ТЯ ПО ОБЕД
Обикновено по обед се криехме из къпинака в дола с дивите орехи и от там вирът под водопадчето се виждаше чудесно, „защо ли избираше точно обедните часове, макар че беше усилно в средата на лятото да вървиш дори за кратко по каменистата пътека в подножието на хълма с прегорелите треви и сухи храсти, под спиралите горещина, които слънцето изливаше през неподвижния въздух, сякаш течно стъкло, полепнало по височините“ и нищо не пречеше да гледаме как, увита в хладината на зелените сенки, къса крилцата на водните кончета, като ги улавяше със ситната мрежа на сака; взираше се дълго в тях, насочени към някое от слънчевите петна през пролуките между листака, после ги поставяше внимателно върху горещите пясъчни плочи наоколо да съхнат. Мислехме, че сме добре прикрити в гъсталака, но я виждахме как поглежда крадешком чувах стаеното дишане на Дора до мен, тази тъничка като вейка бърборана, дето все ме мушкаше с острия си лакът да се сведа още надолу и се усмихва, дори веднъж ни посочи с пръст и ние изхвърчахме нагоре по сипея като скакалци.
Бяха ни забранили изрично да се катерим по каменната ограда и да надничаме в градината й, но щом Дора ни наречеше страхливи глупаци и като се позамислеше, недодялани пубери, откъде й идваха все едни такива трудни думи, на които се хилехме глуповато с малките си муцунки, но предпочитахме да й се подчиняваме, защото следваше сритване по голите ни глезени и побързвахме да се вкопчим в горещите в следобеда фуги между камъните на високата ограда, аз, Бальора и Манол, подавахме й ръка и кацвахме като птичета върху зида.
Години по-късно можех да я наричам с различни имена, с всички, започващи с М – Магдалина, Магда, Магдалена, Маргарита понякога, но не и с истинското, защото никога не разбрахме какво означават пеещите звуци, когато изговаряше името си, да, тези полепнали върху нея имена като втора кожа; може да е била достатъчна и една драскотина от шиповете на розовите храсти в градината, докато ги подрязва в различни форми, дори лица на хора или уплашен заек, втурнал се да прескочи оградата откъм дола и да се хвърли в тъмните подмоли на потока, една драскотина само, за да се отлюспи парченце и отдолу да прокърви другото име: пролетният аромат на южни скатове, обрасли в треви и дишащи билки в цветовете на живота, нагъсто впитите във влажната пръст алени зърна на диви ягоди и цветчетата на мащерка, все Мария или Магдалена, непонятното й присъствие тук, живеене и неживеене, идваща в летата от някъде далече.
„Навярно са се спускали по склоновете на Дългата планина
в натоварените впрягове бащата и майката,
носеща вече рода, пътували са дълго по коларския път
край извивките на реката, сподиряни до края
от мъглите на севера,
после са свърнали на юг, за да се заселят в каменната къща,
между двата хълма в началото на тази равнина,
опираща в морето.“
Един ден, без да я усетим, свирна като кос зад гърбовете ни и ние тупнахме от страх като орехчета направо в двора й на меката трева. След малко се надвеси над нас, висока до небето, очите й светеха с бистрите си лешникови точици,
едно помръдване само и беше различна,
и пак усмихната във младостта си,
красива в дългата си лятна дреха –
това завихряне на обедните светлини с проблясващите тук-там зелени апликации на водни кончета.
5
Какво ли е това,
което все задържа мисълта ми да не се разпадне,
да не тръгне по пътеките на лесните желания,
да не утихне някъде в умората на постоянството?
Говорим си едно и също покрай огъня, разказваме
едно и също вечер под бистрите съзвездия; понякога се ронят
песъчинки от Млечния път и къдрокосото момче от Тракия
се опитва да гадае.
„Утринна звезда” с опънати платна,
с повдигнатата линия на борда и носа,
извит като месечина; и пак чертежите
под мъждивата лампа и кръжащи пеперуди,
както преди време,
когато ни измъчваше морето с гласовете си.
Плувахме тогава сутрин подир лодките,
връщахме се, гребяхме миди и палехме огньове по брега,
търсехме след буря червени раковини от другите морета,
заровени в пясъка –
веднъж намерихме една
и подред разказахме по нещо в кухината и́,
после я запратихме обратно във вълните.
Обикнахме едно и също тъничко момиче,
момичето на обущаря, което бе намерило в едно протяжно лято
мъртва чучулига на полето; носехме и́ в малка кошница
ранните смокини от дворовете си,
но тя замина другата година
и намразихме брега, намразихме и лятото.
М.М.