В този толкова важен за нея ритуал по „първото за деня и толкова важно за здравето на детето хранене” на мама се падаше главната роля да бъде едновременно свещенослужител и вярващ като в онази първобитна църква от зората на християнството, когато милосърдието, любовта към ближния и смирението са считани с право за най-висши добродетели. И както повелява светия канон на прекрасната с духовните си висини Свети Йоан-Златоустова литургия, съгласно стриктните разпоредби , на която всяко утринно богослужение трябва да започне с продължителна проскомидия, т.е. с време, през което свещеникът приготвя светите дарове от хляб и вино, които ще бъдат по късно принесени за освещаване по същия хрисим начин и със същата известна само на мама церемониална вглъбеност тя отрано и неусетно бе успяла тихо, тихо да нареже в кухнята цял хляб на филии, да ги намаже обилно с масло, а после да стопли дежурната питателна супичка за детето гарнирана допълнително с внимателно подбрани според сезона различни плодове и зеленчуци.Техните свежи безразборни струпвания образуваха спонтанно на различни места в къщата натюрморти, към чиято изчистена естетика мама с лекота успяваше да добави небрежно и някои други семпли блюда като купичка с петнист грис, или кошничка с няколко прясно сварени яйца. Към тази кулинарна идилия задължително се добавяше потъналото вечно в дълбоката сянка на бюфета стъклено плато с реване обилно сиропирано и покрито с ръждива на цвят мека коричка. Скрито под масивния рафт на бюфета от мама да не би някой случайно да го бутне и опази Боже, да го събори на земята то стоеше едва загатнато , подобно на зловещ азиатски храм, сякаш излязъл под четката на Рембранд. Сгушено в дървения си ковчег то чакаше да бъде ритуално изядено, но не от евентуални, нечакани гости, а от мен самия, съгласно категоричните кулинарни „предписания” на мама, която чистосърдечно бе убедена, че е напълно по силите ми да погълна тази безбрежна равнина от реване. Ясно бе, че за мен тя бе не само нежелана но и заредена със смътна заплаха, която изпълваше плахото ми сърчице със справедлив гняв и аз показвах със всички средства на които бях способен, че изобщо не искам да докосна лепкавия сладкиш, а камо ли да го изям целия. Затова бях готов на решителен отпор и на отчаяна съпротива, която обикновено се изразяваше в паническо бягство към вратата на стаята съпроводено с мощен магарешки рев! Такъв, на който са способни само „злоядите деца”, както учено заключваше мама, сякаш ставаше дума не за отношение към храна, а за установяване на някаква тежка психиатрична диагноза. Веднага след поставянето и всеки път добавяше в гневната си реч и класическия положителен пример с пословичния апетит на братовчед ми, който според нея докато „аз тук се кривя и глезя”, би излапал цялата тава с реването, без да му мигне окото и на мига, при това не така насила като мен, а и с истинско удоволствие, защото кой да му направи и на него/ това бе неочакван удар срещу сестра и/ толкова прясно и вкусно приготвено реване като нашето”. „Ех, хората какви деца имат, как само се хранят и човек не може да им се нагледа как могат да лапат. Просто да се чудиш нашето на кого се е метнало? Ето и днес една троха не е хапнало от сутринта” – оплакваше се тя разгорещено на съседката, която изобщо не се интересуваше от моите прословути хранителни навици.

Поетът Ивайло Диманов ще гостува в Писателското кафене на ул. “Вола” 1 в Бургас на 21 август, понеделник, от 19 ч.

Майсторът на лирични откровения предизвиква бургаската аудитория с интерпретация на любим цитат от любим автор „Всяко кътче далеч от морето е скучна провинция“.