КУЧЕ
Онова улично куче,
което веднъж заръмжа
срещу всички наблизо,
бе надушило страховете ни,
а ние, ни напред, ни назад,
замръзнахме на местата си,
боже, а очите му вият,
спомних си онзи стих на Иван Методиев,
боже, пълни с българската печал.
Не така, мойто момче,
не така, мъжки,
нали знаеш, че си добро куче,
най-доброто в света,
също дрезгаво изръмжа алкохоликът
от нашата улица,
протегна към него ръка
и го погали.
Песът полегна в краката му
и притисна глава в оръфаните обувки –
ръмженето се превърна в скимтене,
в кучешка песен, в плач на бебе,
във вселенска печал.
Тогава всички ние,
като избягвахме да се погледнем,
отминахме в различни посоки.
Керана Ангелова