ХВЪРЧИЛО
антиконституционно стихотворение
Нощта разкопчава най-горното копче на блузата.
След миг ще изскочи горяща от страст месечина.
Животът е килър на нашите детски илюзии.
Не му позволявай да скъса връвта на хвърчилото.
Ще духне южнякът, проклетия даскал по музика.
Щурец ще засвири на своята стара валдхорна.
Животът е шоу, животът е приказен мюзикъл.
Не му позволявай да спира. Маестро, анкора!
Нощта разкопчава душата си с прелестна похот.
На другия край на планетата пускат хвърчило…
Животът е пълен абсурд, карцином на епохата.
Не му позволявай да стегне в примка връвчицата.
Мечтахме, танцувахме… Ей, тия, трите нeща
и нощта се стопява във чашата с гръцка мастика.
Повярвай ми, всеки човек има право на щастие.
Не им позволявай да вземат усмивката ти!
SAILING*
Созопол е айсберг на път към екватора.
Созопол е склад за бутилки от ром.
Созопол е бялата риза на вятъра,
спасителен фар подир всеки погром.
Аз трябва да ида навреме в Созопол.
Пред „Пъци“ отдавна ме чака Сафо.
Далеч е морето – отвъд хоризонта,
а всички трамваи са все за депо…
На всяка цена ще се върна в Созопол.
С „Титаник“, на кон, ако трябва пеша!
Но съмна се вече. Пиян като Зорба,
танцувам в дъжда и чинии троша…
Самотната утрин във чашата с узо
безшумно съблича моминския свян.
А аз, уморен като Господ, се вслушвам –
да чуя морето в лакиран рапан.
То шепне подобно китайски шпионин,
тъй тихо, че чувам сърцето му чак.
Я, плюй на Финикия! Плюй на законите,
щом нямаш пари за бургаския влак!
Закриха с декрет сиромашкото лято
и взеха мечтите ни за свобода…
Последно раздаване, скъпи „приятели“.
„Калашников“ бие каре от аса!
Созопол е църква за девствени блудници.
Созопол е склад за бутилки от ром.
Дори да ме вържат в кварталната лудница,
аз пак ще доплувам до родния дом…
ПОКАЯНИЕ
Есента е избягал каторжник
с разкъсани дрехи.
Есента е изложбена зала
за слепи деца…
И последната моя надежда
за слънчице взеха я
мръсните облаци –
тия бирници с алчни сърца.
Няма нищо по-тъжно
от мъртвите есенни плажове.
Даже гларусът хукна
към топлите южни страни.
Острият вятър рисува
по пясъка лунни пейзажи,
а морето е стара конюшня
за морни вълни…
Аз седя върху мокрия пясък
с бутилка шампанско.
Колко път извървях,
а не стигнах до божия храм.
Тази нощ ще нападна с оръжие
градската банка
и с парите ще купя
приятел, любима и брат…
Есента ме поглежда с насмешка
и тръгва нататък.
Есента е красавица мургава с черни коси…
Отведи ме оттук,
моя циганко, ето ръката ми.
Отведи ме оттук
и душата ми грешна спаси!
КОРЕН
Мълчи умореният орех във двора,
протегнал над селските покриви врат.
Избягаха младите тукашни хора
да гонят Михаля в големия град…
И селото лека-полека утихна,
подобно изпружен пред Бога болник.
Останаха няколко старци да кихат
и орехът, стрелян и в двете войни.
Отдавна и той вече нищо не ражда,
единствено шарена сянка държи.
Мълчи като циганин, хванат във кражба,
не знаеш умрял ли е или е жив…
Добре, че е здравият корен в земята,
че инак и орехът стар току-виж
ще вземе да драсне нощес към гората
и няма да има с кого да мълчиш…
СИЗИФ
Изтанцувай го тоя живот, човече!
И без друго е колкото един блус.
Та когато тръгнеш оттук надалече,
светът да усети горчивия вкус…
Да му е тъжно, че те е подминавал,
без дори да те поздрави с “Добър ден!”
Бог не раздава пари, любов и слава.
Бог е диджей, от безсмъртие уморен…
Изтанцувай го тоя живот, приятелю!
Звездният дансинг е твой само веднъж.
Виж Луната пияна, как те е зяпнала…
Хайде, покани я на танц, бъди мъж!
Камъкът, дето все го буташ нагоре,
пълен абсурд е, но си свикнал, нали?
Я го вдигни над тая гнила Агора.
Хвърляй! Шоуто трябва да продължи!
Изтанцувай го тоя живот, човече!
Дай онова, което сам си дължиш.
А когато дойде Смъртта за вечеря,
прелъсти я с последно танго в Париж.
КАМИКАДЗЕ
Любовта е кристален сервиз върху писта за боулинг.
Любовта е изящна рисунка на морския бряг.
Тази страшна магия, уважаема мис Роулинг,
би взривила централния лондонски парк.
Аз съм влюбен, въоръжен и много опасен!
Камикадзе, готов още днес да умре.
Любовта – медальон от тротил, е опасала
мойте мисли, глава, рамене и сърце…
Треперете цивилни лакеи, достойни за “Гинес”.
Треперете и вий, феберета от всички страни!
Аз съм влюбен в една простосмъртна богиня
и това е достатъчен повод да бъда щастлив…
Любовта е ескиз от Гутузо на морския пясък.
Аз съм влюбен и толкова много богат.
И макар мимолетно и само за няколко часа,
аз търкалям на боулинг целия свят!
Ивайло Диманов е журналист, писател и бард от София, автор на 14 книги с поезия, белетристика и театрална критика. Лауреат на много национални и международни литературни отличия. Имал е стотици концерти със свои авторски песни и поезия в различни градове на България, в Чехия, Румъния, Сърбия, Италия, Австрия, Словакия, Украйна, Франция, Русия, Англия, Южна Корея, Гърция, Швеция, Унгария, Белгия, Германия, Канада и САЩ. Има издаден самостоятелен албум с авторски песни «Наздраве, Самота!», с който през 2018 г. поетът представи България в Международния фестивал на поезията в легендарната «Санта Чечилия» в Рим. Превеждан е на 12 езика, член на СБЖ и СБП, доктор по журналистика. Понастоящем е управител на Клуб „Журналист” и председател на Комисията по професионално-творческите въпроси в Съюза на българските журналисти. Неотдавна излезе от печат неговата най-нова стихосбирка „Всички пътища водят към Гарибалди“: