Твърде дълго пътува, Скитнико,
Време е да отдъхнеш, Пътнико.
Да свалиш изпокъсаните си обуща,
да се питаш дали са нужни
многовечните ти митарства
в търсене на митичното царство.
Със мазоли до кръв разранени
през пустини вървиш настървено
към изгубената си Градина,
обитавана някога от двамина,
изкушени от тайното знание,
и изпъдени за назидание
век след век
без посока
и с боси нозе
стъпала да изкачват
до самото небе.
В КРЪЧМАТА ПРЕДИ НАЧАЛОТО НА ВСЕЛЕНАТА
Отбиваха се от дъжд на вятър.
Събираха се от кол и въже:
Бамбашка човеци, байнова булчица,
балдъза му от Кестрич
и барабар Петко с мъжете.
Нищиха от игла до конец.
Прескачаха от трън та на глог.
И ни в клин, ни в ръкав
правеха бакалски сметки
и сметки без кръчмар.
И всеки нещо броеше:
едни – звездите,
други – гаргите,
трети – чужди залъци,
на четвърти им се брояха кокалите,
а пък на пети им преброяваха ребрата.
А когато все пак им донесоха сметката –
бъркаха се в джобовете,
бъркаха в огъня с на ближния ръцете
бъркаха в душите – свои и странични
да плати кой с каквото може
безплатния обяд.
ТЕ СА ТЕЛЕВИЗОРИ
Те са телевизори,
имат 77 програми,
но дистанционното е изгубено
и не знаят как да превключат
на друг канал.
Вечно транслират едни и същи филми,
случва се да забравят,
че са само приемници
и тогава се идентифицират
с фикциите.
Те са презаписани файлове,
съдържанието отдавна не е променяно,
препрочитат самите себе си
и учудени защо вкусът
на претопления обяд
е тъй познат,
посоляват
с високопарното:
déjà vu.
Екранът е разграфен с шорткътове,
не се сещат да кликнат върху им,
а се кланят почтително
и вместо с мишка
цъкат с език
и не могат да проумеят
защо молбите им
остават без последствие.
Автор: Наталия Недялкова