сянката му: „Господи, дай му сили да издържи, горкия…”
Вельо, затвори балконската врата и прекоси детската стая без да се оглежда, забол очи в краката си. Изгази сумрака в коридорчето без да светне нито една лампа и продължи към просветналите прозорци на кухнята. Включи котлона и притопли тенджерката със сутрешния липов чай. На бавни глътки изпи една чаша. Останалото изля в купичка с две надробени филийки типов хляб и малко натрошено сирене. Задуши попарата с капака на тенджерката и седна да изчака до сгъваемата масичка. Запали първата за деня цигара и се пресегна да смени квадратчето на стенния календар – оставаха десет дни до края на април. Трийсти се падаше Разпети петък…Беше го отбелязал с голяма питанка. Потръпна зиморничево, загаси фаса, отвори прозореца и изкара пепелника на перваза. Седна пред масичката и бавно запреглъща залците от попарата. После изми купичката и лъжицата и ги сложи на сушилника. Излезе в коридорчето, нахлузи вехто рижо яке, обу стари удобни маратонки, нахлупи плетена шапка на главата си, окачи еднократна предпазна маска на ушите си, дръпна я над носа си и излезе, като хлопна входната врата зад гърба си. Правеше всичко механично, като добиче, както го беше правил безчет дни поред преди това, с превити рамене и празни очи с един единствен изгарящ въпрос в главата: „Боже, душа не ми остана, колко още да я стискам зад зъбите?”
След малко бялата му брада прекоси по диагонал зелената черга на градинката между блоковете и изкачи стъпалата на кварталната бакалница на ъгъла на крайния блок. На касата Гарабед го поздрави с очи, обърна се, зареди кафемашината, дръпна кутия цигари от стелажа над нея и я сложи на тезгяха. След малко до нея прибави аромата на димяща картонена чашка. Вельо подаде приготвени пари да плати. Гаро не посегна към тях, ами се наведе и вдигна черна найлонова торбичка с банани.

– Днес нали ще ходиш?
Вельо кимна.
– Носи много здраве и от мене.
– Сполай ти…
Вельо взе торбичката, цигарите и чашката горещо кафе и излезе на панорамното шосе, което отделяше жилищния комплекс от Приморския парк. Пресече на зебрата и приседна на пейка при арката на входната алея. Наоколо нямаше жива душа, дори ранобудни кучкари не се виждаха. Вельо изпи на бавни глътки кафето и се загледа към заруменелите облаци, прозиращи през голите корони на дърветата. Време беше! Стана, хвърли празната чашка в най-близкото кошче и пое напреко през храсталаците, скриващи жп линията и лонгоза на солниците. Заобиколи стобора на конната база, откъдето се носеше острата резлива миризма на животните и нагази в крайбрежните треволяци. Излезе на тясна пътечка, заглушена от папури над човешки бой, и закрачи по меката пръст. Тънък вятър просвирваше папуровите копия над главата му, но долу беше завет. Тази пътека го лекуваше по време на първата смъртоносна вълна на ковид пандемията, когато затвориха и двата парка – Приморския и Езерния, а полицейски патрулки запречиха входовете им и дебнеха за луднали нарушители по алеите. Пътеката не прекрачваше ни в единия, ни в другия парк, а като смок се виеше между солниците и старата жп линия, която формално делеше двата парка. Знаеха я стари рибари и орнитолози, а изгубени души като него скъсяваха по нея пътя от омразните си балкони до морския бряг. Вельо подмина плетената наблюдателница на орнитолозите, откъдето снимаха бяло-розовите питанки на лебеди и фламинго, чийто ята зиме посяваха лимана. Не погледна и към празните гнезда на въдичарите, а свърна към жп линията, прекрачи тревясалите релси и крайбрежния път и подпря чело в дюните на Черния плаж. При соца се славеше като Адамов, сега едни зевзеци му викаха Дервишов, а други – Исихия заради обитателите му. Но за местните си остана Черният плаж – черен като мъка железен пясък. През лятото по пладне искреше като черна жарава, на брега морето се потеше в купести облаци, а долу в трептящата адска мараня грешни адамовци, намазани с черна луга от солниците, топяха артрити и ревматизми и опалваха кокали, меса и грешните си души до спечени курешки. Вельо изкачи дюната, над която пърпореше български флаг, вързан за оглозган и изплют от вълните прът. На върха на дюната го окъпа солената роса на прибоя. Той обърна гръб на ветровития изгрев и огледа лекьосания със сенки склон към брега.
Вляво, в посока към града, под върлината със знамето тъмнееше Лоджията на Щерю. В подножието й Щерю дремеше в трона си – гръб от кръгла табла на градинска маса, седалка от парче стиропор, две вкопани вертикално автомобилни гуми за облегалки на ръцете. Тронната зала бе морето. Рано беше за поклонници.
Вдясно белееше Датникът на Руси – черга място върху бедрото на дюната, протегнато към брега. Мястото, рамкирано от сухи морски чукури, е заравнено като екран, а в средата плоски бели камъчета, изблизани от прибоя, изписваха:

България
20 април
10 дни
Пред Датника на пясъка седеше Руси, провесил ръце между коленете си и зареял поглед далече в себе си. Плетена вълнена шапка покриваше главата му, покривайки и веждите. Личеше, че нито изгревът го вълнува, нито вижда слънчевата пътечка, приближаваща от хоризонта към брега. Вельо се спусна по склона на дюната и седна до Руси. Не поздрави. Просто се потопи в мълчанието. Всеки от двамата в своето – отчаяно и безпаметно. Руси беше туморен, изсушен чироз от химиотерапия, с излъскан череп, скули като мазоли, изшкуркани хлътнали бузи под тях и очи като черния пясък наоколо. Лани след Димитровден го бяха отписали и му бяха дали от 3 до 6 месеца – 180 дни! От първия до 90-ия ката ден ги броеше, изписани с бели морски камъчета. Сам пред ревящото море и вилнеещия вятър на брега на Черния плаж. Загърбил града и света. Така се появи Датникът, а Руси стана първият морски исихаст. След първите три месеца нещо му скимна и обърна Датника – взе да реди белите дни върху черния пясък отзад напред: 90…80…70. Вече беше стигнал кота 10…
– Днес ще ходиш ли? – гласът на Руси излезе сякаш от черните му пясъчни очи.
Вельо кимна.
– Кажи му, че е юнак! Дай му ей това – дано го опази от Рогатия…
Руси пусна в шепата му нещо малко и черно на кожена сиджимка. Вельо изненадан го гледаше – морско дяволче!, с няколко очички и лъскави рогчета, сякаш му намигаше: не бой се!
– Сполай ти, дръж се… – стисна го в юмрука си Руси, надигна се и загази нагоре по дюната без да се обръща, за да скрие овлажнелите си очи. Солената роса на прибоя бръсна лицето му преди да се изпречи пред Лоджията на Щерю – не вървеше да я подмине без едно „здрасти”. Собственикът, вече буден в трона си, го гледаше с настойчивата тъга на изкривеното си като маска лице.
Щерю го беше лазил комбайн, т.е. „Нива”-та, която беше уж спрял насред блока, за да почисти камънак пред мотовилото, беше потеглила самоволно без ездача си и го беше изненадала в гръб. След като го поорязали и позакърпили на едро в окръжната болница, го пратили да си доизкара дните на село в общение със снимката на вече споминалата се стопанка. Въоръжени с тази рецепта, наследниците му разпродали селската къща, двора и нивите и се разбрали щафетно да го изпроводят до градските гробища. Щерювата селска душица обаче излязла по-корава от очакваното, но Щерю се видял по-излишен от ланска плява и мълчаливо бил напътен сам да се оправя със Свети Петър. И ето го Щерю на Черния плаж – чака аудиенция при Ключаря. Смирено ката ден гадае колко ли са графите в тефтера на Светията. В отделна графа, от сметта на морето, парче по парче, си струпа бърлогата. За разтуха взе да я разкрасява със захвърлени хорски спомени в камъша по бреговете на лимана. После, за да го забележат от небесните селения, поби пръти за антени в четирите краища на чакалнята си. Окичи ги с нанизи от мидени черупки и рапани, които ветровете просвирваха и отнасяха неговото SOS към Всемилостивия. Развя и трибагреника на върха на дюната, за да няма грешка в езика. Накрая курдиса трона, щото прав му изтръпваха старите нозе. В тегавото чакане се пристрасти към селфитата, които си правеха с него чужди и родни нудисти и туристи, които се валяха в лугата на солниците, а после като чапли се мотаеха по брега. la loggia del bulgaro, възторжено го тупаха по гърба и щракаха с телефони и камери. Е, добре, Лоджията на Щерю, преведе си той и взе, че сложи тарифа за снимки и селфита – с него и без него. Щерю намигна към Свети Петър да отвори нова графа. И морето стана тронна зала. Напук!

– Върви ли алъш-веришът? – запита вместо добрутро Руси.
– Множим се – отвърна с кривата си усмивка Щерю. – Ей отсреща и Добри Куция развя байряка – сочи към извивката на залива, където наистина се вее знаме над някакво струпано от пясък леговище. – По-нататък, нали ги виждаш, несретници, самотници – плетат текета и забиват пръти отгоре. По целия бряг антени сме побили, ама няма обхват с Шефа. Мълчи! И ние мълчим! Всеки се ослушва, въртим се като дервиши, но нищо, нищичко не ни продумва. Ни вест за края, ни за началото. Само Руси го е хванал натясно, с камъчета ли си хортуват, душа на коран ли разиграват? – Щерю сочи сгънатата на питанка фигура на Руси, но всъщност вика Вельо към лоджията. Мушва се под заслона, след малко излиза и му връчва голям бял рапан.
– Морето ти пее на ухо с него. А може и божи хорал да е, знам ли…Не е нашенски, брой го армаган за здраве – и Щерю се отпуска в трона си на Черния плаж.
– Сполай ти – Вельо си тръгва в едната ръка с белия рапан, а в другата – с черното дяволче. Торбичката с бананите виси на лакътя му.
Вельо изгазва нагоре дюната, от гърба й от високо оглежда Исихията: сърпа на Черния плаж, а върху него – на по хвърлей място – бели глави и бели бради, и щръкнали антени над тях, както казва Щерю. Мълчат и говорят с Бога? Но чува ли ги той, чуват ли го те? И кой и кога ще дръпне сърпа на съдбите им?…
Вельо се спуска към крайбрежния път, пресича старата жп линия и хлътва в камъша, загърлил лимана на солниците. Стъпва на скритата лековита пътека и тръгва в посока към града. След малко се отбива и излиза на просвет – празно място , оградено с ръждясала бодлива тел. Влиза през портичка от изгризани от солта почернели летви. В единия край тъмнее ръждясал ламаринен покрив, под него барачка, по-скоро навес. Изважда изпод него мотика, хвърля вехтото рижо яке, а върху него внимателно полага армаганите – белия рапан, черното дяволче, торбичката с банани. После накършва от едно люляково дръвче росни дъхави китки и ги прибавя върху якето. Най-сетне стисва сапа на мотиката и подхваща треволяка от барачката към другия край. Парцела, има-няма две шуби място, му го завеща приживе бай Коста Рибаря – да боде по някой корен домати, пипер, краставици и каквото свари. Вода прекарваше по вадичка от отводнителния канал, опасващ лимана. Бай Коста за пръв път качи внука му в лодка и го разходи из целия залив. Вечерта донесоха пълна торба с попчета, а бай Коста го похвали, че за новак имал страхотен усет за спининг въдицата. Малкият беше на деветото небе… А на кое ли небе се рееше сега?

Вельо заблъска с мотиката – жилав, лъскав от росата треволяк, черна, влажна и тлъста от торфа земя, напращяла от сокове и живот. Ех, ти земьо черна, земьо плодна и безстрастна, кога, земьо, ще ме прибереш, душата ми, земьо, да отървеш. Мотиката хряскаше и мляскаше в такт с мислите му. Маховете, първо ядни и яростни, влязоха в ритъм, почти като на робот, и Вельо потъна в мъката си, както винаги, когато с мотиката в ръка, разравяше и пресяваше спомените си.
Първата му жена, с която се събраха в Странджата: тя агроном, той ветеринар – млади, дипломирани и вдъхновени, на втората година мълния я изпепели на полето. Животът така го стресна, че избяга на 100 км към Балкана. С втората си жена – учителка, не смееше да мечтае, но Господ ги дари със син и дъщеря. Животът сякаш им се усмихна. Момчето беше луда глава, любимец на майка си. С кой размекнат акъл му купи мотор за абитуриентството – не мина и месец, катастрофира и си отиде с отворени учудени очи. Майка му не можа да го прежали, затвори се в мъката си, не разбра дали го обвиняваше, стопи се и изтля безмълвно. Той се вкопчи в дъщеря си като удавник за сламка – угаждаше й във всичко. Тя се влюби до уши в един градски фукара и скорострелно се ожени. Роди му внуче Славчо – слава на Господа! Той си отдъхна. Но зет му тайно се бе забъркал с местни наркодилъри и сводници и набързо го окошариха. Двойственият му живот на дъщеря му й дойде като гръм от ясно небе, буквално я смаза и си отиде от скоротечен рак. И той, побелял пенсионер, се видя с изтърсак на ръце и четири некролога на портата… Но момчето оцеля с тръпчива дядова любов, изкласи бавно, но очите му останаха големи и питащи. А Вельо нямаше отговори. За кратко бай Коста Рибаря усмихна душата му, но за много кратко…
Една утрин Вельо съдра всички некролози, а после рева без глас на Черния плаж – далече от хорските очи и по-близо до непреодолимите стихии – безкрайното море, неудържимия вятър, бездънното небе… Защо така, Господи? Как ни се отрежда жребият? Жаждата ни за хубав живот ли е прекомерна? Бащината обич ли ни оглупява, та несъзнателно обричаме децата си? Карма ли ни следва, или всичко предначертаваме в главите си?…Оттогава му стана навик призори, докато светът и внукът му спят, да идва на Черния плаж, да потъва в Исихията и да премята броеницата на живота си – с много въпроси, без отговори…
Мотиката хрясна на камък. Вельо прогледна и се огледа – беше стигнал отсрещната телена ограда. Прибра мотиката под навеса. Облече вехтото рижо яке, внимателно прибра в джобовете си армаганите – белия рапан и черното дяволче, а дъхавата китка люляк пъхна в торбичката с банани. Време беше…

Върна се на пътеката между папурите и по нея обиколи лимана в обратна на морето посока. После свърна към панорамното шосе, на едно от кръстовищата пресече на зелено и свърна към гората от блокове. Излъкатуши между тях и излезе на гърба на окръжната болница. Заобиколи бариерата на задния вход, махна на портиера – негов набор, който съчувствено го осведоми:
– Дневната смяна застъпи – ей ги колите им, визитацията може и да е към края си.
– Сполай ти…
Вельо мина напряко през паркинга и стигна пейката до сервизна врата с надпис „COVID отделение – Влизането на външни лица забранено!”. Зачака прав. След малко излезе възрастна жена – в сестринска манта и обриви от защитна маска по лицето. Тъмните сенки върху торбичките под очите й ясно говореха – смазана от умора.
– Славчо още е на интубация. Нощта изкара по-спокойно. На визитацията лекарят каза, че се подобрява. Днес може да свалят интубацията. Дръж се, момчето ще се оправи…
– Сполай ти – Вельо стисна ръката й. После извади армаганите и ги пусна в дланта й – белия рапан и черното дяволче, подаде й и торбичката с бананите. – Люлякът е за теб.
Жената с изненада гледаше ту армаганите в дланта си, ту люлякът, който за пръв път от много време усмихна лицето й.
– Ще му ги предам, ще го зарадват. А за люляка – благодаря, виж ти – пролетта била дошла…
Помълчаха.
– Подал съм молба до вицепрезидента и до вътрешния министър за помилване на зет ми. Остава му една година от присъдата…Дано да види сина си… Решението щяло да излезе до 30 април…
„До Разпети петък!”, жената го погледна и тревожна сянка замъгли възпалените й очи. – Дръж се! Всичко ще е наред – стисна ръката му, стана с пъшкане и се насочи към вратата, която забраняваше ужаса за външни лица.

На 30 април – Разпети петък, Вельо получи две новини – медицинска и държавна. Отиде на Черния плаж. Пред Датника нямаше никого, нямаше и дата – бели камъчета изписваха една голяма кръгла НУЛА. Тронът на Щерю беше празен. Из Есехията, смълчана повече отвсякога, стърчаха само антените – като вдигнати за молитва показалци. Вельо коленичи на черния пясък, вдигна ръце смирено:
„Боже, стигнах края – приеми душа ми!”
И странджанката литна към безстрастното небе – като вопъл на ранено животно:
Що ме не ожениш, мале ле,
що ме не задомиш –
малък ли ме имаш, мале ле
или аджамия?

Васил Люцканов е роден в Бургас – град на емблематични поети, актьори и художници. Завършил е бургаската английска езикова гимназия, където в единайсти клас посреща с моркови и зеле подгответо Петя Дубарова. Казарма – в „триъгълника на смъртта” като родственик на „безследно изчезнал” горянин – „враг на народа”. Следва филология в Алма матер. Късметлия да изкара първия експериментален курс на специализацията „Културология”, ръководена от покойния проф. Николай Генчев, с лектори професорите Ат. Натев, Д. Аврамов, И. Знеполски, Н. Георгиев, И. Паси, А. Джурова, И. Славов и др. Работил в девет вестника от стажант репортер до главен редактор в продължение на четвърт век и още петнайсет години в сферата на медийния маркетинг. Публикувал от „Родна реч” до „Съвременник” – алфата и омегата на безспорните литературни трибуни у нас. Удостояван е с различни награди за млад автор.
Новата му книгата „Душите ни страдат красиво” излиза след двайсет и седем години мълчание. Тя е своебразен цикличен роман с единство на герои и място на действието на историите – късчета тъга и любов към слабите и онеправданите от един неподозиран в нашето дигитално всекидневие уличен свят от старото софийско ларго.

Сборникът с разкази „Душите ни страдат красиво“ на Васил Люцканов с право и напълно заслужено заема мястото си сред литературните явления, които убедена съм, очертават смели посоки в съвременната българска литература. Васил Люцканов е белетрист, който вижда действителността със сърцето си, допуска звуците на съвременния град в кръвта си и превръща разказите си в пристанище, даващо съчувствие, топлота и подслон на унизените, слабите, оскърбените.

Здравка Евтимова

В „Душите ни страдат красиво” са събрани разтърсващи истории, като всяка от тях прониква в неподозираните тайни на разнолики герои: аутсайдери, проститутки, дилъри на дрога, престъпни босове, но и изгубени в превода на своя живот интелектуалци. Когато читателят навлезе в тези брилятни късове кратка проза, у него остава отпечатък на тъга, една кохерентност на възприятията, припомняйки си мисълта на Киркегор: „Чувството за невъзратимост е най-тежкото чувство за съвременния човек”.

Анжела Димчева