На М.
Бях буден да гледам как спиш.
Някои хора умират от спане.
Устата немеят.
Очите помръкнали, след тях има труп.
Сигурно можех да се сбогувам,
но ти бе съвършена.
Ти беше цяла.
Устата мълвеше: „Не ме наранявай“.
Клепачите казваха: „Все още бъди,
все още живей.“
Достигнах прозореца.
Обърка се нещо,
със белите къщи,
със стръмните стълби.
Какво толкоз ясно се случваше в двора…
Обърнах кормилото.
Знаех, че сбърках.
Опитах да ходя, но тичах.
Навсякъде удрях главата си,
Събирах молитвени книги.
Целунах съня ти.
1960
(непубликувана досега поема от Ленард Коен)
През есента на 1967 г., в едно студио в Ню Йорк, Ленард записва първия си албум, „Песните на Ленард Коен“, който се очаква да е в магазините през декември. Той пише на Мариане, че всичко в студиото върви добре и често работят нощем и чак до малките часове. Но той вече не знаел какво да ѝ пише – всичко било твърде малко или твърде много.
Това е за теб,
то е от цялото ми сърце,
то е книгата, която исках да ти чета,
когато остареем.
Сега съм една сянка,
неспокоен като империя.
А ти си жената,
която ми даде криле.
Видях как се взираш в луната,
но без колебание
да обичаш и мен както нея.
Видях как се радваш
на сините скални цветя,
израсли в безплодните камъни
192
и ти ме обичаше с тях.
Нощта те видях да танцуваш сама
върху мокрия пясък
на брега на морето
и ме допусна в кръга,
но не като чужд.
И всичко се случи
във истинско време,
във истинска плът.
Видях те с дете
и ти ме въведе в света на дъха му
и на прекрасните му видения,
без болка и без капка кръв да пролеем.
На толкова много дървени маси,
украсени с храна и със свещи,
и с хиляди тайнства,
донесла със своята кошница,
се върнах до моята глина,
се върнах до моето раждане,
и ти ме предпазваше с обич,
защото бях малък и се страхувах
да се родя отново.
Исках те, заради твоята хубост,
а ти ми даде толкова много,
ти сподели красотата си,
тази вечер научих това,
когато си спомних огледалата,
от които отвърна лице,
след като щедро им даде
всичко, каквото поискаха,
за да съм посветен.
Сега съм само една сянка,
копнея за граници
на мойто скиталчество
и се придвижвам
с енергията на твойта молитва,
защото ти си приседнала
като прекрасен букет
в кухината на костите
под челото ми
и аз се приближвам към тази любов,
