юли
беше дъждовен
но мек
като праскова
дъхав
лепкав и сладък
стичаше ми се по брадичката
юли
от първи до трийсет и първи
от минус безкрайност до плюс безкрайност
денонощен
непредвидим като март
юли
се увиваше около мен докато спим
през юли
в юли
и той във мен като море
и като слънце като спазъм
като човек
виждам майка си,
съблякла се е по кости,
скривам се под масата
да ù ушия рокля от покривката,
а тя попива небрежно една сълза
и ме завива с кожата си.
—
Това
вечно скитане
сред собствените ми невъзможности,
измислените липси,
внушените недостатъци,
това вечно скитане сред празните редове на вярата,
която винаги е отсъствала,
винаги ли е отсъствала,
това вечно скитане,
това
има хора, които нося на тила си,
протягат се, тичат, понякога острят ножове
някои нося в косата или в стомаха,
в гърлото, в китките, много тежат тези в коленете,
лекарят каза, че имам износени стави, но знам истината,
хората, които точат ножове, смеят се с прастар смях
или си разказват истории за призраци,
хората, които запечатват рани с лейкопласт
или пият валериан за лека нощ,
които пеят песни, когато им е тъжно
и ме обиждат, когато ми се ядосат,
когато се направя, че не са там или
в яда си се опитам да ги изхвърля
после разказват на психолога си и
изгарят стари мои вещи
стави, кости и хрущяли,
скелет от хората, които нося,
които никога не могат да
бъдат оставени на никоя
спирка или случайно
забравени в някой сумрак,
пълен с повече надежда
от предния
в дните, в които четях Камю
и правех любов със себе си
в самотата нямаше двуличие
само
обещание
мечтатели, загледани към слънцето
минава облак, скрива цялото небе
някой ни е изпреварил
—
на Веси
Миглите ти разсейват
топлината на утрото, което
се топи върху небцето ми.
Устата ми прелива от лимони и шоколад в този
внезапен четвъртък, изскочил между саксии със
здравец и калъфки на възглавници.
Изисква се решителност
да не се оставя на трептенията на тялото ти,
да не се отпусна в безтегловността на общия ни сън.
Безсилна съм пред хрумванията на Онзи,
който създава внезапните четвъртъци – в чието утро
събуждаме се двете с теб
на всеки сто години.
Натам ни водят всички пътища.
Изисква се решителност,
за да не стана прах;
бавно да покрия
лимоните, дантелите, възглавниците, теб.
А ти разсеяно да ме прогониш с ръка.
Така да чакаме виновни
да минат още сто години.
Пияна съм – вишна, сиропирала времето
в опит да го консервирам
като змийорка в саке,
като снимка във вестник,
с който увивам съня си,
маринован в злощастия.
Колко ли е голям твоят soul kitchen,
има ли място, скъпа, за празнотата в бутилките?
—
лицето ти е цялото в история,
а в бузите ти свети малък мъж
„там никой никого не обича” –
аз съм никой,
а пък ти си никого
Tи си номад сред думите
и нищо не е твое,
и никому не си.
Аз – чакам вятъра.
Замесени сме от една глина.
Изсъхнали сме от еднаква язва.
безкрайност на нула за теб
Не съм била в очите ти отдавна,
толкова отдавна, че споменът
не съществува другаде,
освен в самия себе си.
—
Алпи, катедрали, витрини –
пощенска картичка, изпратена в един
напълно обикновен вторник,
от единия край на моста до другия.
Докато гаргите гнездят край реката,
а облаците правят напълно непознати форми,
боговете се свиват някъде между орнаментите.
Аз още не намирам своя ъгъл,
но пък това вече не ме притеснява,
щом все още имам адрес на получател.
А в това има симпатична надежда,
поне до сряда следобед.
Надвечер хората бродят по покривите.
Гълъбите търсят някоя троха,
която вятърът да не е разпилял все още.
Затварям очи и търся къде съм.
Ако доловя дъх на
смокини, значи – в
Созопол или на риба,
по някое друго
крайбрежие или на
тамян, в Севиля, или
на самота, в София.
Когато слънцето се скрие,
хората ще слязат от покривите,
а гълъбите ще си тръгнат гладни
Опитвам се да се зашия
със значки, с бели конци, с Доорс, но
колоните в „Амстердам” нещо пращят,
аз си поръчвам още едно малко и чакам голямото. А ромът нагарча,
не е като едно време, говорим си,
едно време всички бяха рокенрол, едно време в „Амстердам” се
запознавахме, целувахме се, заключвахме и после димяхме, издишахме
дима в сърцата си.
Навън беше пролет или зима, прясна софийска киша, и ние я пиехме,
и лицата ни бяха криви от смях и любов, и от гадене, когато
всичко започваше и всичко свършваше тук.
Днес се препъваш в спомена,
свиваш цигара, издишаш.
Никого не улучваш.
Мила Люцканова учи Културология в Софийски университет, а по-късно записва Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и се дипломира в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. В последните десет години работи главно като актриса на свободна практика, има опит и в режисурата. От 2017-та година насам е един от организаторите на Международен студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“, който е първият международен форум в България за дипломни спектакли на театрални студенти. От февруари 2023 г. следва магистърска програма Expanded Theater в Академията по изкуства в Берн, Швейцария. Стихосбирката “Краят на думите” е неин литературен дебют.