„Бродяжна песен“ от Наталия Недялкова

Твърде дълго пътува, Скитнико,

Време е да отдъхнеш, Пътнико.

Да свалиш изпокъсаните си обуща,

да се питаш дали са нужни

многовечните ти митарства

в търсене на митичното царство.

Със мазоли до кръв разранени

през пустини вървиш настървено

към изгубената си Градина,

обитавана някога от двамина,

изкушени от тайното знание,

и изпъдени за назидание

век след век

без посока

и с боси нозе

стъпала да изкачват

до самото небе.

 

В КРЪЧМАТА ПРЕДИ НАЧАЛОТО НА ВСЕЛЕНАТА

Отбиваха се от дъжд на вятър.

Събираха се от кол и въже:

Бамбашка човеци, байнова булчица,

балдъза му от Кестрич

и барабар Петко с мъжете.

 

Нищиха от игла до конец.

Прескачаха от трън та на глог.

И ни в клин, ни в ръкав

правеха бакалски сметки

и сметки без кръчмар.

 

И всеки нещо броеше:

едни – звездите,

други – гаргите,

трети – чужди залъци,

на четвърти им се брояха кокалите,

а пък на пети им преброяваха ребрата.

 

А когато все пак им донесоха сметката –

бъркаха се в джобовете,

бъркаха в огъня с на ближния ръцете

бъркаха в душите – свои и странични

да плати кой с каквото може

безплатния обяд.

 

ТЕ СА ТЕЛЕВИЗОРИ

Те са телевизори,

имат 77 програми,

но дистанционното е изгубено

и не знаят как да превключат

на друг канал.

Вечно транслират едни и същи филми,

случва се да забравят,

че са само приемници

и тогава се идентифицират

с фикциите.

 

Те са презаписани файлове,

съдържанието отдавна не е променяно,

препрочитат самите себе си

и учудени защо вкусът

на претопления обяд

е тъй познат,

посоляват

с високопарното:

déjà vu.

 

Екранът е разграфен с шорткътове,

не се сещат да кликнат върху им,

а се кланят почтително

и вместо с мишка

цъкат с език

и не могат да проумеят

защо молбите им

остават без последствие.

Автор: Наталия Недялкова