Георги Гавраилов

00:00

бях между бензиностанцията

и супермаркета

когато настъпи полунощ

 

може би по-добре е така

просто да остаряваш

да посрещаш годината или деня

тихо и без фойерверки

без гърмящо сърце

 

няколко самолета в небето

няколко звезди

няколко димящи на седянката таксита

 

работници в униформи

подреждащи рафтове

и пълнещи резервоари

окъснели хора

бързащи за нощта

някой молец

някой комар

някоя надвиснала заплаха

в пеньоар

когато е твърде късно и недостатъчно рано

да се стече наново

гъстият пророчески жълтък на изгрева

в който ще измислим

предишните шест дни

и отново ще повторим думите си

 

по-добре е така

на тихо с оцелелите мисли

с прекъсващите кабели на ума

с познатото им съскане

 

честно пред бездната

чакала толкова дълго

искреното ни внимание

и нашата избягвана любов

 

ще спуснеш решетката

ще заключиш вратата

ще си вземеш кафе

от вендинг автомат

ще вървиш по булеварди

обезлюдени като след или преди

война

 

ще направиш още веднъж онова

от което луната е в кратери

 

ще бъдеш човек

какъвто ти позволява

дремещият циклоп на цивилизацията

 

и ще си мислиш същото

което си мисля и аз:

 

че има край

поне за ден

поне за остатъка от нощта

 

после ще се прибереш

на тихо при лампата

на входа

при тъмните прозорци

при одеялото

събрано на топка

 

с благодарност

и с известно облекчение

че си сам

 

защото няма тъга

по-кратка от живота

 

и тържество

по-велико от

скръбта

 

мезозой

любовта е чайник забравен на котлона

който изкипява с писък

анофелеси в окото

фосил вграден в зид

 

любовта те води до края на тялото

простира кожата ти на пролетния вятър

тя е бог без бог

крясък на чайка над безкрайно море

 

любовта ще те заведе на непозната улица

където ще те убие изяде и роди сама

 

любовта умира хиляди пъти

и още хиляди пъти възкръсва

в кошера

 

тя носи най-доброто и най-лошото

от ада

 

любовта не изисква отчети

не брои

не засича времето

не зачита времето

обратното на разпада на всяка твоя красива пора

в която съхранявах обожанието си

хилядолетия

 

любовта е на кръста преди и след Христа

тя е най-великото произведение

на отчаянието

нелакирани нокти останали по стената на плача

коси над покрито легло

 

любовта само спи в сърцето

но живее навсякъде

бездомна

улична

прегърбена

пребивана

изнасилвана

разкъсвана

обезобразявана

но винаги я разпознаваш

и тя винаги намира път

към великолепието

и танца под дъжда

далеч от небесата

 

любовта ще те съсипе

ще те разори

ще те съблече на площада

ще те посочи с пръст

и почти ще те докосне

ще пожелае да станеш

като нея

и да коленичиш

 

и ти ще коленичиш

 

защото всяка дума е любов

когато назовава

и всеки жест е любов

щом разкрива

и всяко поемане на въздух

е любов

която ще издишаш

 

любовта не залязва

само изгрява другаде

 

любовта е абсурдна

и никога не репетира

изпълнява лятото ти

в празен зимен парк

 

тя не може по друг начин

 

любовта е грешка в кода

пролука в мрака

и закона

откъдето можеш да избягаш

с цената на себе си

ако си готов

ако си приел

ако си пожелал

 

но още е рано

за завръщането

 

и тя го знае

 

и чака

скрита в динозавърските ни сенки

които се целуват

под ярката светлина

на метеорита

 

креда

това е последният път

в който правиш избор

 

да обичаш или не

 

да целуваш черепи

или устни

 

плътта по нас

е мараня

и лесно

се разнася

 

една сутрин се събуждаш

в кристален въздух

и виждаш в магическото му кълбо

назад

до своята първа злина

 

времето дойде

да спрем

край бистрото ухание

на едно обикновено

разцъфнало като бомба

дърво

 

и пръстите да се обърнат

срещу ноктите

вбити в стената скрепена

от засъхналите плачове

 

да рецитираме отново

любовна поема

пред своите екзекутори

с ръката на всички ръце

вдигната над небето

 

защото в бръчките няма кътче за страха

и дланите са направени

за други длани

 

а в ума има място единствено

за сърце

 

това е последният ден

в който можеш да направиш

избор

 

под разцъфналите като бомби

летни и непроменими

облаци

 

започва да гърми

и първите капки докосват лицата ни

последните – също

 

от ада през ада към ада

виждал си го

 

погледа на онзи

който преминава

от ада

през ада

към ада

 

в него няма място за ангели

и градини

всички думи

са само приближение

на болката

 

упойка

против своята същност

жълт светофар на ръба

на земята

 

раната

отворила се да получи хриле

 

надценена девалвация на сърцето

все по-джобно

по-компактно

с белези от ключове и кредитни карти

и някъде там един блед

отпечатък

на лицето ти

любов на моя провален живот

на моя обожаван пъкъл

мое преживяно щастие

любима пътека

с изчезнали птици

помниш ли този поглед

от ада през ада към ада

в който няма друго

освен мраморното ти отсъствие

 

мислехме за велики

събитията които страхът от великото

създаваше

мислехме за големи нещата които се пазеха

от голямото

 

любов на всички мои животи

завършили еднакво

без теб

 

любов на всички мои мечти

завършвали винаги

с теб

 

любов на всички мои войни

до една започнали

с мир

 

след всички мезозои

пангеи

и метеорити

след пещерите

рим и

йерусалим

кървавите челюсти

които езикът ни облиза

отделените от месото

костюми на кожата

извадените седефени огърлици

от нокти

след прогризаните от плъхове

хранопроводи

след хлорната киселина във вените

и пяната по устите на задушените с газ

след масовите гробове

в които телата се сливат

и кипят в супника на червеите

след всички фалшиви обещания любов моя на всички предателства

любов моя на смачканите черепи

на извадените с пинсета очи

на изнасилените до смърт твои сестри

любов моя на срама да бъдеш сто и петдесето поколение

наследник на първия човек

любов моя на отрязаните пръсти

с които никога не сме се кръстили

любов моя на унижението все пак да обичаш

 

ще се взреш ли отново в погледа

пътуващ от ада

през ада

към ада

или ще ми кажеш

че ад

отдавна

не съществува

 

love is all you need

7:58

летище Завентем

по радиото звучи

all you need is love

 

като досаден детски плач

избухват 3 бомби

all you need is love

 

само радиото е непокътнато

и в пищящите уши напява

all you need is love

love

love is all you need

 

Алепо се разпада като своите трупове

all you need is love

 

мъж изхвърля детето си от моста

в Габрово

all you need is love

 

хиляди съпрузи пребиват до смърт

своите хиляди съпруги

all you need is love

love

love is all you need

 

бейзболна бухалка

по черепа на човек

който пее all you need is love

 

един куршум в гърба на Ленън

и после още няколко

all you need is love

 

експлозиите продължават

главите се търкалят наникъде

като глобус

all you need is love

love

love is all you need

 

love is all you need

 

love is all you need

 

любовта не смогва

 

прибирам се при студа

пиян и пребит от новини

изхвърлил последния парцал

от душата си при другата смет

 

повръщам

превит надве като пречупен кръст

 

в децибелената мъгла на паметта се носи

love is all you need

 

love is all we need

 

докато

стомашните сокове

вкиснатото вино

пометнатият мрак

преминават през тунела

на гърлото ми

на няколко пръста от сърцето

 

по-близо до него

отколкото

нещо някога

отново ще бъде

 

BABY

гледахме всичко онлайн

 

как първите бомби падат

 

следяхме прогнозата

за новото време

за облаците

за гъбите

за безопасните часове и дни

 

след две седмици

се превърна в рутина

 

продължихме да пием

да се храним

да правим незаконна любов

да хвърляме фасове

в търбуха на кита

да хулим и молим бог

да се прибираме уморени

да броим хартията

да помним числа

да клюкарстваме

да плетем сценарии

като гоблени

да ходим по барове

и да гледаме шампионска лига

да гледаме всяко пряко

излъчване

от ада

и после да говорим

почти с досада

за него

за подробностите

и мащабите

 

докато бомбите

бяха верни на себе си

и вършеха

каквото трябваше да свършат

създаваха списъци

и координати

 

ние бяхме много повече

от тях

и от онези

които ги пускаха

 

бяхме повече от видимите

звезди

и на всеки от нас се падаше

по една развалена

 

настъпваше много бавно

този прехвален апокалипсис

 

този медиен армагедон

настъпваше като сезон

 

листо по листо

 

постепенно

генетично

 

на всеки от нас се падаше

по една последна любов

но и с нея не се справяхме

 

нищо не беше различно

нищо не беше достатъчно друго

 

гледахме смъртта си онлайн

 

и беше предвидима

 

беше скучна

 

беше толкова скучна

че дори не я

доглеждахме докрай

 

 

последният буенос айрес

 

пъпешовата светлина

подслаждаше лицата ни

и мухите се трупаха като край мъртъвци

 

изнасилвахме я

с яростното палене на цигари

заели почернелите от влага

дървени пейки на сепаретата

 

потта течеше от високото на челата ни

и пропиваше през ленените пори

с опакото на ръката търсехме

свидетелство за дума

или няколко

по-важни от вестникарските

 

за момент това беше достатъчно

и ние го знаехме така добре

че не беше редно да го изречем

 

сега си го припомням с ума

на цялото човечество

видяло първообраза във всеки убрус

 

първата градина прекопана

в гетсиманея

първата любов дооформена

в Юда

първия човек корабокруширал

в когото и да е от нас

 

Исус виси на гърдите ни и вече нищо не казва

може би това е еволюцията

 

от радиото на едно малко притаено място

в което си припомням последния буенос айрес

без да съм познал първия

звучи

и е хубаво

чуждото припомняне

на solitudo solis

и пъпешовата светлина

подслажда лицето ми отново

докато търси с мухите твоето

 

сякаш четене на вестник

 

може би е добре че остаряваме

и част от нещата изглеждат абсурдни

 

надеждата че ще се появиш иззад ъгъла

без да промениш нищо

с никой свой ход или движение

защото божественото не се намесва

 

надеждата че ще говорим

за дребни като цветя и бейжа-флор

подробности от един така или иначе

вече преодолян живот

 

надеждата на безкрайните опиянени

следобеди на века

 

докато обкръжено от мрак

слънцето огрява последния буенос айрес

 

и с нас то е самотно

както ние сме без него

 

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Учил е английски, френски и унгарски. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски”, а след това и магистратура „Физика на Ядрото и Елементарните Частици”.
Автор е на четири стихосбирки, една книга с поетични импресии по картини на Валентин Дишев и множество публикации и критически текстове в периодичния печат – Електронното списание за литература „Кръстопът”, „Литературен вестник”, в.“Еволюция“, в. „24 часа”, списанията „Море”, „Страница”, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др.
Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски, румънски, хърватски, виетнамски, беларуски.
Георги е един от основателите на „Хралупата – пространство за литература и култура“ в София (ул.Стефан Караджа 22) и част от Издателство Scribens.

Книги:

„Корабен дневник на книжната лодка” (ИК „Знаци”, 2015)
„Пиета” (ИК „Знаци”, 2016)
„Сините часове“ (ИК „Знаци“, 2019)
„Последният Буенос Айрес“ (ИК „Знаци“, 2023)

Награди:

Национален конкурс за поезия „Море” 2014 (Бургас) – Голяма награда – издаване на стихосбирка („Корабен дневник на книжната лодка”);
Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” 2014 (Стара Загора) – второ място;
Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев” (Шумен) 2015 – второ място;
Национален литературен конкурс за студентско творчество „Георги Черняков“ 2015 – второ място;
„Бронзов Пегас” (голямата награда) на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, 2016 г (за „Корабен дневник на книжната лодка”);
Специална награда на Сдружението на Българските Писатели на Националния конкурс за поезия „Христо Фотев”, 2016г (за „Корабен дневник на книжната лодка”);
Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”, 2016 – второ място;
Годишната награда на Академия Liber за книга с поезия за 2015 г. в раздел „Концептуален поетичен дебют“ (2016 г.).
Националния литературен конкурс за поезия и проза „…Накрай света” 2019 – първо място.