*

небрежно паднало е слънцето

и лежи по очи на тротоара

макар и на земята

то недостижимо не пречи на никой

хората минават през него

но не могат да го стъпчат

не от милосърдие

а защото вече не могат да го видят

само едно дете е клекнало до него

навива го на пръчка и с ръчичката си

се мъчи да го закачи обратно на небето

ДИСЕКЦИЯ НА ТЪГАТА

и сянката даже

иска да стане човек

да усети как я

целуват

или какво е да умреш от страх

*

хората ходят ниско

ниско по земята

и дали когато облаците

паднат сред тях

ще правят сянка

на птиците в небето

ОКТОМВРИ

студен и мрачен

мирише на смърт и поезия

полепнал върху улиците

и тротоарите

за първи път няма кестени

а небето свито на топка

не спира да ни полива със себе си

докато светът отива по дяволите

ни остава само тъгата му

*

толкова много тъга

събрана в шепа кости

и едно дете заченато

в сърцето й

което прави опити да се роди

чрез болка

и тя ще бъде майка

освен на него

и на всички меланхолии

които е заровила дълбоко

в себе си

НЕЩАСТНАТА ЖЕНА

разхожда в парка

прозрачната си кожа

през нея капе есен

от майка си е наследила самота

а от баща й ято черни гарвани

с едната си ръка ги сочи в небето

а с другата се е вкопчила в смъртта

нещастната жена

вечно

ще разхожда в парка себе си

докато децата продължават да събират кестени

Александър Иванов е роден през 1986 г. в гр. София. Средното си образование завършва в 33-та ЕГ „Св. София“. Дипломиран магистър в УНСС, специалност „Международна търговия и развитие“. През 2017 г. Александър Иванов става един от основателите на електронно списание „Нова Асоциална Поезия“.  както и част от редакторския му екип. Организатор и водещ на литературните четения на „Нова Асоциална Поезия“. Негови стихове са публикувани на арабски език в палестинското издание за култура „Алхадас“. През декември 2017 г. излиза дебютната му стихосбирка, озаглавена ‘Изживей ме“ (изд. „Фабрика за книги“).

Времето на дългото възстановяване

Достигнахме възрастта, в която зрелостта

няма никаква връзка с годините: Продължете да четете Поезия от Мария Деянович →

Нещо не е както трябва

Докато
следите от бутилките по масата
рисуват всички фази на луната, Продължете да четете Поезия от Иван С. Вълев →

НАДПИС ВЪРХУ КАМЪК

Сега си тръгвам, загърбил морето,
с корабния дневник в моряшката торба. Какво да правя още
на стихналия плаж, с петна от бели ивици по сивкавия пясък,
в началото на зимата –
дълъг бряг, дълъг пясък, обрасъл целият в треви и сухи храсти?
Острите ръбове на северняка дълбаят морето,
дълбаят дюните, дълбаят очите ми
и се качвам, и слизам по сгърбените възвишения –
единственото живо същество, останало в мъглата
на снежните вихрушки.

Сега си тръгвам, макар че тук е моят дом
и споменът лежи на пясъка.

Автор:Марин Маринов

Επιγραφή πάνω σε πέτρα

Τώρα φεύγω
γυρίζοντας την πλάτη μου στην θάλασσα
και με το ημερολόγιο του πλοίου
στο σακίδιο του ναυτικού.
Τι να γυρεύω άλλο
σ“αυτόν το έρημο γιαλό
με άσπρα στίγματα πάνω στην γκρίζα άμμο αντικρίζοντας
πως ο χειμώνας ήδη ξεκινάει;
Μακριες ακτές, η αμμουδιά μακρυά, γεμάτη με ξερά χορτάρια και
εξασθενημένους θάμνους – τι να γυρεύω άλλο;
Με αιχμηρές λεπίδες ο Βοριάς σκαλίζει
την θάλασσα, σκαλίζει τους αμμόλοφους,
σκαλίζει δυνατά τα μάτια μου.
Και ανεβοκατεβαίνω
τα σκυφτά υψώματα –
εγω, το μόνο πλασμα ζωντανό, που εμεινε
μες“ στην ομίχλη των χιονοθύελλων.
Φεύγω τώρα
μολονότι
εδώ βρισκόταν πάντοτε το σπίτι μου
και η ανάμνηση
κείτεται στην άμμο…

Превод: Елена Петрова

МИГ ПРЕДИ

  „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,

  разместваш въздуха

  на цялата вселена.“

  Борис Христов

Понечих да разместя въздуха… но зная, че е още много рано.

Копнежът по едно прегръщане пак натежа на лявото ми рамо.

Понечих да измеря пътя си от теб до закъснялото начало.

И знам, ще парят стъпките… Но пътят се минава с тяло.

Преди да подредя Вселената, ще питам искаш ли ме неживяна

и колко още болката гнездо ще свива в общата ни рана?

А после ще погаля, вярвай ми! И в бурята ти ще остана цяла…

Ръката ми разсича въздуха… Единствена и сигурна. И бяла.

СЪМ

 Аз съм утро в очите ти стъмнени,

твърда сигурност в неми съмнения,

взор към утре сред нощите сънени,

сладка пръст след живота, соления,

глътка грях от бокал на праведник,

неизмолена прошка, с вик дадена,

миг живот във плача на столетник,

и лъжа, претворена във вярване…

Аз съм буквите в думите „няма ме“,

но присъствам във низ междуредия.

Това е всичко. Напѝса ме, вярвай ми!

Всички други – словесни смущения.

 ЗА ГЛАГОЛА „ОБИЧАМ“, НАКРАТКО

 Думите ни са излишни в Рая. Там сърцето няма брегове.

То е действие. Докрая! Пулсът другия с глагол зове.

(Тук съм да опровергая всички твои тъмни страхове!)

Любовта е лаконична, зная… И е просто право на небе.

+ БЕЗКОНЕЧНОСТ

 Ние никога няма да спрем, всяка зима е бременна с полет,

всеки срив е така съграден, че да стъпим и литнем нагоре,

всяко зло е раняващо тлен, но нетленни отдавна сме с тебе,

всеки взрив между нас е роден, за да можем звезди да си вземем…

Ние никога няма да спрем – още пътища водят нагоре,

а надолу… единствено с теб ще откриваме тайни простори.

ДИАЛОЗИ ПОД КРЪСТА НИ

„Ако ме помилва с нежност този свят, ще поживея.

Още вечност мога… сто пъти по сто и пет горчивини.

Болката превръщам в сила. Ала мога само с нея!

Няма ли я, полетът ми губи своите криле и висини.“

„С нежност ме помилвай – мога още вечност да съм тук…

В болка ме разпвай, но не пращай сърцето в прокуда.

И дори да забравя на твоето име последния звук,

да не те нарека нито в миг ни Пилат, нито Юда!“

ГРЯХ

Да не опиташ

ябълката на познанието,

умирайки от глад

заради дефицит на смелост.

_______

СЕТИВНОСТ

Оглушала от думи за обич,

срещнах безмълвни ръце.

И прогледнах.

______

ОБЯСНЕНИЕ В… СМИСЪЛ

Говоря на теб

винаги когато

говоря на себе си.

ХОРИЗОНТАЛНА ГРАВИТАЦИЯ

Избухва, ражда слънцето,

изцапа облака в червено.

Кървав пулс е животът.

Изгрев.

Неизбродимо е небето,

поле за сблъсъци на птици.

Светлината е в крилете.

Ден.

Хоризонтът е нож

между тук и нататък.

Мракът не пада.

Залез.

Острият сърп на луната

поряза деня смъртоносно.

Звездите са възкръсване.

Нощ.

Точицата на хоризонта,

която пречи

на слънцето да залезе

зад хребета на живота.

Сърце.

Над луната и залеза

от изток на запад

към тебе лети сърцето.

Метеорит.

Слънцето тупти в дланта ти.

Сътворение.

Ива Спиридонова е родена в гр. Кюстендил. Висше образование завършва в Софийски Университет „Св. Климент Охридски” като Магистър „Старобългаристика”, Бакалавър „Българска филология” и Бакалавър „Връзки с обществеността и реклама”. Живее в София, занимава се с книгоиздаване, преподава български и английски език на деца, пише поезия и критика, редактира, промотира и рецензира книги, организира представяния на други автори, събития и литературни четения в София и страната. Съосновател на движението „Нова Асоциална поезия“, член на „Асоциация на младите български писатели“.

В началото на 2018-та година, заедно със Симеон Аспарухов основават Издателство „Библиотека България”, с фокус върху съвременната българска литература.

„Думите МИ”, издадена през 2016-та година (изд. „Фабрика за книги„), е дебютната ѝ книга с лирика и достига пето място в националния конкурс на БНТ „Моята любима книга, 2016”, раздел „Поезия”, а през 2018-та е финалист за Националната литературна награда за поезия „Усин Керим”, Чепеларе.

През септември 2018-та година излиза от печат втората ѝ книга с поезия – „Детайли” (изд. „Библиотека България), а през 2019 е номинирана за финалист в четвъртото издание на конкурса за литературната награда „Ваня Константинова”.

През м. май 2020-та година, със стихотворението си „Довиждане до другия живот“, печели специална награда в Националния литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“, гр. Кюстендил.

„От мен до другото безсмъртие“ (изд. „Библиотека България“), е третата ѝ поетична книга, с редактор Камелия Кондова, издадена с подкрепата на Министерство на културата, по програма „Помощ за книгата“ през декември 2020-та година. В същата година книгата е финалист за Националната литературна награда за поезия „Усин Керим“, Чепеларе.

Зная

„Аз не зная защо…“

Хр. Смирненски

Зная, защо съм на тоз свят роден,

и че ще остана нетленен,

но преди да достигна човешкото аз,

безпросветно се лутах

в бездънната пропаст на мрака!

И кумири ми бяха самозвани,

безбожни сатрапи,

обсебили Божия Трон.

С адски огън прегазват

най-ценния  Дар на човека.

Но има възмездие! Времето

не забравя своята присъда.

Сбъдване

Ще изтече и тази братска кръв,

така било е от библейско време,

и ще се срещнем някъде по пътя,

водещ ни към устието на душите ни.

Ще преживеем отсъдените ни

от Бога грехове и ще открием,

Божествената своя същност!

В изстраданото свое битие,

в което длан със длан, душа с душа,

човешки същности се сбъдват!

Дълбини

Разбирам те, разпенено море,

разбирам болката ти и гнева ти,

срещу неканените ветрове,

раздиращи те с наглите си пръсти.

И гребените бели, полудели

разбиват гръд със гръд

и сеят водни пръски

върху лицето ми с очи,

които медитират върху теб,

потапяйки се в дълбините на покоя ти!

Автор: Константин Корадов

Константин Корадов е роден в град Бургас. Завършил е Висшето военно въздушно училище в Долна Митрополия и Военната академия в София. Поетичните му опити започват в началото на 90-те години.             Има издадени шест стихосбирки: „Междусъние”2008г., „Ден след ден” 2012 г., „И тишината се разсипа” 2015г., „Фрегатата съшива хоризонта” 2017г., „Моделисимо… и шепот от графита” 2020г., „Крайбрежен пегас” 2021 г. Предстои издаване на седмата му стихосбирка.

            От 2006г. Константин Корадов членува в СНЦ „Артпиерия” град Бургас, а от 2016г. е приет за член на Бургаската писателска общност.

            Стиховете на Константин Корадов ни показват човек, който е и разумен, и чувствен, овладяващ в развитие магията на стиха, повдигащ завесата на душата, търсейки загадките и чудесата на битието: устрема, вярата, мечтите, любовта. Стиховете пулсират от плът и кръв, дело на благословени от Бога  душа и ръка.

In Girum Imus Nocte Et Consumimur Igni

healing happens at times through chronos, other
times through kairos Продължете да четете (ЕКТЕНИЯ) една поема от Златомир Златанов →

Жената, бягаща от бързата война

е пълна със снаряди във очите си,

излива ги- сълза подир сълза-

измива се от кръв лицето й. Продължете да четете „Жената“ от Яна Мандажиева →

Твърде дълго пътува, Скитнико,

Време е да отдъхнеш, Пътнико.

Да свалиш изпокъсаните си обуща,

да се питаш дали са нужни Продължете да четете „Бродяжна песен“ от Наталия Недялкова →