На 21 октомври от 18. 00 часа в Дом на писателя ще гостува Владимир Левчев, когато ще представи своята последна книга „Смъртта и Бог“. Проявата е част от Есенни литературни празници, а четивото ще бъде представено от Алек Попов. Продължете да четете Владимир Левчев представя книгата си „Смъртта и Бог“ на 21 октомври от 18.00 часа в Дом на писателя →

УЛИЦАТА

В стария софийски квартал, известен навремето като Коньовица, а в годините на развития социализъм като Зона Б-8, има една съвсем малка уличка, чийто край е запушен от бараките на кооперативния пазар. С течение на годините тази, някога смятана за отдалечена, част на града постепенно е потънала в морето от блокове и вече е по-близо до центъра, отколкото до периферията. Наблизо минава канал, който ту излиза на повърхността, ту изчезва, за да се влее в мръсната кафява вада, която разделя движението по булевард Сливница. Общо взето безрадостен пейзаж, сред който са боднати новички кокетни розови, жълти и зелени кооперации като изкуствени цветя.

Улица

Сестри ПАЛАВЕЕВИ

Табелата върху излющената фасада на ъгловата къща е единственият знак, отбелязващ името на улицата. То не фигурира дори в голямата карта на София, може би защото отсечката е толкова къса, че не стига то да се изпише върху нея. Всичко на всичко седем номера! Ъгловата къща е най-представителна, макар и скромна по размери, с фронтони и корнизи от началото на ХХ век. Следват три или четири неугледни дълги постройки с разнебитени огради и паянтови пристройки, издигнати набързо от преселниците след войните. Както и една от вече споменатите китни нови кооперации с PVC дограма и зеленикава изолация, налепена върху калкана.

Общото между обитателите на този най-разнороден жилищен фонд е, че никой не знае нищо за светлите личности, на които е кръстена улицата им. Включително сухият възрастен мъж с артистични наклонности, обитаващ дома, чиято стена краси уличната табела и който има навика да посреща посетителите си с насочен пистолет. Пистолетът, всъщност, е играчка, но това става ясно чак по-късно… Господинът живее тук поне от половин век, но нито помни било старото име улицата, нито дали изобщо някога е било променяно. Единствено дамата от номер шест, още пази спомен за това как в началото на 50-те, на връщане от училище заварила групичка жени с вид на работнички, събрана на ъгъла. Табелата току що била монтирана. Две от жените поднесли венец с червена лента. Възрастен мъж с вид на партиен функционер произнесъл кратко слово, после всички свели глави, помълчали и се разотишли. Ораторът говорил много тихо. Запомнила само, че сестри Палавееви били партизанки, загинали геройски в борбата срещу фашизма и капитализма.

Днес, повече от 30 години след Промяната, която помете символите на стария режим, издуха куп странни и непознати имена от картите на българските градове, за да ги замени с нови, не по-малко чужди и случайни, изглежда цяло чудо, че уличката е останала на завет от вихрите на ударното преименуване. Макар че да се нарече подобен грозен малък апендикс на името на значима обществена фигура, историческа дата или международен символ, би граничило с подигравка. Сигурно затова още нито един инициативен комитет, нито институция, нито дори партия, а партиите, както е известно са всеядни, не са се полакомили за седемте номера на “Сестри Палавееви”. И така уличката продължава да носи старото си партизанско име, въпреки превратностите на времето и политическите моди, чак до днес.

Но как се е стигнало дотук? Откъде е дошла инициативата да се кръсти това неугледно кътче от столицата на името на двете сестри? С какво заслужили тази двусмислена чест? Една прашна папка, захвърлена в архива на софийската община, дава отчасти отговор на въпросите, макар и не на най-важните. Между изкривените й корици лежи преписката, съпътствала това историческо решение. От нея става ясно, че инициативата е подета от  група девойки из редиците на младежката трудова бригада „Сестри Палавееви“. Любопитна подробност е, че тази бригада била съставена изцяло от бивши слугинчета, които шетали из богатите домове на София, а след промените на Девети септември изгубили препитанието си. Те излезли с предложение да се преименува улица “Гладстон” на името на двете  сестри, чийто пример ги вдъхновил да се включат в бригадирското движение. Поводът бил десет годишнината от героичната гибел на сестрите, както и обстоятелството, че били родени и отраснали тъкмо на тази улица. Два месеца по-късно, някой си Данаилов, секретар на Комисията по наименованията (съществувала и подобна комисия!), отговаря, че столичният съвет оценява високо подвига на двете сестри, но няма възможност да удовлетвори молбата на младежите, тъй като вече имало решение улицата да бъде прекръстена на друг виден представител на революционното движение, починал наскоро. Следва ново предложение, на името на двете сестри да бъде кръстена друга централна улица, отхвърлено със сходни мотиви. Известно време страните си разменят топката. Комисията проявява завидна изобретателност в измислянето на всевъзможни мотиви за отказ. Причината навярно се крие в един анонимен донос, в който се изтъкват буржоазния произход на сестри Палавееви и още някакви обстоятелства, свързани най-вероятно с партийните междуособици. Но бившите слугинчета са решени твърдо да постигнат своето. Те успели да привлекат на своя страна дори някой си Гребенаров – активен борец против фашизма и капитализма, настоящ генерал, който дал положително, макар и доста сухо, становище за инициативата.

Въпросът се урежда чак през есента на 54-та. На свое редовно заседание Комисията неочаквано взима решение името на сестрите да носи: пряката на улица “Дунавска зора”, чиито край излиза на пазара “Димитър Несторов.”. От което може да се заключи, че до този момент въпросната отсечка изобщо не е имала име. Най-вероятно е била в процес на регулация или друга административна процедура. С този перфиден акт властта на практика си измива ръцете. Бившите слугинчета са изправени пред свършен факт. Формално подвигът е зачетен, макар и тихо мълком, без да се събужда любопитството на обществото и медиите. Папката потъва в архивите и повече от 50 години никой няма да се сети за нея. Поради което и най-вероятно е оцеляла…

Алек Попов

 

 

 

 

Продължете да четете Живка Иванова →

Алек  Попов е български писател, автор на романите „Мисия Лондон“, „Черната кутия“ и няколко сборника с разкази.

Той пише също радиопиеси, излъчвани по Българското национално радио (БНР), и сценарии за игрални и документални филми. През 2001 г. Българската национална телевизия снима филма „Чуждите стъпки“ по едноименния разказ от сборника му „Мръсни сънища“. Член-кореспондент е на БАН.

Алек Попов е роден в София през 1966 г. в семейството на професора по математика Васил Попов. В основата на фамилния му корен са интелектуалците Атанас Попов и Лилия Сталева.

Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и дипломат (аташе по културата в българското посолство в Лондон). Алек Попов е директор на Дома на детската книга в София и главен редактор на списание „Родна реч“.

 

Ериксон лежеше неподвижно в леглото. Беше се разболял от полиомиелит и не можеше да помръдне дори един мускул, за да покаже, че чува и вижда. Всички мислеха, че той е в кома. Песимистично настроеният лекар каза тихичко на баща му:

– Остават му броени часове. Съжалявам, не може да се направи нищо повече.

Баща му се опита да се държи “мъжки”, но когато изпрати доктора и се върна, не смееше да го погледне. Ериксон опита да придвижи поне мускула на горната си устна, за да забележат, че иска да им каже нещо.

Майка му се доближи да му оправи завивката. Той с все сила се опита да мигне с клепачи и се получи. Малко, едва доловимо движение. Майка му веднага го забеляза:

– Ериксон мигна, той мигна! – тя хлипаше от радост.

Баща му не беше видял. Но не искаше да я огорчава. Даже понечи да се включи в нейната надежда. Погледна с едва скривана мъка деветнадесет годишния си син и попита:

– Ериксон, искаш ли да преместим леглото ти до прозореца?

Събирайки всичките си сили, болният се опита да премигне. Майка му усети и каза:

– Да, той мигна, значи иска да го преместим!

Заеха се.

Баща му излъчваше цялата мирова скръб. Мислеше, че участва в тази сценка, за да помогне на жена си по-лесно да преживее загубата. Преместиха го до прозореца, дръпнаха пердето и наклониха леглото. Излязоха на пръсти.

На сутринта Ериксон наблюдаваше изгрева и се наслади на зараждащия се ден. Каза си: “Благодаря ти господи, че мога да виждам тази красота и да се наслаждавам на гледката!” Това беше първата му победа. След това той се възстанови, благодарение на своята воля и настойчивост. Бавно, стъпка по стъпка, в продължение на месеци. Върна се към живота!

Впоследствие Ериксон стана знаменит учен и водещ психотерапевт. Помагаше на хората да се научат как да търсят изход дори в безизходни ситуации.

***

Ася плачеше безутешно. Съквартирантката ѝ, също деветнадесет годишно момиче, първа година студентка в Университета, не можеше да я разбере. Ася не искаше да ходи на купон, защото не желаеше да се среща с момчета. На гърба си имаше пъпки. След навлизане в пубертета гърбът ѝ се покри с едри, болезнени пъпки и нито един лекар не можа да ѝ помогне. Тя знаеше, че съдбата ѝ ще бъде трагична и самотна. Не слагаше рокли с деколтета, не ходеше на плаж. Съквартирантката обясняваше, че може дълго време едно момиче да се среща с момче, без да му показва гърба си. Но, уви, увещанията се оказаха абсолютно безполезни. Никой не можеше да я убеди, че мъжете могат да понесат нейния недъг.

Ася се държеше студено със своите състуденти в групата и не пожела да се сближи с никого, въпреки усилията на съквартирантката. Вечер, когато заспиваше сама в стаята, плачеше, но не можеше да си позволи да преживее непоносимата болка да бъде отхвърлена.

Непрекъснато четеше и вземаше изпитите с отличие. Завърши успешно магистратура и стана психолог. Започна научна работа.

***

Ериксон пристигна на Европейската конференция на психолозите със секретарката си. Предстоеше му да изнесе основния доклад в секция: „Клинична психология и консултации”, с акцент върху достъпа до психотерапия, психологическо консултиране и грижа за психичното здраве. Неговите студии се печатаха във водещите медии, името му имаше голяма тежест в научните среди.

Организаторите бяха подходили много прагматично. На високите етажи се намираше хотелската част. На всеки лектор беше осигурен луксозен апартамент. А на ниските етажи бяха разположени лекционните зали.

В удобен костюм в оттенък на тъмно тютюнево, едър и представителен, той изглеждаше много атрактивно и малко ексцентрично за своите четиридесет години.

Ася пристигна на Международната конференция по психология сама, поради липса на средства. Щеше да участва с доклад в секция: „Приложната социална психология в действие” – с акцент върху масмедийната култура, престъпността и гражданското общество.

С присъщата си нервност, тя изгуби много време в колебание как точно да се облече и сега чакаше асансьора потропвайки с високите си обувки по мокета, защото закъсняваше, а още не беше разбрала нейната зала на кой етаж е. Когато асансьорът отвори врати и тя влезе в кабинката, първата ѝ грижа беше да се огледа в огледалните му стени. Бялата блуза с остра яка и маншети на дългите ръкави стоеше стегнато в черната пола до коленете. Тъмната ѝ коса подстригана на изрядна черта, подчертаваше лекия грим. Обувките бяха класически, черни, с високи токове.

Ася въобще не погледна към едрия мъж, когото завари в асансьора. Тя не се интересуваше от мъже.

***

Изведнъж кабинката се заклати и асансьорът спря. Ася посегна към ушите си, да провери дали обеците ѝ бяха на място и погледна към вратата. Мислеше, че са пристигнали на третия етаж и трябва да слизат. Но нищо такова не се случи. Броячът показваше, че са между десети и единадесети етаж.

Мъжът в тютюневия костюм извади своя мобилен апарат и звънна на някого. Доколкото се разбра на секретарката си. Скоро получи сведение, че има повреда и поддръжката е осведомена. Ще я отстранят в най-скоро време.

Зачакаха.

Ася чувстваше, че мъжът я оглежда, но тя не смееше да го погледне, макар че в огледалата се виждаше. Той беше с ниско подстригана руса коса и широко лице.

В този момент тя усети, че става топло. Ужаси се, че ще се запоти и жълти петна ще избият върху бялата ѝ блуза. Спътникът ѝ ухаеше на тежък мъжки парфюм. Не ѝ беше удобно да извади своя от дамската си чанта и да се напръска още веднъж.

– Изглежда, че ще се радваме на взаимната си компания известно време – обърна се към нея мъжът.

От изражението му лъхаше неподправена любезност.

– Дано да стане бързо! – Ася не можа да прикрие своето безпокойство.

–  Понякога нещата излизат извън нашия контрол! – примиренчески прозвуча събеседникът ѝ.

Тя не реагира и не каза нищо повече. Не желаеше да любезничи с непознатия. Ериксон почувства нейната отчужденост и не каза нищо повече. Той се обади още няколко пъти на секретарката си, но освен, че управителят на хотела се извинява и ще направят всичко възможно да се справят по-бързо, друго нищо не се изясни.

Ася не беше хапнала нищо откакто пристигна. Започна да ѝ прилошава. Сякаш въздухът в малката кабинка свърши и младата жена се свлече бавно надолу. Ериксон хвърли обемистата си чанта на пода и се наведе над госпожата. Полата ѝ се беше вдигнала нагоре и откриваше изящно оформени бедра. Той коленичи и подпря главата ѝ на едното си коляно. Не знаеше какво да предприеме. Звънна отново на секретарката си. Съобщи, че има припаднала жена в асансьора. Отсреща го помолиха да направи изкуствено дишане, за да провери дали спътничката му ще дойде на себе си. Кабинката беше доста тясна за неговото телосложение. Той прегърна жената и се наведе, но само доближи устни към нейните. Не се получаваше. Ася се беше свестила, но не смееше да отвори очи, като че ли мъжът я целуваше по устата. Психоложката толкова се обърка, че вдигна ръце и се хвана за врата му. Ериксон се разсмя. Наведе се над ухото ѝ, за да прошепне:

– Отвори хубавите си зелени очи, за да знам, че си добре, а ако се страхуваш, може да се държиш за врата ми!

Тя си обърна главата на една страна, за да не срещне погледа му, отвори очи и започна да плаче. Беше го пуснала. Той седна на пода, простря дългите си крака, повдигна я и я сложи да седне в него, защото се страхуваше да не я смачка.

– Добре, че ти си лека като перушина, защото и двамата ако бяхме с моя калибър, щеше съвсем да я закъсаме – правеше се, че не забелязва сълзите ѝ.

– Поне има ток, но въздухът е малко – тя се беше овладяла.

Обадиха се на неговия мобилен. Един дежурен от охраната обясняваше, че малкият асансьор е бил пуснат по грешка от нов служител и не можело да се гарантира кога ще отстранят повредата. Съществувала вероятност да се наложи да престоят много часове. Вече имало екип с линейка на разположение. Разпитаха ги да си отменят ангажиментите. Оказа се, че и двамата ще четат доклади на другия ден. След това неговата батерия се изтощи. Тя извади от чантата си два мобилни апарата. Звъннаха с единия, за да укажат, че имат работещ телефон.

Стояха прави. Ериксон забеляза, че на Ася отново ѝ прилошава. Веднага я хвана и придърпа към себе си. Тя започна да се задушава, не можеше да си вземе въздух. Отваряше си устата като риба на сухо. Той започна да разкопчава ризата ѝ, пъхна ръка и обхвана голия ѝ гръб, за да издърпа ръкавите. Тя умря от ужас, че ще я съблече и огледалата ще отразят грозната гледка на пъпчивия ѝ гръб. Припадна. Изгуби съзнание.

Ериксон се уплаши не на шега. Съблече блузата ѝ и свали стегнато закопчания сутиен. Спътничката остана само по дантеленото си боди и той се почувства чоглаво. Зеленооката му колежка имаше страхотен бюст. Тя лежеше безчувствена и безпаметна в скута му, а той почувства нежелана реакция в слабините си. Намери телефона ѝ. Отново се обади. Каза, че жената пак е припаднала. Посъветваха го да я съблече и освободи от всичко, което я стяга. Да напръска носа ѝ с парфюм. Той намери шишенцето с парфюм в чантичката, но се отказа. Тя не можеше да диша, съвсем щеше да се задуши.

Като психотерапевт се замисли, защо той можеше да диша и не се чувстваше тревожно. Ако откриеше причината за собственото си спокойствие, може би щеше да помогне и на нея. Никак не му хареса, това което установи, но не беше от тези, които са лицемерни пред себе си. Просто тази жена му харесваше и го озадачаваше, той чувстваше сексуално привличане, държеше я разсъблечена в ръцете си и нямаше нищо против това да продължи. Трябваше да я накара и тя да се почувства по този начин. Наведе се и започна да я целува. Като мъж.

Ася се свести. Не смееше да отвори очи. Спътникът ѝ беше сложил двете си ръце на нейния гол, пъпчив гръб и я целуваше. По начин, който я влудяваше. Тя не се издаде, че е в съзнание, но ръката му посегна към бедрото ѝ. Ася отвори изумени разширени очи, скочи, настъпвайки го с високите си токчета и веднага грабна блузата си. Започна трескаво да я облича.

Ериксон също се изправи извънредно сконфузен.

– Извинявай, не знаех как да те свестя!

Психоложката не каза нищо, само се обърна и заплака. Този път хлипаше. Ериксон се чувстваше като престъпник, идиот и нещастник едновременно. В този момент асансьорът се задвижи и вратата се отвори на третия етаж. Веднага им оказаха специализирана помощ. Секретарката му непрекъснато го хвалеше, че въпреки състоянието си е мислел за жената повече отколкото за себе си.

Ериксон беше прежълтял и имаше големи черни кръгове под очите си.

***

Ася седна най-отзад в залата, за да изслуша лекцията на Ериксон. Беше проучила историята му. Оженил се за голямата си любов, която била негова пациентка – наркоманка. Но един ден жена му отново се върнала към порока и починала от свръх доза. Повече нищо нямаше в интернет за неговия личен живот.

Нейната лекция беше минала при слаба посещаемост.

Неговата се радваше на огромен успех.

Тя излизаше замислена от залата, когато някой я дръпна за рамото. Беше Ериксон. Канеше я на вечеря.

***

След три месеца се ожениха.

Всички познати на Ася се изумиха, че комплексираната стара мома се е омъжила за известния психотерапевт.

Стана Апостолова

 

 

*Сценарист и модератор на събитието бе поетесата Бина Калс

Емоционално и топло начало на 26-то издание на Есенните литературни празници в Бургас. Домът на писателите се оказа тесен за ценителите на писаното слово. Престижният форум Продължете да четете АЛЕК ПОПОВ И НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: „ИМА НЕЩО БОХЕМСКО В БУРГАС, ТОЙ Е ДАЛ НАЙ-МНОГО И НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ТВОРЦИ В ЛИТЕРАТУРАТА” →