ОСТРОВИТЕ
Островите – чувал съм за тях, разказвали са ми.
Очаквам да се появят, да изплуват на повърхността,
оттласнали са се от дъното, или от неясни дълбини.
За друго не помислям, като гледам течащата от часове
зад кърмата вода. Колкото и упорито да се взирам,
наоколо не виждам повече от синьото небе и от морето.
Остава ми умората от продължилото очакване –
ако наистина ги има, най-интересен е мигът на появяване.
И после съжалението, че лесно съм пропуснал откога
търпеливо съпровождат кораба от двете му страни.
Обещават ми с присъствието си, че има къде да сляза,
даже да се подслоня, ако морето повече не ме желае.
И както са се появили – даже постепенно свиквам с тях –
се разтварят в синята мъгла и потъват в далечината.
Скоро хоризонтът окончателно ги изличава.
Остава чувството, че по-нататък отново ще изплуват –
появяването им се бави и никога не е напълно.
Веднъж изчезнали, до края не прекаляват с реалността.
ПЕРСПЕКТИВА
Видях го неочаквано: беше като заледено.
Като разтопен метал.
Единствено с цвета си напомняше,
че е море. И с далечината –
планините бяха същите.
Оттам навярно някой също гледа
старото адмиралтейство.
Как вятърът поклаща редките листа
на палмово дърво.
И значи всичко беше истинско: реално.
Щом усещам в ствола му
позната и желана неподвижност.
КАК ДА НАРЕКА ВЪРВЕНЕТО
Спомням си как се разхождах
по алеята допълваща брега.
Главно крачките и вятъра.
Но и синьото, означило ясно
докъде морето е достигнало.
И после скромното завръщане,
продължиш ли по небето.
Неясно крача, прескачам фасове,
заобикалям крепостна стена.
Усилията ми са единствено,
ако опитам да запомня
безкрайните подробности.
Прозрял през следващите дни,
че са едни и същи. И в следващите
подир тях. Но само толкова.
Отдавна не е същото безгрижие
на погледа. Прилича, но не е.
И няма никога да бъде.
Сигурно заради това подреждам
крачките си акуратно, една
след друга, една след друга,
каквито смятам, че тогава са били.
Понякога забравям вятъра.
Но го усещам постоянно в лицето си.
Накрая остават само някакви
сияния, разтварят ме незабелязано
и бавно ме издигат след всяка
моя крачка. Не виждам повече,
поискам ли да видя каквото и да е.
Подробностите са изчезнали.
И как да нарека вървенето
в избелялото от височината синьо.
Ако вече не съм нито горе,
нито на алеята покрай брега.
БРЯГ
Наоколо има толкова подробности.
Отблясъкът на слънцето, залива – мачти,
кораби, въжета… В краката буболечка
с рогца – бърза между песъчинките.
Тук изглежда всички са за кратко.
Готови за пътуване – ще си отидат скоро.
Сега им е достатъчно желанието за тръгване.
Нехайно с погледи посочват накъде.
ПУКНАТИНИ
Ръка – не, пръсти – докосват гладкост.
Мраморна. И човешка – от човек е.
Открита неочаквано. Или поднесена от друг.
Плъзгат се по съвършенство.
Ненаситни са да разберат – истинско ли е?
Докосна ли го след минута.
Ако е покрито с дреха – същата ли е?
Спра ли да го гледам с очи.
Думите, с които ще го кажа – вечни ли са?
Или ще остане само чувство.
Опит на върха. Докосване.
Ще му се усмихвам. И унесен ще го гледам.
Всяко махване с крила, ако ги има –
ме отдалечават. От Създателя.
И от самия мене. От несигурността, с която
докосвам гладкостта. И твърдината.
Нежното им съвършенство. А накрая
ще попитам: от върха на пръстите ли думите
са излетели. Или от кривите пукнатини.
Щом мраморът отдавна е напукан.
СЛИЗАНЕ
Прекосявах древен стадион,
сред потрепваща от векове мараня.
Усещах, че някога наоколо
било е пълно с хора.
Толкова реални, колкото реална
беше моята фигура тогава.
Или щях да усетя. Но не спрях
навреме. Например по средата,
в неочакваното чувство.
Тогава бързах към смокиня
с надвиснали към стръмнината клони.
И после слизах към морето.
ДВИЖЕНИЕ
Небето примирява крайностите,
разпростряло се с въздишка
между два далечни хоризонта
и дървета от маслинова гора.
Оставя ги стърчащи да се гледат,
как пристъпват и докосват рамена,
събрани от движението на слънцето.
И как изчезват без предупреждение.
Недочакали раздялата със сенките,
осъществили се в усещане
за преминаване от светло в тъмно,
от близко – към наистина далечно.
От желание да виждат и да научават
повече за тази слязла привечер,
дорисувала дървесните корони,
отдавна притаени в тъмнината.
Постепенно се превръщат в дъно,
в поглед и напрегнато очакване.
И накъде ще продължи нощта,
ако не е ясно – идва или отминава.
КУЧЕТА И ХОРА
Вдигна стъклената бутилка пред лицето си, огледа я и отмери последователно с показалец още колко равни части му остават. Сипваше водата в пластмасови кофички от кисело мляко, наредени една до друга на бордюра. Бяха отрязани по средата, за да могат уличните кучета, които постоянно се движеха около краката му, по-лесно да пият от тях. Опитваше се да разпредели водата по равно. Правеше го всеки ден по същия начин, само броят на кучетата се променяше. Сега бяха станали цели шест. Бръснарят от другата страна на улицата, подпрял се на отворената врата, го наблюдаваше с безразличие. Лицето му беше кръгло, с отпуснати бузи и увиснала двойна брадичка. Колкото и да се опитваше, не успя да го накара другаде да се занимава със своята – май благотворителна – дейност. Прокара длан по меката си буза, без да го изпуска от поглед. Въпреки че имаше малко апартаментче на последния етаж в жилищната кооперация зад ъгъла, живееше като клошар. И по цял ден кръстосваше улиците на квартала.
– Ей, Весо, накрая, да знаеш, ще изхвърля пластмасовите кофички – подвикна лениво бръснарят, след като се огледа и се увери, че по улицата не се задава клиент, който със сигурност ще заслужава повече внимание. – На хората не им е приятна тази глутница.
– От години се хранят заедно и на това място, Мустафа. Не знам как ще реагират, ако им слагам другаде.
– Зверовете навсякъде ще те открият.
– Да, но тук са свикнали.
– Не са толкова глезени твоите кучета – продължи с ленив глас бръснарят. – Мисля си дали нарочно не ги събираш близо до бръснарницата. Само за да ми пречиш.
– Не е нарочно, повярвай! – отвърна Весо, след като на¬пъл¬ни последната пластмасова кофичка. Преброи още веднъж кучетата и кофичките, за да е сигурен, че има за всяко; останалите напъха една в друга и ги скри в дупка зад оградата. Чак тогава вдигна глава към отсрещния тротоар. Бръс¬нар¬ни¬ца¬та някога беше обикновен склад. Не знам какво държаха в него. Май нищо. Но и тогава се събирахме тук.
Бръснарят отново завъртя едрата си глава, огледа пустия край на улицата и въздъхна дълбоко. Повече от половин час нямаше никакъв клиент. Всъщност от цял час, само след още пет минути, защо да се залъгва. Бръкна в джоба на бялата си престилка и извади пакет “Виктори”.
– Мустафа, ти какъв си? – чу се от другата страна на улицата.
– В какъв смисъл?
– Турчин ли си?
– Не, циганин. Но и малко турчин, защото вярвам в аллах.
– Какво е да вярваш в аллах?
– Ами, молиш му се. Ама аз вярвам малко. Моля се само по веднъж.
– А по колко пъти трябва?
– Пет.
– Какъв е този бог – възкликна Весо и разпери ръце, – който не те оставя да си гледаш спокойно работата? И по толкова пъти те прекъсва да му се молиш. Трябва да е много недо¬вер¬чив.
– Казах ти, че аз се моля само по веднъж – припомни Муста¬фа. – А ти, ти какъв си?
– Не знам – отвърна Весо и сви рамене. – Баба ми беше православна. Баща ми – партиец, и не вярваше. За майка не знам. Никога не ми е казвала в какво вярва. Но лично аз в църква не съм стъпвал от десетина години.
– Няма значение – ходенето на църква. Аз също не съм бил отдавна в джамията. И се моля, нали ти казах, само по веднъж. Ама вярвам.
– И аз – обади се Весо. – Има някаква сила, която диктува какво да се случи на теб и какво – на някой друг. Тогава, ако се сетиш за тази сила, всичко изглежда по-ясно.
Бръснарят въздъхна, наведе глава, от което двойната му брадичка стана тройна, и изтегли с два пръста цигара от пакета. Вече съжаляваше, че го заговори. Обикновено не му обръщаше внимание. Беше го приел заедно с всичко наоколо, когато отвори бръснарницата. Сега темата, на която поговориха, не беше от най-приятните. Какво толкова ще му мисли и ще се вживява. Животът си вървеше и без много приказки. Какво толкова ще му мисли? Освен това имаше значително по-важни проблеми, на които да отговори. И то не с думи, а съвсем конкретно. Трябва например да плати наема в края на месеца, а по-важното е, че малкото му момче, Яшко, иска нови маратонки. Срамувал се да ходи на училище с дупки на обущата. Чукна цигарата в нокътя на палеца от едната страна, после и от другата, постави я между дебелите си, тъмнокафяви на цвят устни и я запали. Видя как две от кучетата блъснаха с лапи пластмасовите кофички, прецапаха през образувалата се локвичка и побягнаха към края на улицата. Изпусна бавно дима, присви очи и отново заговори:
– Не мога да повярвам, Весо, че обичаш всички тези псета. Невъзможно е! Не знаеш в какъв точно бог вярваш, а пък си сигурен, че ги обичаш всичките.
– Обичам ги, Мустафа.
– Ама как ще ги обичаш, като те са почти еднакви. И по цвят, а и по порода – улична подобрена. Съмнявам се, че въобще ги различаваш.
– Всички си имат имена – възкликна Весо и вдигна поглед към него. – Ето: Шаро, Гошо, Йордан, Мурджо… Ако дойдат другите – и тях ги познавам.
– Ама не можеш всички едновременно да ги обичаш. Каквито и живи същества да са, не може да обичаш толкова много наведнъж. Даже и Бог да ти помага.
– Как да не мога? И нямам нужда да ми помага – нито Бог, нито някой друг. Те са ми и приятели, и деца, и каквото се сетиш близо до сърцето.
– Не можеш да ме убедиш, каквото и да казваш.
В този момент покрай него мина висок младеж с дълга коса, вързана на опашка, и влезе в бръснарския салон.
– Работите ли? – попита той.
– Ама, разбира се, господине – отвърна сепнато Мустафа, бързо влезе след него, задъхан го изпревари и взе провесения на облегалката пешкир. Бръсна с края му кожената тапицерия на стола. – Сядайте! Извинявайте! Залисвам се с глупости.
– Не са глупости – чу зад гърба си.
Весо беше прекосил улицата и наблюдаваше как бръснарят връзва колосан чаршаф около врата на младия мъж.
– Хайде, вече имам работа! – предупреди го Мустафа. – И по-далеко с тези кучета. На клиентите, повтарям, може да не им е приятно.
– Няма проблеми – измърмори младежът.
Весо постоя само още секунда на прага. И едва когато се върна на отсрещния тротоар, отново се чу гласът му:
– Обичам ги! Колкото и много да са, всичките ги обичам.
– Не е съвсем добре човекът – обясни доверително бръснарят с ножица в едната си ръка. – Труден е животът на старите хора през тези години. Пенсиите са малки. А той се грижи и за всички кучета в квартала.
– Какво, храна ли им купува?
– Понякога. Обикновено събира от ресторантите. И от боклуците.
През цялото време, докато Мустафа подстригваше младежа, Весо не спираше да се движи наред-назад по отсрещния тротоар. Понякога си говореше шепнешком. Задаваше въпроси, на които си отговаряше сам. Често не беше доволен от казаното, клатеше недоволно глава или размахваше двете си ръце. Едва дочака клиентът да излезе, пресече бързо улицата и отново се появи на прага.
– Да знаеш, че наистина ги обичам – настоя бързо той, претича обратно на другия тротоар и извика оттам: – Всичките ги обичам!
– Луд човек! – промърмори бръснарят.
Взе метлата от ъгъла и с широки движения събра косата около стола. Не поглеждаше навън. Спомни си как една вечер – беше съвсем окъснял, някъде след десет – го забеляза да се движи в средата на глутницата. Изчака да разбере къде са тръгнали. Влязоха в разградения двор от другата страна на трамвайната линия, сякаш се прибираха в обща бърлога. Сега му се искаше да мисли за нещо приятно. Представи си как купува нови маратонки на Яшко. Крие ги зад гърба си, всички вкъщи знаят какво е купил, а малкият танцува от радост. Но пак се сети, че скоро трябва да плаща наема и се усмихна криво.
На следващата сутрин отвори в шест нула-нула часа. Още беше тъмно. Едва ли някой толкова рано щеше де се подстриже. Но често стават и неочаквани събития. Тогава, ако си наблизо, ще се възползваш от случая. Такава беше философията му. Нека хората от квартала знаят, че ако на някого му трябва да се подстриже рано-рано, има отворена бръснарница. По това време беше му се случвало да стриже само бъдещи войници. Момчетата до последно отлагаха. Все не им се искаше да се разделят с прическите си. Но през лятото никой не го взимат войник. След два, дори след три месеца ще се появят първите кандидати да бъдат остригани до кожа. Почти веднага изпита искрено задоволство. Беше се появил първият клиент. Познаваше го. Знаеше, че човекът, който отвори, работеше на някой от близките строежи. И друг път го е подстригвал. Отдалеко се виждаше колко му е обрасъл вратът. Облечен беше със сини дочени дрехи, омазани на места с бяла боя. Поздрави и попита може ли да се обади по телефона.
– По принцип може – отвърна колебливо бръснарят.
– Намерих онзи човек, Весо, на двора.
– Кой, кучкарят ли?
– Да, човекът с многото кучета.
– Какво, лошо ли му е станало?
– Направо си е отишъл – каза работникът, когато срещна погледа му. – Съвсем беше се вкочанил.
– Сигурен ли си?
– Поне от няколко часа е мъртъв. Вероятно го е ударил ин¬фарктът.
– Вчера следобед говорих с него.
– То така става, говориш, ходиш и туп, после те няма – про¬дължи работникът, докато набираше номера. – Първо ще се обадя в полицията. Нека знаят, че на двора има умрял. Пък те да звънят на когото още трябва.
– А уличните кучета? – попита бръснарят. – Винаги бяха заедно.
– Всички псета са се събрали около него и вият жално.
– Всички, казваш.
– Опитах се да ги прогоня. А те ръмжат, бягат от камъните, и пак се връщат. Бая време изгубих, докато ме пуснат да му про¬веря пулса.
Почти не чуваше какво говори работникът. Беше благодарен, че той беше намерил Весо и сега се обаждаше на когото трябва. Не знаеше, ако беше на негово място, как щеше да постъпи. Представяше си как бяга уплашен, държи се за главата и не иска да мисли за нищо. Сепна се от гласа му. Работникът каза още нещо и дори се усмихна. Машинално тръгна след него, да го изпрати, както винаги правеше с клиентите, които вече е подстригал. Още на втората крачка спря и се върна обратно. Продължи да гледа през витрината към отсрещния тротоар. Искаше да се помоли на аллах. Или на христянския Бог. Опита да си спомни лицето на Весо. Ей така, да го види пред себе си за последен път, а не после да му се явява насън. Не успя. Вероятно защото се чу сирена. Не разбра дали е полицейска или на бърза помощ. После отново стана тихо.
Излезе пред бръснарницата, огледа улицата – беше се разсъмнало – и тръгна към отсрещния ъгъл. Месарницата беше отворена и той се нареди след двете жени, които коментираха цвета на каймата.
– Знаеш ли, че Весо се е споминал? – попита месарят. – Намерили го отзад в двора.
– Знам.
– Бяхме набори. Да четвърто отделение учехме заедно. После нещо стана с главата му. И оттогава не е като другите.
– Така става, ходиш, говориш и туп, после те няма – каза Мус¬тафа и добави: – Днеска си жив, утре те няма. Не мога да повярвам, че това е всичко.
– Живот!… Мъчиш се, мъчиш, и накрая… Какво ще искаш?
– Четири парчета наденица. Или нека бъдат пет. Дори шест. Нека да са шест
– От коя? – попита месарят и му посочи какво предполагаше, че е избрал. – Лионската ли?
– Точно от тази, по-дебелата.
Пресече улицата и продължи по тротоара, без да се оглежда. Знаеше къде Весо криеше отрязаните през средата пластмасови кофички. Щеше да ги подреди както той ги подреждаше. И ще нахрани уличните кучета тази сутрин. За утре не беше сигурен.
КОМАНДОСЪТ
Сега на някой, който ме познава от предишните години и още смята, че съм бизнесмен, ще му се стори смешно, дори жалко, че се търкалям в калта. Пробягвам на кратки спринтове между възвишенията, крия се зад стволовете на високите дървета и оттам преценявам дали пазачите са ме забелязали. Понякога си мисля, че не трябваше толкова дълго да се съпротивлявам. И по-рано да им дам парите. Щях да се спася поне от мъченията. Но онези, които са си залагали апартамента, за да имат първоначален капитал, и са печелили с труд всеки лев, ще ме разберат. Признавам, че в началото също имах свой номер. Дълго време се преструвах, че съм човек на Генерала. Няколко пъти го засякох в офисите на двете групировки, с които търгувах. Поздравявах го, той питаше за майка ми, с която са от едно село, и аз съответно му отговарях. Този контакт със сигурност ми е помогнал. И в продължение на две-три години работех почти необезпокояван.
Предполагам, че през цялото време са ме наблюдавали. Нападнаха ме точно когато направих една от най-сполучливите си сделки. Купих и веднага продадох с огромна печалба зърното на почти два окръга. Знаех, че разликата в цените се поддържа за други хора, което не ми попречи и аз да използвам ситуацията. Със спечеления капитал имах намерение да опитам в туризма. Там със сигурност всяка инвестиция се връща удвоена и утроена и значително по-бързо.
Но още същата вечер, малко след като разпределих и описах сумата банкнота по банкнота в трезора, трима с пистолети ме обградиха. Получих и първите удари. Побой, който продължи, с малки прекъсвания, цели два месеца.
– Ако още мълчиш – заплаши ме накрая Тихия глас, – ще ти счупим и другия крак.
– Предавам се! – казах, като в детска игра. – Повече не из¬държам.
– Отдавна беше време – обади се Грубиянина.
– Ще ви дам парите. Нали тях искате?
– Не е достатъчно – чух отново Тихия глас.
– И на никого няма да кажа.
– През цялото време децата и жена ти ще са на мушката – обади се Грубиянина. – Затова много внимавай.
Прекарах три месеца в болница. После още два месеца се придвижвах с бастун. И сега понякога го използвам. През цялото време мислих какво да направя. Не желаех да отмъщавам само за себе си. На парче, както се казва. Всичко трябваше да се оправи основно. Веднъж завинаги. Имах толкова важни намерения, че не можех да разчитам на полицията. Не само защото поначало е безсилна в подобни случаи. Но единственото, което видях през двата кошмарни месеца, прекарани с превръзка на очите, беше полицейска униформа, високи военни обуща и белезници.
– Симулирали са, че са от службите за сигурност – обясни ми следователят. – Не сте първият, когото заблуждават по този начин.
– И аз така предположих.
– Спомняте ли си други подробности?
– На единия му викаха Сержанта.
– Отклонявали са вниманието ви в лъжлива посока.
– Успяха да ми го отклонят – признах накрая. – През цялото време бях сигурен, че освен бандити, част от тези, които ме измъчваха, са полицаи.
– Имате ли доказателства?
– Имам единствено спомени.
– А преглеждал ли ви е психиатър? – попита следователят. – Може би, след всичко преживяно, имате нужда от добър психиатър.
– Всякакви лекари ме преглеждаха, господине. Ама наистина каквито се сетите. И заради тях съм окончателно разорен. Без да влизам в други подробности, ще ви кажа, че за последния абсцес, забравих точно на какво, трябваше да ми пуснат в системата някакъв специален антибиотик. Тогава температурата ми, според вече бившата ми жена, била над четирийсет градуса. А трябваше да говоря по телефона, да моля и да обяснявам, че мога и ще платя колкото искат. След като ме освободиха мутрите, лекарите ми се привиждаха като други, маскирани в бяло мутри.
– Не ми отговорихте – спомни си следователят и внимателно постави на бюрото белите си, с добре подържани нокти, ръце – Дали ви е преглеждал психиатър?
– Отговорих!
Скоро се сбогувах с него. И отнесох със себе си спомена за изпитателния му поглед. Не бяхме си казали нищо по същество. А, признавам, имах намерение да споделя с него идеята си да стана командос. Зрееше в главата ми още в стаята за мъчения. Представях си многократно, че само изчаквам мъчителите си да се отпуснат. И когато всички смятат, че съм останал без сили, ги нападам. Тогава не успях да осъществя намеренията си. По-късно, когато можех да ходя, се записах да тренирам карате, айкидо и джиу-джицу. И с времето придобих съответните способности. Постепенно възстанових душевното си равновесие. И преди известно време реших да действам.
Затова съм залегнал, подпрял се удобно на лакътя си, между двете височинки. Сега в окуляра на бинокъла виждам лице с тридневна брада, едри рамене и солиден врат. Опитвах се да го фокусирам, когато зад гърба си неочаквано чух:
– Ти пак ли си тука? Нали те предупредихме да не се мяркаш наоколо.
– Моля ви се, не ме бийте! – изкрещях, без да мога да се овладея, както ми се искаше. – Не и по главата!
– Следващия път наистина ще те набием.
– Но ще си имате работа с армията на недоволните – казах аз, след като се съвзех от първоначалната уплаха. – Недоволните от всичко, което стана през последните години в страната. Аз съм командос.
– За такъв ли се имаш, бе чиче?
– Сега сте трима срещу един – продължих стегнато. – Но да знаете, че със сигурност има още доста такива като мен.
– Кога ще ви събират?
– В най-скоро време.
– Добре, задоволи ни любопитството – каза брадясалият. – Сега си тръгвай. Но ако още веднъж те видим наоколо, ще извикаме психиатър.
– И следователят смяташе, че имам нужда – сетих се аз. – Защото си мислех, че полицаите са бандити.
Отдалечих се с виновно наведена глава. Още не бях достатъчно добър командос, щом пак ме откриха. И затова отидох направо в тренировъчната зала. Срещу огледалото, после на крушата и на боксовия чувал най-успешно засега реализирам чувството си за справедливост. Скоро се изпотих, задъхах се, но продължих интензивно да нанасям удари.
Неочаквано се появи бившата ми жена.
– Как си, скъпа? – попитах я и си избърсах лицето с ръкава на кимоното. – Изглеждаш добре.
– Хайде да се изкъпеш и да си тръгваме.
– Къде ще ме водиш?
– Вкъщи.
– Нали знаеш, че вече не живеем заедно. Не искам повече да рискувам твоя живот и живота на децата.
– Нищо не рискуваш, когато нямаш пари.
– Не си права.
– Никой не го е грижа за теб.
– Тренирам упорито, подготвям се всеки ден и ставам все по-опасен. Нали съм командос от армията…
– Три денонощия не си се прибирал – прекъсна ме тя.
– Само толкова ли? Имах чувство, че значително по-отдавна проучвам уязвимите части на високите зидове. И на палатите зад тях.
Най-накрая се съгласих да тръгна с нея. Защото и на командоса от армията – сещате се на кого, – понякога му се доспива. Нали чухте откога не съм се прибирал. Жена ми никога не ме лъже. И дори когато понякога изопачава истината, не съжалявам, че съм й повярвал.