ВЪЗРАСТОВА ГРУПА ДО 18 Г.
ПЪРВА НАГРАДА ДАЯНА ДУРЧЕВА, 17 Г. – СОПОТ
Пет урока от стария дъб
Здравейте, аз съм Младен или поне така ме бяха кръстили моите собственици, а иначе съм си един най-обикновен дъб на достолепна възраст, което не подхожда на името ми, но пък е важно на колко се чувстваш. За тези скромни 93 години съм научил много повече отколкото човек учи за цялото си съществуване за същата продължителност. Нека ви разкажа част от историята на живота и това какво научих в 5 кратки урока.
Бях младо дърво с тънко стъбло, но здрави корени. Пося ме един баща Павел и неговия син Виктор, който беше на приблизително 5 години. Отглеждаха ме на едно празно поле на което нямаше следи от човек и малкият ми избра името Младен, защото бях най-младото дърво наоколо. Първите седмици идваха и ме поливаха с обилно количество вода. И от разговорите им разбрах защо няма други като мен тук. Оказа се, че от невнимание група младежи изгубва контрол над огъня предназначен за барбекю и той бързо се разраства и обхваща цялото поле и така на практика моите предци изгарят. Не искам дори да си представям гледката от това бедствие. Всъщност те са ме взели и посадили именно тук за да започне залесяването и облагородяването на този район. Аз бях добре, знаейки че нещо ново е започнало от мен. Почвата ми пък бе богата на минерали, които помагаха за растежа ми. Доста често ме посещаваха едни прекрасни птици, които ми се представиха като лястовици. Странни имена имаха. Кика и Роко, бяха семейство и отдалеч си личеше, че се обичат. Заедно изградиха дом върху клоните ми за което нямах против, защото поне не бях самотен. Близо до мен някакви хора строяха къща, но не им обърнах внимание, нито пък те на мен.
И така минаха няколко седмици аз вече бях доста по-голям, а на клоните ми вече имаше не две, а шест птици Кика и Роко и техните малки лястовичета, които така пееха, че никога не би ми омръзнало да ги слушам. Настъпваше края на лятото и вече Коко, Кики, Роки, Рофа заедно с моите приятели трябваше да отлитат на юг. Аз толкова исках да ги последвам, но уви не успях. Разбрах за първи път какво е тъга. Трябваше да се отдам на една дълга почивка и да поспя поне за седмица, пък след това щях да реша какво да правя. Заспал съм доста дълбоко щом не разбрах, че са ме обградили в двор. Чувствах се странно, докато не видях малкия Виктор да тича волно около мен. Определено беше пораснал от последната ни среща. Оказа се, че са се преместили тук за да отрасне той по-добре и на чист въздух. Той се грижеше за мен и аз за него, поливаше ме, а аз му пазех сянка под която да си почива. Обичах го като мой брат, нищо че не бе от моя вид, а той ме възприемаше по същия начин. И така заедно растяхме, прекарах първата си зима, беше доста студено на моменти потрепвах даже. Той ме гледаше от кухненският прозорец и реши да ми донесе един шал с който ме наметна, да аз не се стоплих но сърцето ми го направи знаейки че има някой, който ме обича. Това беше момента в който научих един от най-ценните житейски уроци. Урок номер 1! Безусловната детска любов.
Направил ми бе компания, наричаше го Снежко, той имаше морковен нос и копчета за очи, определено бих го нарекъл странен тип. Не беше от най-разговорливите, но погледа му внасяше една странна атмосфера наоколо. След втория въпрос на който не ми отговори реших, че повече няма да му говоря. Виктор ме поздравяваше всяко утро преди да тръгне на нещо наречено детска градина, та на нашата градина какво и имаше та да ходи в друга се чудех?
И така зимата се изниза, когато се събудих вече бе пролет. Вероятно бях спал дълго. Първия човек, който видях беше Виктор, а след него вървеше Павел който не ми обръщаше толкова внимание колкото малкия. Забелязах, че носят нещо необичайно една автомобилна гума и въже. Преметнаха въжето около най-близкия ми до тях клон, след това завързаха гумата. Що за странно човешко произведение бе това висящо нещо. Нарекоха го ,,люлка“ явно имаха имена за всичко тези човеци. Малкия принц се качи върху нея и започна да се движи напред-назад в права линия, определено се забавляваше, а това че беше щастлив за мен е достатъчно. Бях доволен защото така прекарвахме много време заедно, той ми говореше за другите му приятели и странните истории с тях, а аз мълчах и го изслушвах без да казвам нищо. Урок номер 2! Не е нужно да говориш за да разбираш някой, а да го изслушаш. На добрия приятел дори и тишината му говори достатъчно.
Не след дълго Лина, майка му го извика да обядва. През това време аз си почивах, но днес се върнаха моите приятели Кика и Роко с техните четири деца и техните половинки, за да разговарят дали може да отседнат върху клоните ми. Аз разбира се нямах против, дори ми беше приятно. Поговорихме си доста дълго и ползотворно. Виктор играеше жизнерадостно около мен, бяха ходили на почивка и ми разказа за морските чудовища, които бе видял. Дори сега когато ви го разказвам се усмихвам.
След 10 години……
Видях тийнейджър около мен и веднага се досетих кой е. Обикаляше с лист и химикал, сякаш мислеше нещо важно. За първи път го бях видял толкова притеснен. Гледаше ме замислено и говореше за някакво непознато момиче, Ема я наричаше. Обясни ми колко е красива и как в нея преоткрива себе си. Не разбирах много, но определено видях, че в него гори огън от любов. Опитваше да измисли как да я покани на бала си. Разкъса листа и тръгна някъде. След часове погледнах как подскача в стаята си явно го беше направил, а и не само тя е приела.
След завършването….
Виктор моят единствен добър приятел замина заедно с Ема далеч. Нима не означавах нищо за него вече, за да ме изостави така. Люлката пустееше, а въжето бе мръсно и нестабилно. Павел и Лина остаряха пред мен. Те бяха от хората, които се радваха на живота и по това си приличахме.
След 6 години изпълнени с много отегчение от еднаквостта на ежедневието ми. Виктор се прибра, заради тежкото състояние на баща си. Бях изключително радостен да го видя, че прекрачва вратата. Урок номер 3! Колкото и да си далеч от родния дом винаги ще се връщаш в него, защото в него се чувстваш най-добре. Вечерта той дойде при мен, седна и заплака неутешимо. Не знаех какво да направя, затова просто свалих клоните си и го прегърнах, както преди. Така го чувствах!
След 2 седмици….
Тази сутрин вече Павел и Лина ги нямаше тук те бяха избрали да поемат друг път следвайки душите си. Ема за първи път изглеждаше без капчица енергия, усмивката и не грееше така както когато я видях за първи път, лицето и бе придобило странна мимика. От това разбрах, че тъгата променя хората много. Бих казал до такава степен, че стават съвсем различни. Тя ги кара да преосмислят живота отново и отново и да търсят всяка грешка направена през него. Моя приятел също бе пораснал не само външно, но и морално. Детската радост не бликаше така от очите му както преди, беше се превърнал в поредния възрастен не обичащ емоциите и бягащ от тях. Ще прескоча периода в който мрака виснеше над къщата ни тъй сякаш никога няма да изгрее слънцето. И ще премина точно на момента, който озари всяка частица мрак и я превърна в светлина. Това се случи след 2 трудни семейни години, в които не спирах да ги карам да мислят занапред. Деня си беше напълно еднакъв с другите скучен, леко ветровит и не особено интересен, докато не чух силен но весел крясък от къщата. Помислих си че нещо е станало и започнах да се притеснявам дали Ема и Виктор са добре. След минути помня, че вече бяха дошли при мен за да седнат на тревата и да обсъдят на спокойствие събитието, а това беше че семейството ни ще се увеличи с още един член и не не говоря за котка или куче, а за истински малък човек. Избираха му име, ремонтираха старата стая на Виктор и разбраха, че ще е момиче. И в този момент ми стана притеснено как ще общувам с нея, аз израснах край момче?
10 години изпълнени с детска радост и любов. Купуването на първите дрешки, избирането на прекрасното име Изабела, раждането на малката принцеса, първи ден в детската градина, първи ден в училище. И през тези години в един от дните решиха да реставрират старата изнемощяла люлка с нова и то розова за прекрасната малка дъщеря, новата господарка в дома. Обичах я колкото Виктор, дори малко повече защото тя беше толкова искрена, чиста и неподправена. Научи ме какво означава това да се чувстваш жив! Урок номер 4 ! Не е достатъчно да съществуваш, а да живееш истински!
Историята е дълга, но аз ще ви я разкажа по най-краткия, но красив начин. Тя порасна извървя стъпките на баща си, завърши училището, а след това университета и стана лекар. Колко само и отиваше бялата престилка! Беше се запознала с един прекрасен младеж Явор, който често водеше вкъщи и му обясняваше, за доброто старо дърво с което и баща и и тя отраснаха. Дълго не се бяха прибирали след последната ни среща и разбрах, че скоро ще има един прекрасен джентълмен в младото семейство, който разбира се веднага след раждането доведоха да видя и аз. Малкият Венци приличаше толкова много на дядо си като малък, че нищо чудно, че ги бърках.
Покрай толкова радости и аз на свой ред остарях, вече съм дядо който знае уроците на живота. Виктор моя малък приятел се превърна в мой възрастен другар. Той също е вече на преклонна възраст, но помни че винаги трябва да гледаме напред и да вярваме, че утре ще е по добре от днес. Урок номер 5! След пороен дъжд винаги следва най-красивата дъга.
ВТОРА НАГРАДА
АЛИС ДОБРЕВА, 9 Г. – БУРГАС
ДЪРВОТО, КОЕТО РАЗКАЗВАШЕ ПРИКАЗКИ
Имало едно дърво,
то вълшебно май било.
Всяка сутрин ме поглежда
над прозореца се свежда.
Тихичко прошумолява
птички пойни забавлява …
Ала щом настане вечер
сякаш е зелен диспечър.
Тънките му клони пишат,
приказки вълшебни нижат.
После звънко ред по ред
разпределя ги отпред.
Първа приказка за мен –
да подреждам всеки ден,
да поливам аз цветята,
да наглеждам и тревата.
Никога да не забравям
под дървото да заставам.
Книжките да препрочитам
и под него аз да тичам.
Втора приказка за мама –
да е силна, мила, здрава.
Тези двете за баща ми,
че голям е като камък.
После трички за сестрички.
И накрая и за птички –
да си имат зрънце,
да ги грее слънце …
И така живеем си щастливо,
чудно и дори игриво.
Вярвате или пък не –
чуйте сивото врабче
дето в клоните мечтае,
дето в облаци витае.
Всичко днес ще ви разкаже,
даже и ще ви покаже.
Обаче … вече стана късно
и татко му започна да се мръщи.
Та , утре драги читатели
и дървесни обитатели
приказките си ще продължим.
А сега е време да поспим!
ТРЕТА НАГРАДА
ВИКТОРИЯ СТОЯНОВА, 10 Г. – СОФИЯ
ДЪРВОТО, КОЕТО РАЗКАЗВАШЕ ПРИКАЗКИ
Имало едно време момиченце на име Вики, което много обичало да прекарва свободното си време навън сред природата.
През лятната ваканция тя и семейството й отишли на почивка на планина.
Един ден момичето тръгнало да си играе и да се радва на гората. Тя много харесвала дърветата., цветята, горските плодове и всички животни. Вики се изморила и седнала под най-дебелата сянка, което правило едно много голямо дърво. За нейно учудване дървото проговорило с човешки глас.
Тя го попитала на колко години е. Дървото било на 250 години.
Момичето не било виждало по вековно дърво и поискало да станат приятели. Дървото с най-голяма радост се съгласило и започнало да й разказва за себе си.
То казало, че живее толкова дълго и тя е първата, която е поискала неговото приятелство.
– Хората си мислят, че ние дърветата сме безчувствени, различни и не сме достойни за вниманието им. А ние се грижим за тях като им осигуряваме най-важното – чист въздух, сянка, под която могат да си починат, а те ни изсичат без причина.
Разбира се хората са различни, както и дърветата. Има и такива, които се грижат за нас и ни осигуряват необходимите неща за живот, но и други, които ни забиват пирони и изсъхваме.
Скъпо момиче, ще те помоля да предадеш едно послание от мен към тях, а именно да бъдат добри един с друг и да приемат тези, които са различни, да се грижат и не замърсяват природата.
Помни, че всяка лоша постъпка ще доведе до фатални последствия.
Вики едновременно се зарадвала и се натъжила и казала:
– Скъпо дърво, аз съм на 10 години и искам да помагам. Можеш ли да ме посъветваш с какво мога да помогна?
– Разбира се. Пести водата, когато миеш чинии и се къпеш, ходи пеша, карай колело, за да не замърсяваш въздуха. Изключвай лампите и електрическите уреди, когато не са необходими.
Отглеждай зеленчуци и плодове. Ако нямаш градина можеш да ги отглеждаш и в саксия на терасата. Засаждай дървета и поставяй хранилки и поилки за птици.
Момичето видяло, че вече се стъмнява и се сетило, че трябва да се прибира.
Благодарило на дървото и си тръгнало.
Когато се прибрало заварило майка си болна. Попитало я какво й има. Тя и споделила, че я боли стомаха. Момичето много искало да й помогне.
Хрумнало й да отиде до дървото и да го попита как може да го направи.
Върнало се при него и поискало съвет.
Дървото и казало да вземе малко топче от неговата смола, да го увие в хляб и майка й да го глътне. Освен това да набере билки от поляната – мащерка и дива мента и да направи чай.
Детето било много радостно, че може да намери в гората лек за майка си.
Направила го и майка й оздравяла.
На следващия ден Вики завела малката си сестра Никол при дървото да ги запознае.
То обаче забелязало, че очите на малката й сестричка са много зачервени и ги изпратило да си наберат боровинки, като им обяснило, че те съдържат много витамини, полезни за очите и зрението. Двете момичета си набрали една кофичка със сочни и свежи боровинки и ги изяли. На другия ден очите на Никол вече не били червени и тя виждала много добре.
Двете момичета били много щастливи и си обещали да предават на хората мъдрите съвети на дървото и да пазят природата чиста.
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ЕЛЕНА ГЕОРГИЕВА, 11 г. – БУРГАС
ДЪРВОТО, КОЕТО РАЗКАЗВАШЕ ПРИКАЗКИ
В едно далечно село в Странджа планина имаше едно дърво. То не беше просто дърво.То бе вълшебно. И правеше не какво да е, а разказваше приказки. Всеки, който минеше покрай него и седнеше под гъстите му клони и вечнозелената корона, молеше за приказка. И то разказваше. На вид не беше нещо особено. Не, че не беше красиво. Просто приличаше на всички други. Но само жителите на това мъничко селце знаеха за тайната на дървото. Пък и някой друг да знаеше, не пречеше. То откликваше само на хората от това село. От поколения се предаваше историята на дървото. А сега ще я научите и Вие:
,,Било един горещ летен ден. Един млад момък – на около двайсет годишен се разхождал. Жегата била неописуема, а водата малко. Потен, той седнал под дебелата сянка на едно дърво. Замислил се как всяка вечер майка му му разказвзала приказки и му се приискало сега майка му да е при него – да му разкаже поне една приказка. Погледнал гривната от майка му. Била златна с малко кръстче посредата. Майка му я дала, като заминал да посети вуйчо си за месец. С майка му били близки и си липсвали. Затова много се радвали,че ще се видят отново.
– Ех, как ми се ще една кратка приказка! – казал си той.
И изведнъж се чул глас, който като се вслушал разбрал, че разказва приказка. Учуден бил, но приказката била доста интересна, той се заслушал и забравил за всичко. Щом приказката свършила, той се огледал. Нямало никой. Бил сам. Вече мислел, че полудява, когато му хрумнало нещо. Ами ако гласа идва от дървото?
– Не това е невъзможно! Въобразявам си! – казал си мъжът. – Но ако пробвам… Иска ми се да чуя една приказка.
И тогава онзи глас пак почнал да разказва. Тогава разбрал истината. Този глас идвал от дървото. Щом бил сигурен, нямал търпение да каже на майка си и да я доведе тук. За да бъде сигурен кое е дървото, оставил на един клон гривната от майка си.
Прибрал се при майка си и разказал. Тя доста се учудила, но накрая отишла и видяла дървото. По – скоро чула. Много го харесала и със сина й решили да си построят село там. Построили селото и след време много хора се заселили на мястото. Това било тяхното село. Селото било хубаво и уютно. Било техния дом.“
И така. Тази история била във всички учебници. И всеки я знаел наизуст. Но сега не говорим за тази история.
Един летен ден, когато децата се прибираха от късна игра, всички завариха родителите си с увиснал нос и тъжни лица.
– Какво е станало, мамо ? – попита 10- годишният Иванчо.
– Нищо сине, просто … – каза майката – Ела с мен утре. Кмета ще дойде утре на старата сцена. И искам да дойдеш с мен.
– Дообре… – отвърна Иванчо.
И се прибраха. На другия ден той излезе със своите приятели – Митко, Мими, Алекс и Гошо.
– Хора, – каза той на приятелите си – мама днес иска да отида с нея, че кмета Галошев ще идва.
Кметът беше гаден тип. Не обичаше да чете. Особено приказки. И мразеше тяхното специално дърво. Мислеха, че е защото дървото не отговаряше на него. Сигурно, защото беше груб и невъзпитан.
– И теб ли? – пита Мими.
– И нас вика! – казаха другите.
– Това нещо не ми харесва.
– Офф, после ще му мислим. Да играем !
Иванчо се прибра и тръгна с майка си.
– Здравейте. – мързеливо каза Галошев. – Идвам тук за да ви кажа една много добра новина!
Всички леко живнаха, зарадваха се и наостриха уши.
– И така. – продължи кметът. – Добрата новина е, че… ще унищожим дървото което разказва приказки. И понеже не зная кое от всички е това дърво, ще отсека всички.
Изведнъж тълпата се разбунтува. От всякъде се чуваха крясъци:
– Не можете!
– Само посмейте!
– Моля Ви! Недейте!
– Срамота!
– Защо!
Но, най-силно се чу един възглас:
– НЯМА!
Всички затихнаха и се загледаха в човека, от когото се бе чул този чудовищен вик. Това бе едно 11-годишно момиче на име Ема. Тя принципно бе мила и тиха, но случката с дърветата много я ядоса. Момичето много обичаше да сяда под вълшебното дърво и да слуша приказки.
– Ако ще да трябва да събирам подписи от цяла България, аз ще защитя това дърво! И не само! Дърветата биват отсечени и изгаряни, а самите ние сме живи само заради тях! Все едно приятел да ти помогне в беда, а после ти да го биеш, удряш и изоставиш! АЗ няма да дам да посегнеш на което и да е дърво! Защото всички те са наши приятели, а ние ги избиваме! Ако трябва ще има протест! Който е „за“ да спасим дърветата, да дойте при мен. А който е да ги изтребят всички, да отиде при Галоша!
Купища хора се възхитиха на смелостта й, а и освен това те знаеха, че е напълно права. Всички се втурнаха към момичето. Млади, стари – всички . А кметът остана сам. Със зейнала уста промълви:
– Ама вие не ме подкрепяте…
– Ами разбира се, че не! – опълчи му се една възрастна дама. – То, момичето, е право! Ще си изберем някой друг по свестен кмет! Ти се махай! И да не съм те видяла повече тук!
После в селцето си направили празненство и обявили този ден за техния ден на независимостта.
Тази история продължавала да се предава от поколение на поколение. Ема живяла дълго, весело и щастливо до края на дните си. Тя винаги била почитана от всички, защото ако не била тя, това село повече нямало да съществува. И така селото продължава живота си и до днес, но по искане на хората живеещи там, не мога да ви кажа името и местоположението му. Но помнете от мен едно – Пазете природата!
ВЪЗРАСТОВА ГРУПА 18 +
ПЪРВА НАГРАДА НИКОЕЛА ИВАНОВА – СОФИЯ
Дъщерята на капитана
Босите ѝ стъпала, събрали прахта от хиляди уверени крачки по дъските на палубата, от ветровито детство в морето, от ръждиви пирони и десетки настъпени фасове по кейовете, пристъпваха с лекотата на рис, движещ се из странджанските лъжници. Въпреки че днес морето не бе спокойно, у нея не се четеше притеснение от това, тъкмо обратното. Големите вълни повдигаха корабчето, а тя балансираше права с рутината на професионалист, слял се с морето и по рождение свързан с него.
Белите ѝ дънкови панталонки, завършващи с ресни, напомняха на пяната от гребена на вълните, с които и сега плавателният съд се заиграваше, а цветът им рязко контрастираше с мръсотията, покрила босите ѝ стъпала.
Тук беше така. Обути на корабчето се качваха само туристите. Нито Лора, нито баща ѝ, нито пък морските вълци от съседните корабчета, също по финансови причини принудени да се занимават с разходки на туристи през лятото, не ползваха обувки, докато са в морето, защото никоя обувка не можеше да им даде това усещане за контрол, стабилност и същевременно сливане с плавателния съд, както го правеха босите им пръсти по дървените дъски.
Лора усещаше неодобрителните и презрителни погледи на двете кандидат- инфлуенсърки от първата пейка на корабчето. Тя бяха облечени в крещящи цветове, гримирани силно, даже фрапантно, а лицата им бяха изхабени от многото направени през годините компромиси, а сетне уеднаквени и замръзнали в глуповати изражения след множество корекции. Те двете, заети да търсят най-привлекателната поза за снимка, скоро забравиха за съществуването на Лора. Забравиха още и за морето, и за корабчето, и за другите хора около тях и сякаш останаха сами в пустиня с по един телефон в ръка. Вече нямаше значение къде се намират, нито това, че днес морската шир ги прегръща и ги допуска до себе си, а утре – кой знае…
Лора фиксира с поглед как едно от децата на испанската двойка от третата пейка в корабчето с нарастващо настървение размазва сладолед по седалката. Родителите му или не го забелязваха, или не се впечатляваха. Дъщерята на капитана тъкмо щеше да му направи забележка, когато си даде сметка, че вече е късно – и за пейката, която така или иначе дълго след това трябваше да търка, докато отмие лепкавината от шоколадовия сладолед, и за детето, чието поведение очевидно не само днес нямаше да има кой да рамкира.
На пейките от другата страна, успоредно на испанците, бяха насядали туристи от Германия, вероятно пенсионери, които не спираха да се вайкат как при потеглянето на корабчето са седели на сянка, но сега, когато то се е завъртяло и са се озовали на слънце, това 30-минутно пътуване се е превърнало в изтезание. Жените се ежеха зад огромни очила и шапки с широки периферии, а мъжете, за да им угодят и напълно да ги скрият от слънцето, разпъваха над тях якетата си, приготвени за вечерната разходка по-късно. Пот се лееше по челата им, защото да държиш разпънати якета с високо вдигнати ръце през почти цялата морска разходка под августовското слънце никак не бе лесна работа. Комична гледка, но Лора не се забавляваше.
През един ред от немците седеше симпатична двойка – мъж и жена в края на четиридесетте, българи, облечени в лен с неутрални телесни цветове. Нямаше нищо излишно по тях – нито тежки раници, нито якета, които биха могли да потрябват след часове, а биха могли да останат и неизползвани, нито ръцете им бяха сраснали с телефоните. Те сякаш бяха единствените, които на тази кратка туристическа обиколка край Стария Несебър успяваха да сграбчат момента и да му се насладят – не се снимаха, не тъпчеха в устите си храна, не размахваха якета. Взираха се във вълните и намираха покой в полюшването на корабчето. Тях слънцето ги галеше, въпреки че беше следобед и въпреки че и за тях беше август. Но август, изглежда, можеше да носи някому и наслада, и вълнение, и бъдещи спомени. Лора си помисли, че двойката вероятно се наслаждава на втора младост – може би бяха с вече пораснали деца, но и с достатъчно песъчинки, стекли се в долната част на пясъчния часовник, че да са се научили как да живеят. Докато си мислеше това, жената от двойката обърна поглед към момичето и ѝ се усмихна широко, а сетне положи глава на рамото на съпруга си. Само след секунди тя, съпругът ѝ и Лора щяха да бъдат единствените, които щяха да забележат делфини в далечината, но никой от тях нямаше да го сподели с останалите на корабчето. Защото… то е ясно – морето подарява частица от себе си само на онези, които го заслужават.
Когато корабчето, пълно с туристи, съвсем приближи до мястото, откъдето беше тръгнало и на което трябваше и да акостира, Лора ловко изскочи от него, сграбчила с ръце въжето, и, стъпила с единия крак на цимента на кея, а с другия все още в корабчето, започна да придърпва въжето, сетне го омота около кнехта и все така с единия крак в корабчето, а с другия на кея, започна да помага на туристите да слязат.
Испанците се бутаха да го направят първи. Минаха покрай нея, без да кажат
„Довиждане“, а детето със сладоледа остави след себе си следа от сок, остатъка от който доизстискваше зад гърба си през сламката на картонената кутия. При тази гледка Лора притвори очи в опит да успокои пулса си.
Наред бяха кандидат-инфлуенсърките от първата пейка, които сякаш бяха учудени, че вече са пристигнали. А може би поначало такива си им бяха физиономиите. Докато слизаха, едната от тях за последен път хвърли презрителен поглед към мръсните стъпала на Лора, а другата, вдигнала високо телефона за едно последно селфи на борда, неволно настъпи момичето с твърдото токче на сандалите си. Лора приклекна, притаила болката, а кандидатката за Интернет слава дори не разбра какво е направила.
Слязоха и немските туристи, които кимнаха с глави за довиждане. Бяха видимо доволни, че изтезанието е приключило и вече могат да отдъхнат и да приберат якетата обратно в раниците си.
Окопитила се от болката, Лора вдигна поглед към последните, които трябваше да слязат – двойката, която умееше да сграбчи момента и да създаде спомени. Докато слизаше, жената подаде визитна картичка на момичето.
– До края на месеца сме тук. Ако той има нужда от помощ, обадете се – без притеснение! – жената хвърли поглед към бащата на Лора – към капитана, който не се изправи нито веднъж, докато бяха на борда, а през цялото време седеше с гръб, стиснал руля.
Лора се сепна. Хвърли поглед към баща си и видя, че вратата към закритата част на корабчето – там, където той седеше на капитанския стол пред руля – е открехната, а инфектираната му ръка, с която отдавна нямаше оправия, висеше свободно покрай тялото му без превръзка.
„Пак я е махнал“ – не можа да се въздържи тя и се ядоса.
– Благодаря Ви! Ами, той… все казва да свърши първо сезонът… – поде Лора, а сетне притихна в притеснението си, което така или иначе отдавна я поглъщаше.
– Обадете се, не се притеснявайте! В почивка сме, а по време на почивка пари не взимаме – приятелски се усмихна мъжът от двойката, дребните му зъби лъснаха, сетне той кимна на Лора и слезе от корабчето.
Лора погледна визитната картичка. Беше на д-р Гергана и Георги Спахиеви, хирурзи от София. Стисна картичката между зъбите си, разви омотаното около кнехта въже, метна го обратно на борда, бутна с всичка сила с ръцете и десния си крак корабчето, за да го оттласне от брега, и в движение скочи обратно на него, тъкмо когато баща ѝ запали мотора. Момичето извади от устата си визитната картичка, стисна я в ръка като хладно оръжие и влезе при баща си за поредната битка с него – битка, в която залогът беше неговото здраве.
Междувременно на брега двете кандидат-инфлуенсърки от първия ред ехидно и с презрение обсъждаха Лора.
– Това жена ли е? – подсмихваха се те от висината на своето безгрижно съществуване.
ВТОРА НАГРАДА
ДАНИЕЛА КУЗМАНОВА – СОФИЯ
Гръцката монета
Днес е рожденият ден на татко.
Ако не беше си заминал от този свят едва на 54, днес щеше да навърши 80. И щяхме да празнуваме юбилея му с приятелите и семейството. Но понеже това няма как да стане, след като приключа с писането, ще отида в църквата и ще запаля свещичка за него. Единственото, което може да се направи по повода в тази ситуация.
Всъщност, не е единственото. Понеже съм в отпуска и съм в Бургас, преди 2-3 дни се обадих на братовчедка ми Тонето и на леля ми Виолета – малката сестра на татко, която всички на галено наричат Видка. Предложих им хем да се видим, хем да отбележим заедно годишнината на татко. Те веднага откликнаха на поканата ми и се срещнахме още същия ден. След като се поразходихме из Морската градина, седнахме на по бира, цаца и пържени картофки в едно заведение на плажа – истинска бургаска класика.
Държах изпотената бирена чаша и разглеждах шумната тълпа от хора, които се разхождаха по крайморската алея. Юлската вечер беше гореща, но край брега, както винаги, беше приятно – морският бриз галеше загорелите от слънцето тела на хората, рошеше косите им, гларусите прелитаха в небето с шумни крясъци, а уличните котки стояха до масите в ресторантите и чакаха някой да им подхвърли я късче риба, я месце. Ние с леля и Тонето похапваме цаца, отпийвахме по глътка бира и си припомняхме случки от миналото.
За пореден път с Тонето установихме колко малко знаем за предците си и помолихме леля да ни каже някоя интересна история за рода ни. Аз бях чувала от баба Злата /майката на леля Видка и татко/ една много любопитна история за нейните родители Георги и Вида, но исках да разбера още подробности. Затова помолих леля да ни разкаже точно тази история. Леля ми Виолета е кръстена на баба си Вида, затова и всички я наричат галено Видка.
Историята, която аз знаех беше следната:
Моят прадядо Георги – бащата на баба Злата, е участвал в Междусъюзническата война. Той току-що се бил оженил за прабаба ми Вида, когато бил мобилизиран в армията. След време някои от войниците от селото и околностите се върнали от войната, за други се знаело, че са загинали, а за него никой нищо не знаел. Вида живеела при свекър си и свекърва си в село Бръшлян. Стояла и чакала тя Георги, а от него – ни вест, ни кост. Стояла и го чакала, стояла и го чакала Вида, времето минавало, а него го нямало. Един ден свекър й казал: „Виде, ясно е, че Георги няма да се върне. Затуй, ако искаш – тръгвай си. Но да знайш – аз нито те спирам, нито те гоня. Сама реши какво да правиш. Ако искаш – остани при нас, ако искаш – омъжи се отново.” И Вида решила – останала при свекъра и свекървата и продължила да чака Георги. Сърцето й казвало, че Георги е жив и ще се върне някой ден, затова стояла и го чакала.
Било пролет, хората били на полето. Вида също, когато по пътя от селото се появили задъхани няколко комшии и викнали: „Видо, бързо, тичай, Георги се прибра!” И Вида хукнала към селото, а Георги бил хукнал към нивите. И се срещнали някъде по средата на пътя и когато се приближили един до друг, Вида припаднала от вълнение.
После всички разбрали какво се било случило и защо Георги го е нямало – бил попаднал в плен и бил затворен в пленнически лагер в Солун. Но той, понеже бил красавец, успял да се ожени за една тамошна гъркиня и се преместил да живее при нея.
Нямал право да напуска Гърция и през определен период трябвало да ходи да се разписва пред военните власти, но животът му вече бил много по-добър.
Тайно Георги проучвал пътищата за бягство, защото сърцето му копнеело за България и за Вида, милата му невеста. Често ходел той на пристанището и от един български моряк разбрал, че точно на Гергьовден късно през нощта, кораб ще потегли за България. Уговорил се с моряка тайничко да го качи на кораба. И започнал да се подготвя за бягството.
На Гергьовден се били събрали с роднините на гъркинята да празнуват именния му ден, но той направил така, че виното да свърши и да се наложи да излезе да купи още. И така, уж тръгнал Георги за вино, а отишъл на пристанището, качил се на кораба и отпътувал за България. Дори не се сбогувал с гръцката си жена.
Леля Видка разказа същата история, но според версията, която тя беше чула от баба си Вида, дядо Георги е бил пленник в Албания. И се бил уговорил с някакъв български моряк, като свирне сирената на кораба, той да излезе от къщи и да се качи на кораба за България. Като чул сирената през нощта, дядо Георги станал от леглото, където спял с жена си и за спомен си взел само една носна кърпа, везана от нея. После тръгнал и повече не се върнал…
Когато леля свърши разказа си, ние с Тонето унесено мълчахме.
– Аз знам от баба Злата, че прадядо Георги е бил пленник в Солун – казах, след като се върнах в реалността.
– А на мен баба Вида ми е разказвала, че е бил в Албания. Баба Вида най-добре знае, защото е чула историята от мъжа си – защити версията си леля.
– Е, няма значение, важното е, че се е прибрал жив и здрав и са му се родили деца. Ако не се беше върнал и нас нямаше да ни има – не исках да влизам в спор аз.
– Така е, върнал се е, но не е бил много здрав. От живота в лагера и лишенията, дядо Георги е бил много болен. Лекували го дълго, но починал млад. Баба Вида останала вдовица с четири деца. После се оженила повторно и от втория си мъж родила още две – допълва леля.
Ние с Тонето слушахме внимателно, а аз се опитвах да запомня всички имена и рождени дати на роднини, с които леля допълваше разказа си.
Вече се беше смрачило, време беше да си ходим, разделихме се мило със заръката от страна на леля, другия път като дойда в Бургас пак да се обадя.
Прибрах се у дома и дълго мислих за историята на прадядо ми Георги – не е било добре, че е излъгал тази жена – било то албанка, било то гъркиня. Използвал я е, изоставил я е. Но тогава е било военно време, а на война всички средства са разрешени. Така е спасил живота си. Така е продължил рода си. Така ме има и мен.
Спомних си, че имаше период, когато всяка година ходех по работа в Солун и докато се разхождах край морето си мислех за тази гъркиня, изоставена от прадядо ми. Питах се какво ли е станало с нея? Дали се е омъжила повторно? Имала ли е деца и внуци? После се взирах в лицата на минувачите – може това да са някои от нейните наследници, кой знае? И мислено им се извинявах за това, което е направил прадядо ми и ги молех да му простят.
Сега, след срещата с леля и разказа й, в историята се появиха някои разлики – може би изобщо не е имало Солун, а всичко се е случило в Албания. Все пак източникът на леля ми е по-достоверен – прабаба ми Вида. Може би напразно съм молела солунските минувачи да простят на прадядо ми, защото кракът му не е стъпвал в Солун. Не, че е толкова важно, но ето, вече трети ден не спира да ме чопли отвътре – в Гърция или в Албания е бил пленник прадядо ми?
Ех, защо го няма татко сега да го питам! Може би той щеше да знае отговора на въпроса ми? А можеше и да не знае. Малко са хората, които помнят – оттогава са минали повече от 100 години. Мога да поровя в интернет за подробности за Междусъюзническата война. Никога не съм се интересувала много-много от историята, но сега случаят е различен – тази история е пряко свързана с моя род, тя е част от моята история.
И ето, днес, на рождения ден на татко съм сама в апартамента в Бургас. Мама почина миналата година, но всичко си стои по старому. Всички ме съветват да изхвърля вещите им, защото не трябва да се живее в миналото. Тези вещи предизвикват спомени и непрекъснато ще ме връщат назад, ще ме задушават.
Но с мен не е така – когато се върна в Бургас и вляза в тези две стаи и кухня, обзаведени в социалистически стил, сякаш влизам в капсула на времето. Отново ставам дете и попадам в защитено пространство, в което мама и тате продължават да бдят над мен. Всеки предмет е пропит с тяхното присъствие и енергия. Не искам да изхвърлям нищо. Нека всичко стои така!
Преди да отворя компютъра, за да поровя в интернет, решавам да си потърся фибичка, защото един непокорен кичур коса все пада над очите ми и ми пречи. Намирам кутийка за бижута – лакирана, с картинка на мечето Миша – талисманът на Олимпиадата в Москва през 1981. В нея като малка си държах разни „скъпоценности” от сорта на мидени герданчета, сребърни пръстенчета, фибички, ластици за коса „черешки” и дребни стотинки. Ровя из предметите, намирам една фибичка тип „клик-клак” и защипвам с нея косата си. Продължавам да ровя в кутийката и да си припомням детството. Неочаквано сред стотинките намирам една различна монета – с дупка в средата, вързана с червен конец, може би за да се отличава от другите. Разглеждам я внимателно – от лицевата й страна с гръцки букви пише „10 лепта”, отляво на надписа има изобразена сова, кацнала на полегнала амфора, а отдясно – лаврова клонка. От обратната страна пише: ”Василион тне Елладос 1912”.
Не си спомням как е дошла при мен, но щом е в моята кутийка за бижута, значи съм си играела с нея като дете. Започвам да се чудя как ли е попаднала тази стара гръцка монета у нас.
От коя година беше? – 1912.
Дъхът ми секва. Не може да бъде!
Та това е точно монета, която е била в обръщение по време на Междусъюзническата война. Трябва някой да я е донесъл от Гърция, а някой друг да я е запазил и да я е предавал от поколение на поколение, за да стигне до мен.
И в миг картината започва да се прояснява пред очите ми – и вече съм сигурна, че прадядо ми Георги я е подарил на прабаба ми Вида, а тя е нанизала през дупката й този червен конец, за да се отличава от другите, после я е предала на една от дъщерите си – моята баба Злата. А тя я е дала на татко Кузман – своя първороден син. А той – на мен, Даниела, единствената му дъщеря. Дал ми я е да си играя с нея още от съвсем малка, сякаш е знаел, че и той, като прадядо ми Георги, ще си замине твърде млад. И няма да има кой да отговаря на въпросите ми, свързани с предците ми.
Но ето, точно в деня, когато ти, татко, трябваше да навършиш 80 години, преоткрих тази монета. И тя, вместо теб, но сякаш дирижирано от теб, даде точен отговор на моя въпрос: прадядо ми пленник в Албания или в Гърция е бил?
Оставям монетата обратно в кутийката и тръгвам към църквата да запаля свещичка за рождения ти ден, татко. А монетата ще предам на твоя внук Кристиан.
ТРЕТА НАГРАДА
МИЛЕНА БЕЛЧЕВА – ВАРНА
ОПТИМИСТИЧНО
„Морето само смелите обича“
По хлъзгавите камъни на юни
минавам с нежен устрем, ден след ден.
И знаците от слънчевите струни
насочват ме към връх непокорèн
в сърдечните селения от страсти,
несбъднатост, копнежи и вини.
Възпират ме, щом не е безопасно,
или приканват тихо: „Остани!“
Оставам в кротостта на топъл пристан,
поемам дъх, а после нов маршрут.
Вълна с протестен гротот тежко плисва –
най-мъдрия ѝ зов не беше чут…
За миг – лиричен напев на пиано,
възторжена зора и бриз свенлив.
След тътена – дете разколебано,
пробуден спомен за самотен риф.
Проблясва и угасва смелостта ми,
а нощното светило всява хлад.
Душата ми вали в минорни гами,
светът изглежда странно непознат.
„Морето само живите обича…“ –
усмихва се небесният поет.
И граква гларус с вик категоричен:
„След толкова дъна, сега – напред!“
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
КАЛИНА ТЕЛЬЯНОВА – БУРГАС
ПРИСТАНИЩЕ БУРГАС
В памет на баща ми
В очакване на изгрева,
кеят е готов за сбогуване и срещи,
за трапове и стъпки, които
да приеме с могъщите си рамене.
Редицата от пушки е строена сякаш
за смяна на гвардейски караул.
Крановете – едноръки исполини,
се оглеждат в петроленозелените води,
на гларусите полета приветстват,
с дръзки облачета се задяват –
те единствени общуват пряко със небето.
Кораби лениво се събуждат,
потрепват в отражението си без
да се разделят със сънищата за далечини,
огрявани от по-мистично слънце.
Пресрещнато от въздух,
пропит с уиски, водка, ром,
разсъмването завръща от нощни походи моряци
с погледи тютюнено премрежени,
с походка, търсеща опора в
крайбрежната мъглявина –
за да потънат
в каютения носталгичен мрак.
Преди градът да влезе в дневния си ритъм,
сирена възвестява отплаване.
Корабите и в своята различност си приличат,
каквито имена и мисии да носят,
пристигат или отпътуват.
Аз съм в тях със мисъл и със чувство
по безследните им пътища,
владеещи посоките до съвършенство.
Светът –
от полюс и до полюс,
от Атлантика до Пасифика,
е толкова достъпен!
Не зная само
дали пристигам,
или заминавам…
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ДИЛЯНА КИРОВА – БУРГАС
САМОЖЕРТВА
Лъчите слънчеви засмяни
събуждат морския лазур,
вълни предат от фина пяна
парео нежно във ажур.
А гларусите се разхождат
и демонстрират свойта власт,
врабчета клюките тревожно
обсъждат в този ранен час.
Край плажа вдишвам със наслада
омаен въздух – наркотик.
От тази звучна канонада,
изважда ме смразяващ вик.
И всичко изведнъж се случи,
разнесоха се възгласи
и мъж, дочул за помощ звуци,
се хвърли мигом да спаси
жена – за него непозната,
но приласкана от смъртта.
Благословена бе ръката,
подадена й в пустоща.
Днес той от паметник наднича –
над него чайките кръжат…
Морето силните обича
и ги отвлича в своя свят.