Колко безсънни нощи съм мечтаел за голямата синя вода, когато прекарвах летните ваканции на село при баба и дядо! Понякога иконите от стената гледаха в мен и ми говореха нещо неразбираемо, а аз се опитвах да им кажа само колко съм щастлив… Колко слънчеви плажове и какви омайни морета превземаха сънищата ми! Как да забравя? Кой да ме разбере? Разкошните видения, прекъсвани от утринното чуруликане на врабчетата и нарежданията на гугутките… Тогава реката беше тайнственото магично място, което ме привличаше страстно. Подобно на реката, която повличеше Колю към превзетите вече морета… С моя приятел прекарвахме по цели дни в нейните хладни извивки – гмуркахме се и ловяхме мренки, кефалчета или раци с голи ръце от подмолите. Съхнехме по вятъра – мокри и скъсани… Свободни. Опиянени. Бягахме боси през люцерните, покрай царевичните стволове по вкоравените угари на нивите, петите ни се набиваха с трънчета, но бяхме най-вдъхновените, най-истинските! Безстрашни… Устремени към реката, към очарованието, което не спираше своя ход и ни тласкаше с течението в гладкото си корито под върбите към онези очаквани брегове, по които вече пристъпвах, за да се гмуркам отново и отново с благодарност и гмуркането ми поне малко да прилича на наивно човешко възкресение…
Бях лудо влюбен в заливите на Созопол и Несебър, но постепенно тази любов се измести от любовта ми към Обзор…
Из разказа “Мълчаливият монах”