ПОСЛЕДНИ НАБЛЮДЕНИЯ
Най-сетне с постоянството на делнично пране
се сгъвам и разгъвам възхитително –
свободен като празно портмоне,
ала прекъсва ме хладилникът –
мучи моторът му – внезапно силен, учестен
и гладен се насища с електричество –
технологичен вид, от нас опитомен,
в домашната си служба е величествен.
И ето ме – стремя се равномерно и унесено
да храня устременото към дисциплина тяло,
да бъда същият човек – изпитвам си ръцете
и в крайна сметка водя своето начало
оттам, където всички верни ученици
уроците си учат – все добри, нахранени,
те пият портокалов сок, вървят в редици,
играят на имоти и замогнати стопани,
накрая оставят зад себе си сметище –
грамада боклуци, курорти и срам,
и тонове, тонове мъртва конфекция,
износила родния им монограм.
Загърбвам дома си и пътят ми скръбен е,
прехвърлил реките с фабричния лов,
и мъртвите складове – риби захвърлени –
издуват кореми с безмитна любов.
Да бъдем дискретни, усмихнати, ведри,
да спрем с тези образи – прах, суета, –
подобно тълпата край градското езеро,
без глупава страст към конкретни неща –
събрана да види живота от клюките –
как замогнати хора трупат успехи,
как правят ремонт и изхвърлят боклука –
вън от техния дом той съвсем не е техен…
А ние, независимо къде и как сме,
каквото и до днес да сме спечелили,
отвъд досадните житейски факти,
да го обърнем на веселие.
Понеже вече съм изпуснал възрастта си за мечти,
понеже вече всичко съм изпуснал –
аз мога безучастно да остана отстрани,
във своите утопии дълбоко да се впусна,
докато нося овехтялото си тяло,
аз без усилие приветствам пораженията,
приемам смисъла им ритуално,
подреждам ги и ги разглеждам с възхищение,
защото днес не се съмнявам –
в мен зрее нуждата да губя,
човекът, вярвам, има право
да бъде съзидателен и тъжен.
Но как да удържа на постоянството –
отново се налага да пътувам –
да умножавам себе си в пространството –
автомобилът по горивото тъгува…
Поемам към крайпътно заведение,
остава да постигна самоличност,
усещане за ежедневна веселост
и ентъртейнмънт във промишлени количества.
КРАЙБРЕЖНИ РАБОТИ
Гълъбите надделяват.
Пристигат и прогонват сладкопойните мечтатели,
отнемат им мушиците и градовете населяват –
до таваните… И от стрехите проповядват
насъщните си глупости.
Обмислям гълъбите – опетненото им от мазута оперение.
Врабците съм оставил настрана –
сред птиците, които тук не идват,
залисани сред градските си колебания.
Но гълъбите имат право винаги
над плячката – огризки от нехайните туристи.
Навярно чайките и гларусите са навътре някъде,
към дълбините на морето,
на лов за рибата, която всичко предполага.
Да, гълъбите имат право –
сред хищните подмолности в природата
те винаги успяват, улисани в трохите си…
тъй по-добре от мен
решават въпроса за глада и за смъртта,
избират,
а аз се колебая
сред дребните си размисли и състояния,
залутан в по-добрите намерения,
които никога не водят до решение.
Дори в пределите на зимата се справят гълъбите някак…
животът им отнема сигурните подаяния на лятото
и в своята решителност се връщат
към корените на тревите,
към семена, отскубнати от вятъра.
Те винаги се връщат и успяват.
Аз се колебая.
И ето, край брега мазутните петна спокойно се разстилат
като тревогата ми за врабците, славеите и стърчиопашките,
останали встрани.
И ето, край брега аз имам пясък, камънаци и търпение.
Осмислям камъка –
сродявам се със острата му твърда мъдрост, наситила дланта ми,
която няма да е праведна.
И хвърлям камъка срещу природата на силните.
ПРИЧИНИ ЗА НЯКОИ НЕЩА
Ако решиш да се замислиш, ще отложиш всичко,
защото някъде те чака град от скука подреден,
там само куче на покойник би могло да те обикне.
Тук хаосът осмисля. Да, навярно се замисляш,
така обикновено става –
събираш си нещата, заминаваш.
Шофьорът и таксито заговорничат и закъсняват.
По пътя до летището и през квартала
задръстване проточва се като раздяла.
Нещата с тебе се сбогуват, когато се отдалечават:
Ти, мост, от прилива сломен,
тук всеки ден за тебе стъпки съм полагал,
додето на реката ѝ дотегна и прогони
напрегнатите твои форми.
И ето дълго тебе – мъртвия, и мен
течението ни отнася.
И с теб довиждане, дърво – скърби, но тихо,
защото птиците ти отлетяха –
и сянката ти подир тях отслабна.
На работа са вече твойте врани
и ровят кофите за смет – изкарват си прехраната.
Заети са и уличните зверове –
доскорошни пияници и курви,
захвърлени по офиси и по квартири.
А всички богове от данъчните служби
при хората са слезли
те сметка за живота дотук да им потърсят.
Като тревога ме обзема пролетта –
страхувам се от навиците на сланите
да се разплащат през април.
И изоставям топлината си в квартирите,
хотелите, бордеите, избили по лицето на града.
Тук някой личната ми карта разиграва,
живота ми неволно обобщава –
места за раждане, места за смърт,
къде и колко ще остана в мебелираните стаи
за временно живеене срещу заплащане.
Защото аз се състоя от сбора на нещата
между смирение и съпротива:
да нямам дом, да имам само автогари и летища,
и разписания, които да разказвам наизуст
на бледите таксита,
щом дойде време да заспиват.
Такситата са моите настинали деца – тъй жълти и болнави
от скитане в града,
и неповикани от никого да се прибират у дома.
В хотелската ми стая
накрая съм забравен
от грижите, които съм познавал,
от гласовете в автобуса и в квартала.
А нощите едва удържат
страстта в плътта на проститутките.
И всички дни
са топли, но напуснати
като
поевтинелите хотели след събуждане.
ДРУГА ВЪЗМОЖНОСТ
най-после с постоянството на седмично пране
се сгъвам и разгъвам
във най-различни състояния – от ведрина до строгата замисленост
Сега пералнята ме сепва, прекъсва ме хладилникът
мучат моторите им силни, равномерни, учестени,
навярно се насищат с електричество и ще заспят
след малко
домашните животни, вързани за своя повод
да не избягат те от коневръза на домашните си служби
Но ето ме, стремя се равномерно и унесено
да бъда същият човек, изпитвам си ръцете –
телата на продуктите измивам
и храня устременото към дисциплина тяло
И в крайна сметка може би ни водят
към мястото, в което подлеците
най-подло доволно нахранени пропускат своя урок,
порастват, работят, трупат имоти
а уж за всички има портокалов сок,
накрая оставят зад гърба си
своето лично сметище:
грамада боклуци, билети,
употребени курорти,
тонове мъртва конфекция
Напускам дома, тръгвам по пътя
какви покрайнини – полета за промишлен лов,
тук складове, издули покриви като обърнали корема риби, ме спират
на края на града
Успяваме да построиме скелети на изчезнали древни видове,
които да обличаме с ламаринена плът
Но нека не се разсейваме с образи
Изисква се да бъдем дискретни
усмихнати и учтиви
без отношение към конкретни неща
както насъбралата се тълпа при крайградското езеро
наблюдава
как
замогнати граждани хвърлят боклука си
правят ремонт, трупат успехи
Независимо къде се намираме
ежедневните действия трябва да бъдат сведени до веселие
един неуморен празник на всяка цена
Понеже вече съм изпуснал възрастта си за мечти
понеже всичко съм изпуснал
аз мога да съм безучастен
и да отглеждам кротко своите утопии
да ги скривам в плътта си
докато посивявам на външен вид
Без никакво усилие приветствам свойте поражения
подреждам ги и ги разглеждам с неприкрито възхищение
защото днес не се съмнявам
не ми е подозрителна потребността от загуби
нито пък правото човек да бъде съзидателен и тъжен
Съвсем не знам какво ме докара дотук
Поемам към крайпътното заведение –
влизам – поръчвам, излизам и тръгвам.
Навярно мога да понеса всичко, но сега
отново се налага да пътувам
да утвърждавам себе си в пространството
Имам път, автомобил и вероятно готов съм
остава да постигна самоличност
и чувството да бъда част от тази ежедневна веселост
дейли ентъртейнмънт
в промишлени количества
ЗА ЗЕМЕДЕЛСКОТО ИЗКУСТВО
Но ето и полята ми, посърнали от плевели
и незасяти, и отминати – отложени възможности.
И ето биволите мои гладни – с какво да ги нахраня,
какво да разделя поравно?
Остава моето съмнение на две да им предложа.
Те могат повече от мен.
Не изпитвам подлост, но завиждам
за ясната представа на живота им,
за дните им, лишени от съмнение, и за
децата им – в обора замучали от възторг.
Но нямам син – живота му пред техните копита да положа –
усърдието им отново да изпитам
и верността – след залъка и бича.
Напразно ги обмислям. Самият аз съм несъгласие.
Навярно трябва повече да вярвам
във основанията на нещата – в дълбокия им непорочен замисъл.
Така отпращам мислите си надалеч
или пък надълбоко ги заравям
като котлети във хладилник.
Прощавайте, вежливо е да се говори за смъртта
с неясни и отвлечени понятия
и да се убива с настървение.
Аз трябва де се уверя, че биволите постоянно са заситени
с пейзажите от пътя си, обмислят ли, или пък знаят
отвежда ли смирението там, където води ни и съпротивата.
Тогава ми остава отстъпление пред свободата им.
И да премина сам навътре в пустотата си –
до камъка, до извора, до огъня и до причините
за съществуването или липсата.
Иван Брегов е роден в гр. Бургас през 1986 г. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее в гр. София. Автор е на стихосбирките – „Небе в земна рамка“ (2003), отличена с наградата на в-к „Пулс“ на „Южна пролет“ за издаване на последваща стихосбирка – „Разказвач на стихии“ (2004). През 2014 г. излиза „Няма места за сбогуване“ (Изд. „Жанет-45“), отличена със „Золотой Витязь“ (Москва, 2014), а през 2023 г. – „И сърцето тренира своята смърт“ (Изд. „Жанет-45“).